Автобиография на един йогин Парамаханса Йогананда-1 част 10 глави

Предговор

Ценността на Автобиографията на Йогананда непрестанен нараства поради факта, че това е една от малкото книги на английски език за индийските мъдреци, написана не от журналист или чужденец, а от човек от тяхната собствена раса и школа – накратко, това е книга за йогите от един йогин. Като разказ на очевидец за необикновения живот и сила на съвременните индуистки светци тази книга има както своевременно, така и непреходно значение. Нека всеки читател отдаде дължимото уважение и благодарност на нейния блестящ автор, с когото имах удоволствието да се срещам както в Индия, така и в Америка. Необикновеният документ на неговия живот несъмнено по-проникновено от всичко, публикувано някога на Запад, разкрива дълбините на индийския ум и сърце и духовното богатство на Индия.

Имах големия шанс да се срещна с един от мъдреците, за чийто живот се разказва тук – Шри Юктешвар Гири. Образът на почитаемия мъдрец беше част от фронтисписа на моята книга Тибетска йога и тайни учения. Срещнах се с него в Пури, Ориса, край Бенгалския залив. По това време той възглавяваше един спокоен ашрам край морския бряг и се занимаваше главно с духовното обучение на група млади последователи. Той прояви силен интерес към благополучието на хората от Съединените щати и на целия американски кон­тинент, а така също и в Англия, и ме разпитваше за далечните дейности, особено онези в Калифорния, на своя главен уче­ник Парамаханса Йогананда, когото нежно обичаше и когото през 1920 г. беше изпратил като свой посланик на Запад.

Шри Юктешвар беше човек с благородни обноски и глас, приятно присъствие и заслужаваше почитта, която неговите последователи спонтанно му оказваха. Всеки, който го познаваше, независимо дали, от неговата общност или не, има­ше най-високо мнение за него. Много живо си спомням висо­ката му, изправена, аскетична фигура; облечен в тъмнооранжевата одежда на човек, отказал се от мирските страсти, той стоеше на входа на отшелническото му жилище, за да ме посрещне. Косата му беше дълга и леко завита, носеше брада. Тялото му беше мускулесто и здраво, но стройно и добре офор­мено, стъпката му – енергична. Беше избрал за място на зем­ното си обитание свещения град Пури, където множество бла­гочестиви индуисти, представители от всяка част на Индия, идваха ежедневно на поклонничество в известния храм Джаганатх – „Господаря на света“. Именно в Пури през 1936 г. Шри Юктешвар затвори смъртните си очи за сцените на то­ва преходно съществуване и си отиде със съзнанието, че не­говото въплъщение е доведено до триумфален завършек.

Аз съм наистина радостен, че мога да запиша това свиде­телство за възвишения характер и светостта на Шри Юктеш­вар. Като се държеше настрани от тълпата, той се отдаваше безрезервно и спокойно на онзи идеален живот, който Парамаханса Йогананда, неговият ученик, сега е описал за веч­ността.

У. Й. Ивънс-Уенц, магистър на изкуствата, д-р по литература, д-р на науките от колежа „Иисус“, Оксфорд; автор на книгите Тибетска книга за мъртвите, Великият тибетски йогин Миларепа, Тибетска йога и тайни учения и др.

Благодарности на автора

Дълбоко съм признателен на г-ца Л. В. Прат за нейната продължителна редакторска работа над ръкописа на тази кни­га. Дължа също така благодарност на г-ца Рут Заан, на г-н Ричард Райт за разрешението му да използвам извадки от неговия дневник за пътешествието в Индия и на д-р У. Й. Евънс-Уенц за предложенията и окуражаването.

Парамаханса Йогананда

28 октомври 1945 г. Енсинитас, Калифорния

Глава 1

Моите родители и ранните години от живота ми

Дълго време характерна черта на индийската култура е търсенето на върховните истини и съпътстващото го взаимо­отношение ученик – гуру. Моят собствен път ме заведе при един светец, подобен на Христос, чийто прекрасен живот е пример за вековете. Той беше един от великите учители, пред­ставляващи истинското богатство на Индия. Появявайки се във всяко поколение, те са служили като защитна стена сре­щу ориста на Вавилон и Египет.

Откривам, че най-ранните ми спомени обхващат анахроничните черти на предишното въплъщение. При мен идваха ясни възпоминания от далечен живот – йогин сред хималайските снегове. Тези проблясъци от миналото поради някаква безгранична връзка ми позволяваха да надниквам и в бъдещето.

Унизителната безпомощност на най-ранното детство не е изчезнала от паметта ми. С възмущение осъзнавах, че не съм способен да се движа и да се изявявам свободно. В мен се надигаха набожни вълни, когато осъзнавах телесната си немощ. Силният ми емоционален живот се обличаше неизказано в думите на множество езици. Сред това вътрешно объркване ухото ми постепенно привикваше към обкръжаващите ме срички от бенгалския език на моя народ. Заблуждаващият обхват на бебешкия ум, за който възрастните смятат, че се ограничава само с играчките и пръстите на краката!

Психическият кипеж и неподатливото ми тяло ме довеждаха до множество периоди на упорит плач. С моето страдание предизвиквах объркване в цялото семейство. Но в мен се роят и по-щастливи спомени: милувките на майка ми и опи­тите ми да кажа първите си думи и да прощъпукам първите си крачки. Тези ранни триумфи, обикновено скоро забравя­ни, все пак са естествена основа на самоувереността.

Далеко стигащата ми памет съвсем не е уникална. Из­вестно е, че самосъзнанието на много йоги се е запазвало непокътнато от драматичното преминаване от „живот“ към „смърт“ и обратно. Ако човекът беше само тяло, загубата му наистина би означавала абсолютен край на идентичността му. Но ако от хилядолетия пророците са казвали истината, то по същество човек има безтелесна природа. Устойчивото ядро на човешката личност само временно е снабдено със сетивно възприятие.

Макар и необичайни, ясните спомени от бебешка въз­раст не са съвсем редки. По време на пътуванията ми в мно­жество страни чух съвсем ранни възпоминания от устата на правдиви мъже и жени.

Роден съм през последното десетилетие на деветнадесети век и прекарах първите си осем години в Горакхпур. Това беше родното ми място в Обединените провинции на Североизточна Индия. Бяхме осем деца: четири момчета и четири момичета. Аз, Мукунда Лал Гхош, бях вторият син и четвъртото дете.

Баща ми и майка ми бяха бенгалци от кастата на кшатриите. И двамата бяха благословени с природата на свет­ци. Взаимната им любов, спокойна и изпълнена с достойнст­во, никога не се изрази по фриволен начин. Съвършената ро­дителска хармония беше центърът на покоя за периодично възникващите безредици между осемте млади живота.

Баща ми, Бхагабати Чаран Гхош, беше мил, сериозен и понякога суров. Ние, децата, сърдечно го обичахме, но все пак спазвахме определена почтителна дистанция. Забележи­телен математик и логик, той се ръководеше главно от инте­лекта. Но Майка ми беше кралицата на сърцата и ни учеше само чрез любов. След смъртта й Татко прояви повече от вътрешно присъщата си нежност. По това време аз забеляз­вах, че погледът му често се преобразува в погледа на Мама.

В присъствието на Майка ни ние вкусихме най-ранното си горчиво-сладко запознанство със Свещените писания. При­казките от Махабхарата и Рамаяна умело се подбираха спо­ред изискванията на дисциплината. Поучението и наказани­ето вървяха ръка за ръка.

Ежедневен жест на уважение към Татко от страна на Май­ка беше да ни облича грижливо в следобедните часове, за да го посрещнем в къщи от работа. Той беше нещо като вице­президент

на една голяма индийска железопътна компания, Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Работата му беше свързана с пътуване и през детството ми семейството ни живя в няколко града.

Майка ми беше винаги готова да помогне на нуждаещи­те се. Баща ми също беше отзивчив, но уважението му към закона и реда обхващаше и семейния бюджет. Веднъж за две седмици Майка ми изразходва за храна на бедните повече, отколкото беше месечният доход на Баща ми.

— Всичко, за което те моля, е да поддържаш благотвори­телността си в разумни граници. – Дори и слаб упрек от мъ­жа й беше мъчителен за Майка. Тя поръча файтон, без дори да намекне на децата, че има някаква разправия.

— Довиждане, връщам се при майка. – Древният ултиматум!

Изненадани, ние избухнахме в ридания. Вуйчо ни прис­тигна навреме. Той прошепна на Татко някакъв мъдър съвет, несъмнено запазен от вековете. След това Татко каза Няколко помирителни думи и за щастие Мама пусна кочияша да си върви. Така приключи единственото недоразуме­ние, което съм видял между родителите си. Но си спомням и един типичен диалог.

— Моля те, дай ми десет рупии за една нещастна жена, която току-що дойде в къщата – усмивката на Мама беше единственото средство за убеждение, към което прибягваше.

— Защо десет? Една е достатъчна. – За оправдание Татко добави: – Когато баща ми и неговите родители внезапно умряха, аз за пръв път познах бедността. Единствената ми закуска, преди да измина няколкото мили до училище, беше един малък банан. По-късно, в университета, бях в такъв недоимък, че се обърнах към един богат съдия с молба да ми помага с по една рупия на месец. Но той отхвърли искането ми, като каза, че дори и една рупия е ценна.

— Колко ти е тежко да си спомняш, че са ти отказали онази рупия! – Сърцето на Майка ми имаше своя незабавна логика. – Нима искаш тази жена със същата болка да си спом­ня, че си й отказал десетте, от които така спешно се нуждае?

— Ти спечели! – и с вечния жест на победените съпрузи той отвори портмонето си. – Ето ти банкнота от десет рупии. Предай й я с моите най-добри пожелания.

Баща ми беше склонен първо да казва „не“ на всяко пред­ложение. Отношението му към непознатата, така бързо спе­челила симпатията на Майка ми, беше пример за обичайна­та му предпазливост. Антипатия към мигновеното одобре­ние – типично за френския ум на Запада – всъщност е само плащане дан на принципа за „необходимото обмисляне“. Аз винаги установявах, че Баща ми е разумен и безпристрастно уравновесен в решенията си. Ако можех да подкрепя много­бройните си молби с един-два добри довода, той неизменно ми помагаше да получа жадуваното, независимо дали това беше ваканционно пътешествие или нов мотоциклет.

Баща ми беше поддръжник на строгата дисциплина сред децата в ранните им години, но отношението му към самия себе си беше наистина спартанско. Например той никога не посещаваше театър, а търсеше отмора в различни духовни практики и в четенето на Бхагавадгита. Като избягваше вся­какъв лукс, той носеше един чифт стари обувки, докато на­пълно се износеха. Синовете му си купиха коли, когато те станаха популярни, но Баща ми винаги се задоволяваше с тро­лей в ежедневния си път до работата. Натрупването на пари заради власт беше чуждо на природата му. Веднъж, след като беше организирал Градската банка на Калкута, той отказа да се облагодетелства чрез придобиване на нейни акции. Же­ланието, което го ръководеше, беше просто да изпълнява своя граждански дълг в свободното си време.

Няколко години след като Баща ми беше излязъл в пен­сия, от Англия пристигна един счетоводител, за да провери документите на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Изуменият ревизор откри, че Баща ми никога не е искал премия.

„Той е работел за трима! – каза счетоводителят на ком­панията. – Дължите му като компенсация 125 000 рупии (око­ло 41 250 долара).“ – Длъжностните лица дадоха на баща ми чек за тази сума. Умът му беше зает с това толкова малко, че той дори не го спомена пред семейството си. Много по-късно най-малкият ми брат Бишну, който беше забелязал голям де­позит в банковата сметка, го запита за причината.

— Защо трябва да се въодушевяваме от материална изго­да? – отговори Баща ми. – Този, който търси уравновесеност на ума, няма да ликува от печалбата, нито ще се опечалява от загубата. Той знае, че човек идва на този свят, без да има и една стотинка, и си отива без една-единствена пара.

В началото на женитбата си моите родители станали уче­ници на един велик учител – Лахири Махасая от Бенарес. Това общуване засилило и без това аскетичната природа на Баща ми. Майка ми е направила едно забележително признание пред най-голямата ми сестра Рома: „Баща ти и аз живеем като мъж и жена само веднъж в годината, за да имаме деца.“

Баща ми за пръв път се срещнал с Лахири Махасая по­средством Абинаш Бабу1, служител в горакхпурския филиал на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Абинаш пъл­неше младия ми ум с увлекателни истории за множество ин­дийски светци. Той неизменно завършваше, провъзгласявайки върховната слава на собствения си гуру.

— Чувал ли си някога за необикновените обстоятелства, при които баща ти стана ученик на Лахири Махасая?

Беше ленив летен следобед, аз и Абинаш седяхме на дво­ра край къщата, когато той ми зададе този интригуващ въп­рос. Поклатих глава, усмихвайки се в нетърпеливо очакване.

„Преди години, още преди да се родиш, помолих на­чалника си – твоя баща – да ми даде едноседмична отпуска, за да посетя своя гуру в Бенарес. Баща ти се присмя на пла­новете ми.

— Нима смяташ да станеш религиозен фанатик? – запи­та той. – Съсредоточи се върху служебната си работа, ако искаш да напреднеш.

Същия ден, като се връщах тъжно към къщи по пътя през гората, видях баща ти в един паланкин. Той освободи слугите и екипажа и закрачи редом с мен. Стараейки се да ме утеши, той изтъкна преимуществата на стремежа към светски успе­хи. Но аз го слушах безучастно. Сърцето ми повтаряше: „Ла­хири Махасая! Не мога да живея, без да те видя!“

Пътят ни изведе до края на тихо поле, където лъчите на късното следобедно слънце вече обрамчваха със златна ко­рона разлюляната повърхност на дивите треви. Ние спряхме възхитени. И тогава в полето, само на няколко крачки от нас, изведнъж се появи фигурата на моя велик гуру2!

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! – гласът му отекна в изумения ни слух. Той изчезна също тол­кова тайнствено, колкото се появи. Като паднах на колене, аз възклицавах: „Лахири Махасая! Лахири Махасая!“ От из­ненада баща ти остана неподвижен няколко минути.

— Абинаш, давам отпуска не само на тебе, но и на себе си, за да тръгнем утре за Бенарес. Трябва да се запозная с този велик Лахири Махасая, който е способен да се матери­ализира по собствено желание, за да се застъпи за теб! Ще взема и жена си и ще помоля този учител да ни посвети в своя духовен път. Ще ни заведеш ли при него?

— Разбира се. – Преизпълваше ме радост от чудодейния отговор на молитвата ми и бързия благоприятен обрат на съ­битията.

На следната вечер родителите ти и аз потеглихме с влак за Бенарес. На другия ден взехме каруца, а после трябваше да вървим по тесни сокаци до уединения дом на моя гуру. Като влязохме в малката приемна, ние се поклонихме пред учителя, заел обичайната поза лотос. Той присви проницателните си очи и ги насочи към баща ти.

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! – Думите му бяха същите като тези, които беше казал два дни по рано в полето на Горакхпур. Той прибави: – Радвам се, че си позволил на Абинаш да ме посети и че ти и жена ти сте го придружили.

За тяхна радост той посвети родителите ти в духовната практика на крия-йога3. Баща ти и аз, като събратя по уче­ничество, станахме близки приятели след паметния ден на онова видение. Лахири Махасая прояви определен интерес към твоето собствено раждане. Несъмнено животът ти ще бъде свързан с неговия: благословията на учителя винаги се сбъдва.“

Лахири Махасая беше напуснал този свят скоро след ка­то аз се бях появил в него. Портретьт му в богата рамка ви­наги украсяваше семейния ни олтар в различните градове, където Баща ми се преместваше по работа. Много сутрини и вечери заварваха мене и Майка ми, медитиращи пред импро­визираното светилище или поднасящи цветя, потопени в аро­мат на сандалова паста. С тамян и миро, както и със съв­местни молитви ние отдавахме почит на божеството, наме­рило пълен израз в Лахири Махасая.

1 Думата Бабу (господин) се поставя в края на бенгалските имена.

2 Феноменалните сили, които притежават великите учители, са обяснени в глава 30 – „Законът на чудесата“.

3 Йогичска техника, посредством която вълнението на сетивата стихва, позволявайки на човек да достигне всевъзрастващо единство с космическото съзнание.

Портретът му имаше изключително влияние върху моя живот. Аз растях и мислите за учителя израстваха заедно с мене. При медитация често щях да виждам как фотографски­ят му образ изплува от тясната си рамка и приемайки жива форма, седи срещу мене. Когато се опитвах да докосна крака­та на светещото му тяло, той се изменяше и отново ставаше портрет. Постепенно детството ми преминаваше в юноше­ство и аз откривах, че в ума ми Лахири Махасая се е превър­нал от малко изображение, заключено в рамка, в живо, просветляващо ме присъствие. Често му се молех в минути на изпитание или объркване, откривайки в себе си успокоител­ното му напътствие. В началото се натъжавах от това, че вече не е физически жив. Но когато започнах да откривам тайното му всеприсъствие, престанах да скърбя. Той често беше писал на своите ученици, които прекомерно много искаха да го ви­дят: „Защо да идвате и да гледате моите кости и плът, когато аз винаги съм в обхвата на вашия кутастха1 (духовно зрение)?“

На около осем години бях благословен с чудодейно из­целение посредством снимката на Лахири Махасая. Това пре­живяване още повече усили любовта ми. По време на пре­стоя в семейното ни имение в Ичапур, Бенгалия, бях пора­зен от азиатска холера. Състоянието ми изглеждаше безна­деждно; лекарите не можеха да направят нищо. Майка ми седеше на кревата и неистово ме подканяше да гледам порт­рета на Лахири Махасая, който висеше на стената над главата ми.

— Поклони му се мислено! – Тя знаеше, че съм твърде слаб дори за да вдигна ръце за поздрав. – Ако наистина пока­жеш своето преклонение и вътрешно коленичиш пред него, животът ти ще бъде пощаден!

Аз се взирах в неговата снимка и видях там ослепителна светлина, която обгърна тялото ми и цялата стая. Гаденето и другите неприятни симптоми изчезнаха; бях добре. Изведнъж се почувствах достатъчно силен, за да се наведа и да докосна стъпалата на Майка ми в знак на признателност за неизме­римата й вяра в нейния гуру. Майка ми няколко пъти при­тисна глава до малката снимка.

— О, Вездесъщи Учителю, благодаря ти за това, че тво­ята светлина изцери сина ми!

Осъзнах, че и тя беше станала свидетел на сияйната светлина, чрез която мигновено се възстанових от обикновено смъртоносната болест.

Именно тази фотография е едно от най-ценните неща, които притежавам. Дадена на Баща ми от самия Лахири Махасая, тя носи свещена вибрация. Снимката има чудодеен про­изход. Чувал съм тази история от един събрат на баща ми по ученичество, Кали Кумар Рой.

От разказа му става ясно, че учителят не е обичал да бъ­де сниман. Независимо от протеста му веднъж го снимали с Група негови ученици, между които и Кали Кумар Рой. Фотографът бил много учуден, когато установил, че в центъра на лентата, сред ясните образи на всички ученици, където по всяка логика трябвало да се откроят контурите на Лахири Махасая, не можело да се види нищо друго освен празно пространство. Това явление широко се обсъждало.

Един от учениците, Ганга Дхар Бабу, който бил вещ фотограф, се похвалил, че неуловимата фигура на учителя няма да успее да му се изплъзне. На следващата сутрин, докато гуруто седял в поза лотос върху една дървена пейка край огра­дата, Ганга Дхар Бабу пристигнал със снаряжението си. Взи­майки всички необходими мерки, за да успее, той ненаситно изщракал и проявил дванадесет ленти. На всяка една скоро видял отпечатани дървената пейка и оградата, но и този път фигурата на учителя липсвала.

Със сълзи на очи и със сразена гордост Ганга Дхар Бабу потърсил учителя си. Минали много часове, преди Лахири Махасая да наруши мълчанието си с многозначителния ко­ментар:

— Аз съм Дух. Може ли твоята камера да отрази вездесъ­щото Невидимо?

— Разбирам, че не може! Но Свещени Господине, от ця­лото си сърце бих искал да имам портрет на телесния храм, защото според моето ограничено виждане единствено там на­пълно обитава този Дух.

— Ела тогава утре сутрин. Ще ти позирам.

Отново фотографът насочил своята камера. Този път све­щената фигура, без да се покрива с тайнствена недостъпност, била запечатана на лентата. Учителят никога не е позирал за друга снимка, поне аз не съм видял нито една.

1 Устойчив аз – Бел. ред.

Репродукцията на снимката е дадена в тази книга. Кра­сивите черти на Лахири Махасая, които може да са от всяка каста, трудно посочват към коя раса принадлежи. Силната радост от общуването му с Бога се загатва в леко загадъчна­та усмивка. Очите му, полуотворени, за да обозначат незна­чителната насоченост към външния свят, са също така и по­лузатворени. Изцяло забравил жалките мирски съблазни, през цялото време той напълно съзнава духовните проблеми на търсещите, които се обръщат към неговата щедрост.

Скоро след като бях излекуван със силата на портрета на гуру, имах впечатляващо духовно видение. Като седях на кре­вата си една сутрин, аз изпаднах в дълбок унес.

— Какво се крие зад тъмнината на затворените очи? – Тази дълбока мисъл завладя ума ми. Изведнъж пред вътреш­ния ми взор се яви ярък светлинен проблясък. Божествени фигури на светци, седящи в медитативна поза в планински пещери, се оформиха като миниатюрни кинокадри върху го­лям блестящ екран зад челото ми.

— Кои сте вие? – запитах на глас.

— Ние сме хималайски йоги. – Трудно е да се опише небесният отговор; сърцето ми трептеше.

— О, копнея да отида в Хималаите и да стана като вас! Видението изчезна, но сребърните лъчи продължаваха да се разпръскват в разширяващи се към безкрайността кръ­гове.

— Какво е това чудно зарево?

— Аз съм Ишвара1. Аз съм Светлина. – Гласът беше като облачен тътен.

— Искам да бъда едно с тебе!

От този бавно стопяващ се божествен екстаз аз съхра­них в наследство вдъхновението постоянно да търся Бога. „Той е вечна, всеподновяваща се Радост!“ Този спомен се съхрани дълго след деня на възторга.

Изпъква и друго ранно възпоминание, и то съвсем бук­вално, защото и до днес нося белега му. Една ранна утрин по-голямата ми сестра Ума и аз седяхме под дървото ним на двора в Горакхпур. Тя ми помагаше да изучавам бенгал­ския буквар, а през това време аз можех да насоча погледа си към папагалите, които кълвяха наблизо зрял марагозов плод. Ума се оплакваше от цирей на крака си и извади бур­канче с мехлем. Аз намазах малко от цяра върху ръката си.

— Защо сложи лекарство на здрава ръка?

— Е, сестричке, усещам, че утре ще ми стане цирей. Проб­вам мазилото ти на мястото, където ще се появи циреят.

— Ах, ти, малък лъжльо!

— Сестричке, не ме наричай лъжец, докато не видиш какво ще се случи утре. – Изпълваше ме негодувание.

Ума не се впечатли и три пъти повтори своята подиг­равка. Непреклонна решителност зазвуча в гласа ми, кога­то бавно отговорих:

— Със силата на своята воля предричам, че утре ще имам напълно узрял цирей точно на това място на ръката си и че твоят ще се раздуе два пъти повече от сега!

Утринта ме завари с юнашки цирей на посоченото мяс­то, размерите на цирея на Ума се бяха удвоили. С писък сестра ми се втурна при Майка ми.

— Мукунда е станал магьосник!

Много сериозна, Майка ми ми заръча никога да не из­ползвам силата на думите, за да причинявам вреда. Винаги си спомням нейния съвет и го спазвам.

Циреят ми беше отстранен оперативно. От намесата на лекаря и до днес остана един забележим белег. Той се нами­ра на дясната ми ръка и непрестанно ми напомня за истин­ската сила на човешкото слово.

Онези прости и сякаш безобидни думи към Ума, изре­чени с дълбока съсредоточеност, са притежавали достатъч­но скрита сила, за да избухнат като бомба и да предизвикат определен, макар и вреден ефект. По-късно разбрах, че екс­плозивната вибрационна сила на речта може да бъде мъдро насочвана за освобождаване на живота от трудности и да действа, без да носи белези и упреци2.

1 Санскритско наименование на Бога като Господар на вселената, от корена ши – ръководя. В индуиските Писания съществуват 108 имена на Бога, като всяко носи различен по отенък философски смисъл.

2 Безкрайните потенции на звука произтичат от Творческото слово АУМ, космическата вибрационна сила надвишаваща всички атомни енергии. Всяка дума, произнесена с ясно осъзнаване и дълбока съсредоточеност, има материализираща сила. В някои системи на психотерапията е открит ефекта от гласното или мислено повтаряне на вдъхновяващи думи; тайната е в увеличаване скоростта на мозъчните вибрации. В своите Спомени поетът Тенисън ни е оставил описание на постоянните си опити да проникне отвъд съзнателния ум в свръхсъзнателното: „Често, от дните на юношеството ми, когато съм съвсем сам, изпитвам – поради липса на по-подходяща дума – някакъв вид буден транс – пише Тенисън. – Това се случва, като си повтарям тихичко собственото си име дотогава, докато изведнъж, тъй като това става без съзнателните усилия на личността, самата личност сякаш се стопява и изчезва в безграничното битие, и това не е объркано състояние, а състояние най-ясно, най-сигурно от сигурните, безусловно отвъд думите – там, където смъртта е почти до смешност невъзможна – загубата на личността (ако е именно това) сякаш е не заглъхване, а единственият истински живот”. По-нататък той пише: „Това не е мъглив екстаз, а състояние на трансцедентно чудо, свързано с абсолютната яснота на ума”.

Семейството ни се премести в Лахор в щата Пенджаб. Там придобих портрет на Божествената Майка под форма­та на Богинята Кали1. Той освещаваше малкото неофи­циално светилище на балкона на нашия дом. Бях напълно беден, че всичките ми молби, изречени на това свято място, ще се увенчаят с успех. Веднъж стоях там с Ума и наб­людавах две хвърчила, които летяха над покривите на къ­щите от отсрещната страна на много тясната уличка.

— Защо си толкова тих? – закачливо ме побутна Ума.

— Точно си мислех колко е прекрасно, че Божествената Майка ми дава всичко, което поискам.

— Предполагам, че ще ти даде и онези две хвърчила! – присмя се сестра ми.

— Защо не? – и аз започнах тихо да се моля да ги имам. В Индия се провеждат състезания с хвърчила, чиито връвчици са покрити с лепило и матово стъкло. Всеки иг­рач се стреми да скъса връвта на съперника си. Освободе­ното хвърчило се понася над покривите; голямо забавление е да се опиташ да го хванеш. Доколкото ние с Ума се нами­рахме на балкона, изглеждаше невъзможно някое загубено хвърчило да попадне в ръцете ни, тъй като връвчицата ес­тествено би го дръпнала над покривите.

Играчите оттатък уличката започнаха състезанието си. Едната връвчица беше прерязана; незабавно хвърчилото по­летя към мене. За момент то се спря при едно внезапно стихване на вятъра, което се оказа достатъчно, за да се заплете здраво връвчицата в кактуса, растящ на покрива на отсрещната къща. Образува се чудесна примка, която да хвана. Връчих наградата на Ума.

— Това беше просто необикновена случайност, а съвсем не отговор на молитвата ти. Ако и другото хвърчило дойде при тебе, тогава ще повярвам. – В тъмните очи на сестра ми имаше повече изумление, отколкото в думите й.

Продължих молитвите си с нарастваща интензивност. Едно силно дръпване на другия играч завърши с ненадейна загуба и на неговото хвърчило. То се упъти към мене, танцувайки във вятъра. Надеждният ми помощник, кактусът, отново засука нишката му в необходимата примка, чрез която можах да го хвана. Дадох и втория трофей на Ума.

— Наистина, Божествената Майка те слуша! Всичко това е прекалено странно за мене! – И сестра ми хукна като подплашена сърничка.

Глава 2

Смъртта на Майка ми и мистичният амулет

Най-голямото желание на Майка ми беше женитбата на по-големия ми брат. „Ах, когато видя лицето на Анантовата съпруга, ще намеря рая на земята!“ Често слушах Майка ми да изразява с тези думи силното си чувство за семейна при­емственост, характерно за Индия.

Бях на около единадесет години по време на годежа на Ананта. Майка ми беше в Калкута и радостно ръководеше подготовката за сватбата. Само аз и Баща ми останахме в нашия дом в Барейли, Северна Индия, където Баща ми беше преместен след две години, прекарани в Лахор.

Преди това бях свидетел на великолепието на брачните церемонии на двете ми по-големи сестри, Рома и Ума, но за Ананта като най-голям син плановете бяха наистина гранди­озни. Майка ми посрещаше множество роднини, ежедневно пристигащи в Калкута от далечните си домове. Тя ги наста­няваше удобно в голямата, новопридобита къща на улица „Амхерст“ № 50. Всичко беше готово – лакомствата за празнен­ството, пъстрият трон, на който щяха да заведат Брат ми до бъдещата му невеста, редиците разноцветни светлини, гигант­ските картонени

1 Кали е символ на Бога в аспекта на вечната Майка Природа.

слонове и камили, английските, шотландс­ките и индийските оркестри, церемониалмайсторите и све­щенослужителите на древните ритуали.

Татко и аз, в тържествено настроение, смятахме да се присъединим към семейството по време на церемонията. Малко преди великия ден обаче имах злокобно видение.

Беше в Барейли, в полунощ. Докато спях до Баща ми на верандата на нашата къща, ме събуди особено потрепване на мрежата против насекоми над леглото. Тънките завеси се раз­делиха и видях обичната фигура на Майка ми.

— Събуди баща си! – Гласът й беше само лек шепот. – Вземете първия възможен влак в четири часа сутринта. Бър­зайте в Калкута, ако искате да ме видите! – Приличната на дух фигура изчезна.

— Татко, Татко! Мама умира! – Ужасът в моя глас момен­тално го събуди. През плач аз му разказах зловещите новини.

— Не обръщай внимание на своите халюцинации. – Баща ми прояви характерното за него качество да отхвърля новите ситуации. – Майка ти е в превъзходно здраве. Ако получим някакви лоши новини, ще тръгнем утре.

— Никога няма да си простиш, че не си тръгнал веднага! – Страданието ме накара горчиво да прибавя: – Нито пък аз някога ще ти простя!

Тъжното утро дойде с изричните думи: „Майка е опасно болна; сватбата се отлага; елате веднага.“

Баща ми и аз потеглихме като обезумели. Един от моите чичовци ни пресрещна на гарата за прехвърляне. Влакът тре­щеше срещу нас, нараствайки застрашително. От вътрешно вълнение у мен внезапно възникна желанието да се хвърля на релсите. Лишен вече, както усещах, от своята Майка, аз не мо­жех повече да понеса този внезапно опустял свят. Обичах Майка ми като най-скъпия си приятел на земята. Нейните утешава­щи черни очи бяха най-сигурното ми убежище при дребните трагедии на детството.

— Тя още ли е жива? – спрях се за един последен въпрос към чичо си.

— Разбира се, жива е! – Той незабавно разбра отчаянието на лицето ми. Но аз много-много не му повярвах.

Когато стигнахме в дома си в Калкута, не ни оставаше нищо друго, освен да се възправим пред потресаващото тайнство на смъртта. Аз изпаднах в почти безжизнено състояние. Изминаха години, преди в сърцето ми да настъпи някакво при­мирение. Щурмувайки самите небесни двери, моите ридания накрая предизвикаха отклика на Божествената Майка. Ду­мите й окончателно изцериха гноящите ми рани:

„Аз съм тази, която се грижи за теб, живот подир живот, с нежността на множество майки! Виж в Моя поглед двете чер­ни очи, загубените прекрасни очи, които търсиш!“

Баща ми и аз се върнахме в Барейли скоро след церемонията по кремиране на тази, която така много обичахме. Рано всяка сутрин аз извършвах прочувствено възпоменателно пок­лонение до голямото дърво шеоли, хвърлящо сянка върху рав­ната зелено-златна поляна пред къщата. В тези поетични ми­гове ми се струваше, че белите цветове на дървото се ронят с доброволна отдаденост върху тревния олтар. Смесвайки съл­зите и росата, аз често наблюдавах странна неземна светлина, която се появяваше заедно със зората. Обхващаше ме силен до болка копнеж по Бога. Усещах се могъщо привлечен от Хималаите.

Един от моите братовчеди, завърнал се наскоро от пъту­ване по светите планини, ни посети в Барейли. Аз ненаситно слушах разказите му за високото планинско жилище на йогите и свамите1.

— Хайде да избягаме в Хималаите.

Моето предложение, което направих един ден на Дварка Прасад, малкия син на нашия хазаин в Барейли, попадна на неподходящо място. Той разкри моя план на по-големия ми брат, който веднага пристигна при Баща ми. Вместо безобидно да се посмее на мечтата на малкото момче, Ананта реши да ме вземе на подбив:

— Къде е оранжевата ти роба? Не можеш да бъдеш свами без нея.

1 На санскритки коренът на думата свамин означава „този, който е едно със своя Аз (Сва)“. Използва се за членовете на индийския монашески орден, като титлата е официален израз на уважение: „преподобни“ (Свамин – буквално означава собственик – бел. ред.).

Но аз бях необяснимо развълнуван от неговите думи. Те пре­дизвикаха ясна картина, в която се виждах да бродя по Индия като монах. Навярно бяха събудили спомени за минал живот, във всеки случай ми стана ясно с каква естествена лекота бих носил одеждите на този основан в древността монашески орден.

Бъбрейки си една сутрин с Дварка, усетих, че любовта към Бога ме връхлита като лавина. Събеседникът ми само частич­но осъзна избухналото красноречие, но аз всеотдайно слушах сам себе си.

Същият ден избягах в Наини Тал в подножието на Хима­лаите. Ананта решително тръгна по дирите ми и бях заставен безславно да се завърна в Барейли. Единствено поклонение, което ми се позволи, бе това пред дървото шеоли призори. Сър­цето ми оплакваше загубените Майки: човешката и божествената.

Пукнатината, оставена в семейството от смъртта на Майка, беше непоправима. Баща ми никога не се ожени по­вторно през останалите си почти четиридесет години. Приемай­ки трудната роля и на Баща, и на Майка за своята невръстна челяд, той стана видимо по-нежен и достъпен. Спокойно и про­никновено разрешаваше разнообразните семейни проблеми. След работа си почиваше в своята стая като отшелник в кили­ята си, практикувайки крия-йога в сладка безметежност. Мно­го време след смъртта на Майка аз се опитах да наема една прислужница-англичанка, за да се грижи за дребните неща, ко­ито биха направили живота му по-удобен. Но Баща ми покла­ти глава.

— Грижите за мене свършиха със загубата на Майка ти. – Очите му се премрежиха от вечна преданост. – Няма да приема услугите на нито една друга жена.

Четиринадесет месеца след като Майка ми си замина, уз­нах, че ми е оставила важно послание. Ананта е седял до смъртния й одър и е записал думите й. Въпреки че тя е искала раз­критието да стане след една година, брат ми се забавил. Предстоеше му да замине от Барейли за Калкута, за да се ожени за момичето, което Майка му беше избрала1. Една вечер той ме извика при себе си:

— Мукунда, принуден съм да ти кажа странни неща. – В гласа на Ананта имаше нотка на смирение. – Страхувах се да не възпламеня желанието ти да напуснеш дома си. Но ти и така си изпълнен с божествен плам. Когато неотдавна те хвана пътя за Хималаите, стигнах до определено решение. Повече не бива да отлагам изпълнението на своето тържествено обещание. – Брат ми ми връчи малка кутийка и прочете Посланието от Майка.

„Нека тези думи бъдат последната ми благословия, любими мой сине Мукунда! – беше казала Майка. – Настъпи часът, когато трябва да ти разкажа за множеството необичайни събития, последвали твоето раждане. Аз първа узнах предопределения ти път, когато ти беше само едно малко бебе в ръцете ми. Тогава те заведох в дома на моя гуру в Бенарес. Почти скрита зад множество ученици, едва успявах да го виждам, потънал в дълбока медитация.

Като те подрусвах, аз се молех великият гуру да те забе­лежи и да ти даде благословия. Когато тихата ми благоговейна молба се усили, той отвори очи и ми кимна да се приближа. Другите ми сториха път и аз се поклоних в светите нозе. Учителят ми те сложи на коленете си, поставяйки ръка на челото ти, като че ли те кръщаваше духовно.

– Майчице, синът ти ще бъде йогин. Като духовен двигател той ще напъти много души към Божието царство.

Сърцето ми туптеше от радост, че тайната ми молитва е приета от всемъдрия гуру. Малко преди да се родиш, той ми беше казал, че ти ще последваш неговия път.

Пo-късно, сине мой, ние със сестра ти Рома разбрахме, че виждаш Великата Светлина, като те наблюдавахме от съседната стая как лежиш неподвижно в леглото. Малкото ти личице светеше, а в гласа ти звучеше стоманена твърдост, когато каза, че ще отидеш в Хималаите да търсиш Бога.

Така, скъпи сине, аз разбрах, че пътят ти е далеч от земните стремежи. Най-странното събитие в моя живот ми даде едно потвърждение – събитието, което ме тласка да направя това предсмъртно послание.

Това беше разговор с мъдрец от Пенджаб. Една сутрин, докато семейството ни живееше в Лахор, един слуга влезе задъхано в стаята ми:

1 Индийският обичай, при който родителите избират брачния партньор на своите деца, е устоял на атаките на времето. Процентът на щастливите индийски бракове е много висок.

– Госпожо, дошъл е някакъв странен садху1. Настоява да види „майката на Мукунда“.

Тези прости думи отекнаха дълбоко в мен. Веднага излязох да посрещна посетителя. Като се поклоних в нозете му, усетих, че пред мен се намира истински Божи човек.

– Майко – каза той, – великите учители искат да знаеш, че предстоят ти на земята не ще бъде продължителен. Следващата болест ще се окаже последна2.

После настъпи тишина, по време на която не усещах ни­каква тревога, а само вибрациите на велико умиротворение. Накрая той отново се обърна към мен:

— Трябва да станеш пазителка на един сребърен амулет. Днес няма да ти го дам. За да докажа истинността на думите си, талисманът ще се материализира утре в ръцете ти, докато медитираш. На смъртния си одър трябва да заръчаш на най-големия си син Ананта да пази амулета една година и след това да го предаде на втория ти син. Мукунда ще разбере сми­съла на талисмана от великите учители. Трябва да го получи по времето, когато е готов да се откаже от всички земни упования и да предприеме енергично търсене на Бога. Той ще за­държи амулета няколко години, а щом постигне целта си, аму­летът ще изчезне. Дори и да го пази на най-тайното място, той ще се върне там, откъдето е дошъл.

Аз предложих милостиня3 на светеца и му се поклоних с дълбоко уважение. Без да приеме предложеното, той се отдале­чи с благослов. На следната вечер, докато седях със събрани ръце в медитация, между дланите ми се материализира един сребърен амулет, точно както беше обещал садху. Усетих го по хладното, гладко докосване. Ревниво го пазех повече от две го­дини и сега го давам за съхранение на Ананта. Не тъгувай за мене, тъй като аз ще бъда предадена от моя велик гуру в ръце­те на Безкрайния. Сбогом, дете мое. Космическата Майка ще те закриля.“

Проблясък на просветление ме озари, когато придобих аму­лета. Събудиха се много дремещи спомени. Талисманът, кръ­гъл и старинно чудат, беше покрит със санскритски знаци. Раз­брах, че идва от учители от предишни съществувания, които незримо направляват стъпките ми. Несъмнено в него имаше дълбоко значение, но човек не може напълно да разкрие сър­цето на един амулет.

В тази глава не може да се разкаже как талисманът в край­на сметка изчезна при най-нещастните обстоятелства в моя живот и как загубата му стана предвестник, че ще намеря своя гуру.

Но малкото момче, чиито опити да стигне Хималаите се про­валиха, всеки ден се носеше надалеч с крилата на своя амулет.

Глава 3

Светецът с две тела

— Татко, ако обещая да не избягам, ще ме пуснеш ли да отида на екскурзия до Бенарес?

Баща ми рядко се противопоставяше на силната ми любов към пътешествията. Още докато бях момче, той ми позволяваше да посещавам много градове и поклоннически цен­трове. Обикновено ме съпровождаха и един-двама приятели. Ние удобно пътувахме с билети първа класа, предоставени от баща ми. Положението му като железопътен служител беше добре дошло за тези от семейството, които имаха скитнически дух.

Татко обеща да се отнесе с необходимото внимание към молбата ми. На следващия ден той ме извика и ми връчи билет за отиване и връщане от Барейли до Бенарес, няколко банкноти и две писма.

— Имам предложение от делови характер към бенареския си приятел Кедар Натх Бабу. За съжаление съм загубил адреса му. Но мисля, че ще можеш да му предадеш това пис­мо посредством общия ни приятел Свами Пранавананда. Той е мой събрат по ученичество и е достигнал голяма духовна висота. Ще имаш полза от общуването с него; тази втора бележка ще послужи за представянето ти.

Очите на Баща ми пробляснаха, когато той прибави:

— Не забравяй, повече никакви бягства от къщи!

1Анахорет, отшелник, човек, който следва садхана или пътя на духовната дисциплина.

2 Когато от тези думи осъзнах, че Майка тайно е знаела за краткия си живот, аз за пръв път разбрах защо тя така настояваше да се ускорят плановете за женитбата на Ананта. Въпреки че умря преди сватбата, естественото й майчинско желание е било да присъства на ритуала.

3 Традиционен знак на уважение към анахоретите.

Потеглих с ентусиазма на своите дванадесет години (въпреки че времето никога не намали удоволствието от нови усещания и непознати лица). Като пристигнах в Бенарес, незабавно се запътих към жилището на свами. Входната врата бе­ше отворена и аз се отправих към голяма стая на втория етаж, която приличаше на зала. Един доста пълен мъж, само по надбедрена превръзка, седеше в поза лотос върху леко издигнат подиум. Главата му и лицето, по което нямаше и една бръчица, бяха гладко избръснати; по устните му играеше блажена усмивка. За да разсее усещането ми, че съм нахълтал без поз­воление, той ме поздрави като стар приятел:

— Баба ананд (бъди благословен, скъпи мой). – Привет­ствието му бе изказано от сърце с детински глас. Аз паднах на колене и докоснах нозете му.

— Вие ли сте Свами Пранавананда?

Той кимна.

— А ти синът на Бхагабати ли си? – Думите му прозвуча­ха, преди да имам време да измъкна писмото на Баща ми от джоба си. Удивен, аз му подадох бележката, която ме предс­тавяше, вече явно излишна.

— Разбира се, за теб аз ще намеря Кедар Натх Бабу. – Светецът отново ме изненада със своето ясновидство. Той хвърли поглед на писмото и каза няколко изпълнени с обич думи за Баща ми.

— Знаеш ли, аз се радвам на две пенсии. Едната е по пре­поръка на твоя баща, в чийто железопътен офис някога рабо­тех. Другата е благодарение препоръката на моя Небесен Отец, заради когото съзнателно прекратих земните задължения в живота си.

Тази забележка ми се стори много неясна.

— Какъв вид препоръка получавате от Небесния Отец, господине? Да не би той да хвърля пари в скута ви?

Той се засмя:

— Пенсията, която имам предвид, е неизмеримият покой – награда за много години дълбока медитация. Сега аз никога не се нуждая от пари. Материалните ми потребности са мал­ко и съм напълно обезпечен. По-късно ще разбереш значи­мостта на втората пенсия.

Светецът внезапно прекъсна разговора ни и застина във величествена неподвижност. Обгърна го атмосфера като на сфинкс. Отначало очите му пробляскваха, сякаш виждаше не­що интересно, после помръкнаха. Бях смутен от немногословието му. Той все още не ми беше казал как бих могъл да се срещна с приятеля на Татко. Леко обезпокоен, аз се озърнах в голата стая, където освен нас нямаше никого. Погледът ми безцелно попадна върху дървените му сандали, лежащи под скамейката.

— Малки господине1, не се тревожи. Човекът, когото ис­каш да видиш, ще бъде с теб след не повече от половин час. – Йогинът беше прочел мислите ми, но в момента това едва ли беше особено трудно!

И той отново потъна в непроницаемо мълчание. По ча­совника си разбрах, че са изминали тридесет минути. Свами се събуди:

— Мисля, че Кедар Натх Бабу е до вратата.

Чух, че някой се качва по стълбите. Бях в пълно недоумение, объркани мисли се носеха в главата ми: „Как е възмож­но приятелят на Татко да бъде извикан на това място без по­мощта на никакъв пратеник? Откакто съм пристигнал, Сва­ми не е говорил с никого освен с мен!“

Рязко напуснах стаята и заслизах по стълбите. По среда­та на пътя срещнах слаб невисок човек със светла кожа. Явно бързаше.

— Вие ли сте Кедар Натх Бабу? – Вълнение изпълваше глаca ми.

— Да. А вие не сте ли синът на Бхагабати, който ме чака тук, за да се срещнем? – приятелски се усмихна той.

— Господине, как така се озовахте тук? – Бях смаян и объркан от неочакваното му присъствие.

Той отговори:

„Днес всичко е толкова тайнствено! Преди по-малко от час, точно бях свършил да се къпя в Ганг, когато към мен се приближи Свами Пранавананда. Изобщо нямам представа как е разбрал, че съм там по това време.

1 Чхото Махасая е името, с което към мен се обръщаха множество индийско светци. Превежда се като „малки господине”.

— Синът на Бхагабати те чака в жилището ми – каза той. – Ще дойдеш ли с мене? – Аз радостно се съгласих. Ние тръгнахме ръка за ръка и бе странно как свами със своите дървени сандали ме изпреварваше, въпреки че аз бях с тези здрави обувки.

— За колко време ще стигнеш до моята къща? – Пранаванандаджи внезапно спря, за да ми зададе този въпрос.

— За около половин час.

– Сега трябва да свърша още едно нещо. – Той ме погледна загадъчно. – Налага ми се да избързам. Можеш да се присъединиш към мен вкъщи, където синът на Бхагабати и аз ще те чакаме.

Преди да успея да възразя, той бързо се втурна край мене и изчезна в тълпата. Дойдох тук колкото е възможно по-бързо.“

Това обяснение само засили объркването ми. Попитах го откога познава свами.

— Срещали сме се няколко пъти миналата година, но на­последък не сме се виждали. Много се зарадвах, когато днес отново го видях при гхата, където се къпех.

— Не мога да повярвам на ушите си! Да не съм си изгу­бил ума? Той видение ли беше, или наистина го видяхте, докоснахте ръката му и чухте шум.. от стъпките му?

— Не зная накъде биеш! – пламна той. – Не те лъжа. Не можеш ли да разбереш, че единствено свами би могъл да ми каже, че ме чакаш на това място?

— Да, но аз не съм изпускал нито за миг този човек, Сва­ми Пранавананда, от погледа си, откакто дойдох тук преди около час. – И му разказах цялата история.

Очите му широко се отвориха.

— В този материален век ли живеем, или сънуваме? Ни­кога през живота си не съм очаквал да стана свидетел на по­добно чудо! Мислех, че този свами е просто обикновен човек, а сега разбирам, че той може да материализира едно допъл­нително тяло и да действа чрез него!

Ние заедно влязохме в стаята на светеца.

— Виж, точно тези сандали носеше той при гхата – про­шепна ми Кедар Натх Бабу. – Беше облечен само с набедрена превръзка, точно както го виждам сега.

Когато посетителят се поклони пред него, светецът се обърна към мен с лукава усмивка.

— Защо си толкова стъписан от всичко това? Финото единство на видимия свят не остава скрито за истинските йо­ги. В момента аз гледам и говоря с моите ученици в далечна Калкута. Подобно на мене и те по желание могат да преодо­леят всяко препятствие на грубата материя.

Може би стараейки се да събуди духовен плам в младите ми гърди, свами благоволи да ми разкаже за способността си на астрално радио и телевизия1. Но вместо ентусиазъм аз из­питах само благоговеен страх. Тъй като ми беше предопределено да предприема търсенето на божественото чрез определен гуру – Шри Юктешвар, когото все още не бях срещнал, не се чувствах склонен да приема Пранавананда като свой учител. Аз го гледах със съмнение, чудейки се дали пред мене е той самият или неговият двойник.

Учителят се опита да пропъди безпокойството ми, като ме дари с проникващ в душата поглед и вдъхновени слова за своя гуру.

— Лахири Махасая беше най-великият йогин, когото някога съм познавал. Той беше самата Божественост в плът.

Ако ученикът, помислих си аз, може да материализира допълнителна телесна форма по свое желание, би ли имало наистина чудо, което да не е достъпно за учителя му?

„Ще ти разкажа колко неоценима е помощта на учителя. Бях свикнал да медитирам заедно с още един ученик по осем часa всяка нощ. През деня трябваше да работим в офиса на железопътната компания. Намирах, че е трудно да продължавам с чиновническите си

1 По свой собствен път физическата наука потвърждава валидността на законите, открити от йогите чрез духовна наука. Например на 26 ноември 1934 г. в Кралския университет в Рим бе дадена нагледна демонстрация на това, че човек притежава силата на телевизионен приемник. „Д-р Джузепе Калигари, професор по невропсихология, натискал определени точки в тялото на пациента, на което той отговарял с моментални описания на лица и предмети, намиращи се от другата страна на стената. Д-р Калигари обяснил на останалите професори, че ако се активират определени участъци по кожата, пациентът получава свръхсетивни впечатления, позволяващи му да види обекти, които не би могъл да възприеме по друг начин. За да даде възможност на пациента да различи нещата от другата страна на стената, проф. Калигари е натискал петнадесет минути точка, разположена в дясната част на гръдния кош. Той твърди, че ако се активират други части на тялото, пациентите биха могли да виждат предмети на всякакво разстояние, независимо дали изобщо някога са ги виждали.

задължения и желаех да посветя цялото си време на Бога. Осем години постоянствах, като медитирах половината нощ. Имах чудесни резултати; изумителни духовни възприятия озаряваха ума ми. Но една тънка завеса винаги оставаше между мене и Безпределното. Разбирах, че дори при свръхчовешка настойчивост крайното необратимо единение ми е отказано. Една вечер посетих Лахири Махасая и помолих за божествената му намеса. Натрапчивите ми молби продължиха цяла нощ.

— Ангелски гуру, духовните ми страдания са такива, че повече не мога да понасям живота си, ако не се срещна лице в лице с Великия Възлюбен!

— Какво мога да направя? Трябва да медитираш по-дълбоко.

— Умолявам Те, о Боже, Учителю мой! Виждам Те мате­риализиран пред мен във физическо тяло; благослови ме да мога да Те възприема в Твоята безгранична форма!

Лахири Махасая простря ръцете си в благ жест.

— Сега си върви и медитирай. Застъпих се за тебе пред Брахма1.

Безмерно въодушевен, аз се върнах в къщи. В медитацията през тази нощ постигнах съкровената Цел на живота си. Сега аз непрестанно се наслаждавам на тази духовна пенсия. От този ден Всеблагият Творец никога не е оставял нищо скрито от очите ми зад завесите на заблудата.“

Лицето на Пранавананда беше озарено от божествена светлина. Умиротвореността на друг свят влезе в сърцето ми. Це­лият страх изчезна. Мъдрецът ни повери още нещо:

„Няколко месеца по-късно аз се върнах при Лахири Махасая и се опитах да му поблагодаря за безценния дар. После повдигнах и друг въпрос.

— Божествени гуру, повече не мога да работя в офиса. Моля ви, освободете ме. Брахма ме държи постоянно опиянен.

— Кандидатствай за пенсия от своята компания.

— Каква причина бих могъл да посоча толкова рано в служебния си път?

Кажи им какво чувстваш.

На следния ден отправих молбата си. Докторът поиска да обоснова преждевременното си искане.

– Когато съм на работа, изпитвам непреодолимо усещане, издигащо се по гръбначния ми стълб2. То прониква цялото ми тяло и ме прави непригоден да изпълнявам задълже­нията си.

Без повече въпроси лекарят настоятелно ме препоръча за пенсия, която скоро получих. Знам, че божествената воля на Лахири Махасая действаше чрез доктора и служителите от железопътната компания, включително Баща ти. Те автома­тично се подчиниха на напътствието на великия гуру и ме освободиха, за да живея живот, изпълнен с неразривно обще­ние с Възлюбения3.

След това необикновено откровение Свами Пранавананда отново изпадна в едно от своите продължителнии мълчания. Когато се готвех да си тръгна, докосвайки почтително нозете му, той ми даде благословията си:

— Животът ти принадлежи на пътя на себеотричането и йога. По-късно отново ще те видя заедно с баща ти.

Годините потвърдиха и двете предсказания.

Кедар Натх Бабу вървеше заедно с мене в сгъстяващия се мрак. Аз му връчих писмото на Татко и спътникът ми го про­чете на светлината на една улична лампа.

— Баща ти ми предлага длъжност в калкутския офис на неговата железопътна компания. Колко е приятно да бъдеш в очакване на поне една от пенсиите, на които се радва Свами Пранавананда! Но това е невъзможно: не мога да напусна Бе­нарес. Уви, двете тела все още не са за мене!

1 Бог в неговия аспект като Творец, от санскритския корен брих – разширявам се. Когато през 1857 г. поемата на Емерсън Брахма се появила в Atlan­ta Monthly, повечето читатели били стъписани. Емерсън се подсмихвал. „Кажете им вместо „Брахма“ да четат „Йехова“ и няма да изпитват никакво затруднение.“

2 При дълбока медитация първото преживяване на Духа е върху олтара на гръбначния стълб, а след това в мозъка. Стремителното блаженство е изу­мително, но йогинът се учи да контролира външните му прояви

3 След пенсионирането си Пранавананда написва един от най-задълбочените коментари върху Бхагаватгита, достъпен на бенгалски и на хинди.

Глава 4

Осуетеното ми бягство в Хималаите

— Излез от класната стая под някакъв незначителен предлог и наеми файтон. Спри се на уличката, където никой от къщи няма да може да те види.

Това бяха последните ми наставления към Амар Митер, приятел от гимназията, който смяташе да ме придружи до Хималаите. За бягството си бяхме избрали следващия ден. Пред­пазните мерки бяха необходими, тъй като Ананта бдително ме следеше. Той бе решен да осуети плановете ми за бягство, които, както смяташе, изпълваха ума ми. Амулетът безмълвно действаше в мене подобно на духовна мая. Аз се надявах да открия сред хималайските снегове учителя, чието лице често изникваше пред мен във виденията ми.

Сега семейството ми живееше в Калкута, където Баща ми беше прехвърлен за постоянно. Следвайки патриархалния индийски обичай, Ананта беше довел невестата си да живее в къщи, на улица „Гурпар“ № 4. Там в малка таванска стаичка аз се отдавах на ежедневни медитации и подготвях ума си за търсенето на божественото.

Паметното утро пристигна с дъжд, който не предвещаваше нищо добро. Като чух на пътя колелата на наетия от Амар файтон, аз бързо завих в едно одеяло чифт сандали, снимката на Лахири Махасая, копие от Бхагавадгита, молитвена броеница и две набедрени превръзки. Хвърлих този вързоп от прозореца си на третия етаж. Затичах надолу по стълбите и минах край чичо ми, който купуваше риба пред вратата.

— Какво е това вълнение? – Погледът му подозрително се плъзна по мене.

Усмихнах се уклончиво и тръгнах към уличката. Като взех отново вързопа си, аз със съзаклятническа предпазливост се присъединих към Амар. Отправихме се към Чадни Чоук, търговския център. Няколко месеца бяхме пестили джобните си пари, за да си купим английски дрехи. Знаех, че умният ми брат съвсем лесно може да се въплъти в ролята на детектив, затова смятахме да го надхитрим, като се облечем по евро­пейски.

По пътя за гарата спряхме да вземем братовчед ми Джотин Гхош, когото наричах Джатинда. Той наскоро се бе обър­нал към духовното и копнееше да намери своя гуру в Химала­ите. Беше навлякъл новия костюм, който му бяхме приготви­ли. Добре маскирани – надявахме се ние! Дълбоко въодушев­ление завладя сърцата ни.

— Сега се нуждаем от платнени обувки. – Заведох спът­ниците си в един магазин, който предлагаше обувки с гумена подметка. – В това свято пътешествие не трябва да има пред­мети от кожа, получавани единствено чрез избиването на жи­вотни. – Спрях на улицата, за да махна кожената подвързия на моята Бхагавадгшпа и кожените каишки от английската си тропическа каска.

На гарата купихме билети за Бурдван, откъдето смятах­ме да се прехвърлим за Хардвар в подножието на Хималаите. Щом влакът потегли, гласно изрекох някои от сладките си предчувствия:

— Представете си само! – възкликнах аз. – Ще бъдем по­светени от учителите и ще изпитаме транса на космическото съзнание. Плътта ни ще се зареди с такъв магнетизъм, че ди­вите зверове на Хималаите ще идват смирени при нас. Тиг­рите ще бъдат просто мили домашни котета, очакващи лас­ките ни!

Тази забележка – рисуваща според мен омайни както в метафоричен, така и в буквален смисъл перспективи – пред­извика възторжената усмивка на Амар. Но Джатинда откло­ни погледа си и го насочи към бягащия през прозореца пейзаж.

— Да разделим парите си на три части. – С това предло­жение Джатинда прекъсна дългото мълчание. – В Бурдван всеки от нас трябва сам да си купи билет. Така никой на гарата няма да се досети, че пътуваме заедно.

Аз наивно се съгласих. По здрач влакът ни спря в Бурдван Джатинда отиде на касата, Амар и аз останахме на перона. Чакахме петнадесет минути, след това започнахме напразни дирения. Като търсехме във всички посоки, ние викахме името му с настойчивостта на уплахата. Но той беше изчезнал неизвестно къде в обвиващия малката гара мрак.

Бях напълно обезкуражен и изпаднах в особено вцепене­ние. Как Бог допусна това потискащо събитие! Романтични­те обстоятелства на моето първо, старателно обмислено бяг­ство, в което щях да Го търся, бяха жестоко помрачени.

— Амар, трябва да се върнем в къщи! – плачех аз като дете. – Безсърдечното напускане на Джатинда е лошо предзнаменование. Това пътешествие е обречено на провал.

— Такава ли е любовта ти към Господа? Не можеш ли да издържиш това малко изпитание – измяната на спътника?

След като Амар предположи, че това е божествено изпи­тание, сърцето ми се успокои. Ние се подкрепихме с извест­ните бурдвански сладки ситабхог (храна за богинята) и мотичур (сладки перли). След няколко часа потеглихме за Хардвар през Барейли. Докато чакахме на перона в Могхул Сераи, където трябваше да се прехвърлим на друг влак, ние обсъждахме един важен въпрос.

— Амар, възможно е скоро служителите от железницата да започнат да ни задават въпроси. Не подценявам изобрета­телността на брат ми! Независимо от последствията, аз не мога да кажа нещо невярно.

— Всичко, за което те моля, Мукунда, е да мълчиш. Не­дей да се смееш и да се хилиш, докато говоря.

В този момент към нас се приближи началникът на гара­та, който беше европеец. Той размахваше една телеграма, чийто смисъл долових веднага.

— Ти ли си този, дето е избягал разгневен от къщи?

— Не! – Зарадвах се, че думите, които беше подбрал, ми позволяваха да дам категоричен отговор. Знаех, че не гняв, а „носталгия по божественото“ беше причина за необичайното ми поведение.

След това служителят се обърна към Амар. Мъчно можех да запазя препоръчаната ми стоическата сериозност при последвалата размяна на остроумия.

– Къде е третото момче? – Мъжът вложи в гласа си цялата тежест на авторитета си. – Елате, кажете ми истината!

— Господине, забелязах, че носите очила. Не виждате ли, че сме само двама? – Амар дръзко се усмихна. – Не съм магьосник, нямам вълшебна пръчица, за да сътворя трети.

Служителят, явно смутен от подобно нахалство, намери друго поле за атака.

— Как се казваш?

— Наричам се Томас. Майка ми е англичанка, а баща ми индиец, приел християнството.

— Как се казва приятелят ти?

— Аз го наричам Томпсън.

Тогава вътрешното ми веселие достигна връхната си точ­ка и аз безцеремонно се отправих към влака, който вече сви­реше за тръгване. Амар дойде, последван от служителя, кой­то беше достатъчно доверчив и любезен да ни настани в едно европейско купе. Явно му беше неприятно да мисли, че две момчета, наполовина англичанчета, ще трябва да пътуват в купе, предназначено за местното население. След вежливото му оттегляне аз се отпуснах на седалката и неудържимо се разсмях. Приятелят ми преживяваше радостното задоволст­во, че е надхитрил опитния европейски служител.

На перона бях успял да прочета телеграмата. Тя беше от брат ми и гласеше следното: „Три бенгалски момчета в анг­лийски облекла са избягали от къщи за Хардвар през Могхул Сераи. Моля, задръжте ги до моето пристигане. Добро въз­награждение за услугата.“

— Амар, казах ти да не оставяш у дома си подчертани разписания. – Погледът ми беше укорителен. – Навярно брат ми е намерил едно от тях там.

Приятелят ми засрамено прие упрека. Спряхме за кратко в Барейли, където ни чакаше Дварка Прасад с телеграма от Ананта. Старият ми приятел доблестно се опита да ни задър­жи, но аз го уверих, че не сме предприели бягството необмис­лено. Както и предния път Дварка отклони поканата ми да тръгне за Хималаите.

Същата нощ, докато влакът ни стоеше на гарата и бях почти заспал, Амар бе събуден от въпросите на друг служи­тел. И той падна жертва на смесения чар на „Томас“ и „Том­псън“. На разсъмване влакът триумфално ни докара в Хардвар. В далечината примамливо се очертаваха величествените пла­нини. Ние хукнахме през гарата и се сляхме със свободата на градската тълпа. Първата ни работа беше да се преоблечем в местни дрехи, тъй като Ананта по някакъв начин беше разб­рал, че сме се маскирали като европейци. Тежеше ми пред­чувствието за провал.

Смятайки, че е най-добре веднага да напуснем Хардвар, ние си купихме билети, за да отидем на север в Ришикеш – земя, отдавна осветена от стъпките на множество учители. Аз вече се бях качил на влака, а Амар се бавеше на перона. Викът на един полицай го накара рязко да спре. Неканеният водач ни придружи до една гарова постройка и взе парите ни под свое

попечителство. Любезно ни обясни, че негово задъл­жение е да ни държи до пристигането на по-големия ми брат.

Като научи, че целта на бегълците са били Хималаите, той ни разказа странна история:

„Виждам, че направо сте си изгубили ума по светците! Никога няма да срещнете по-велик Божи човек от онзи, кого­то видях едва вчера. Моят колега и аз попаднахме на него преди пет дни. Патрулирахме в района на Ганг и трябваше зорко да бдим за един убиец. Беше ни заповядано да го хва­нем, жив или мъртъв. Знаеше се, че се е маскирал като садху, за да обира поклонниците. Недалеч пред себе си съзряхме ед­на фигура, която много приличаше на описанието на прес­тъпника. Той не обърна внимание на заповедите ни да спре и ние се затичахме, за да го хванем. Приближих се откъм гърба му и с огромна сила го ударих с брадвата си; дясната му ръка почти напълно се откъсна от тялото.

За наша изненада странникът продължи бързия си ход, без да извика и без да погледне ужасната рана. Когато изско­чихме пред него, той спокойно заговори:

— Аз не съм убиецът, когото търсите.

Дълбоко се покрусих, като разбрах, че съм наранил един божествен светец. Проснах се в краката му и молех за прош­ка, предлагах му тюрбана си, за да спре бликащата кръв.

— Синко, това е просто една разбираема грешка, дължа­ща се на ролята ти – обърна се мило към мен светецът. – Вър­ви си по пътя и не се укорявай. Възлюблената Майка ще се погрижи за мене. – Той притисна висящата си ръка към здра­вата част и – о, чудо! – тя се прилепи; кръвта по необясним начин престана да тече.

— Ела след три дни при мен, ей под онова дърво, и ще видиш, че съм напълно излекуван. Така няма повече да из­питваш угризения.

Вчера, изгарящи от нетърпение, ние с колегата ми отидох­ме на посоченото място. Садху беше там и ни позволи да разгледаме ръката му. Нямаше никакъв белег или следа от рана!

— Тръгнал съм през Ришикеш към усамотените места в Хималаите. – Той ни благослови и бързо се отдалечи. Усетих, че животът ми се е възвисил от неговата святост.“

Полицаят завърши с благочестив възглас; очевидно това преживяване го бе потопило в дълбини, с които не бе свик­нал. С изразителен жест той ми връчи вестникарска изрезка за чудото. С обичайния изопачен стил на сензационните вест­ници (които, уви, не липсват дори в Индия) репортерът беше дал своята „леко“ преувеличена версия: загатваше се, че сад­ху е бил почти обезглавен!

Амар и аз съжалихме, че сме пропуснали да видим този велик йогин, който е могъл, подобно на Христос, да прости на мъчителя си. Индия, която през последните два века е бед­на в материално отношение, все пак притежава неизтощим резерв от божествено богатство; понякога духовни „небостъргачи“ могат да се срещнат и край пътя дори от такива земни хора като този полицай.

Поблагодарихме му, че е разсеял скуката ни с тази чудна история. Той навярно смяташе, че е много по-голям късмет­лия от нас: беше срещнал озарен светец без никакво усилие, а нашето ревностно търсене беше завършило не в нозете на учител, а в грубия полицейски участък!

Казах на Амар, че като се намирам толкова близко до Хи­малаите и все пак в плен, аз усещам двойно по-голямо жела­ние да намеря свободата си.

— Нека избягаме оттук, щом се удаде възможност. Мо­жем пеша да отидем в светия Ришикеш – усмихнах се окура­жително аз.

Но спътникът ми бе станал песимист, след като ни беше отнета стабилната опора на парите.

Предговор

Ценността на Автобиографията на Йогананда непрестанен нараства поради факта, че това е една от малкото книги на английски език за индийските мъдреци, написана не от журналист или чужденец, а от човек от тяхната собствена раса и школа – накратко, това е книга за йогите от един йогин. Като разказ на очевидец за необикновения живот и сила на съвременните индуистки светци тази книга има както своевременно, така и непреходно значение. Нека всеки читател отдаде дължимото уважение и благодарност на нейния блестящ автор, с когото имах удоволствието да се срещам както в Индия, така и в Америка. Необикновеният документ на неговия живот несъмнено по-проникновено от всичко, публикувано някога на Запад, разкрива дълбините на индийския ум и сърце и духовното богатство на Индия.

Имах големия шанс да се срещна с един от мъдреците, за чийто живот се разказва тук – Шри Юктешвар Гири. Образът на почитаемия мъдрец беше част от фронтисписа на моята книга Тибетска йога и тайни учения. Срещнах се с него в Пури, Ориса, край Бенгалския залив. По това време той възглавяваше един спокоен ашрам край морския бряг и се занимаваше главно с духовното обучение на група млади последователи. Той прояви силен интерес към благополучието на хората от Съединените щати и на целия американски кон­тинент, а така също и в Англия, и ме разпитваше за далечните дейности, особено онези в Калифорния, на своя главен уче­ник Парамаханса Йогананда, когото нежно обичаше и когото през 1920 г. беше изпратил като свой посланик на Запад.

Шри Юктешвар беше човек с благородни обноски и глас, приятно присъствие и заслужаваше почитта, която неговите последователи спонтанно му оказваха. Всеки, който го познаваше, независимо дали, от неговата общност или не, има­ше най-високо мнение за него. Много живо си спомням висо­ката му, изправена, аскетична фигура; облечен в тъмнооранжевата одежда на човек, отказал се от мирските страсти, той стоеше на входа на отшелническото му жилище, за да ме посрещне. Косата му беше дълга и леко завита, носеше брада. Тялото му беше мускулесто и здраво, но стройно и добре офор­мено, стъпката му – енергична. Беше избрал за място на зем­ното си обитание свещения град Пури, където множество бла­гочестиви индуисти, представители от всяка част на Индия, идваха ежедневно на поклонничество в известния храм Джаганатх – „Господаря на света“. Именно в Пури през 1936 г. Шри Юктешвар затвори смъртните си очи за сцените на то­ва преходно съществуване и си отиде със съзнанието, че не­говото въплъщение е доведено до триумфален завършек.

Аз съм наистина радостен, че мога да запиша това свиде­телство за възвишения характер и светостта на Шри Юктеш­вар. Като се държеше настрани от тълпата, той се отдаваше безрезервно и спокойно на онзи идеален живот, който Парамаханса Йогананда, неговият ученик, сега е описал за веч­ността.

У. Й. Ивънс-Уенц, магистър на изкуствата, д-р по литература, д-р на науките от колежа „Иисус“, Оксфорд; автор на книгите Тибетска книга за мъртвите, Великият тибетски йогин Миларепа, Тибетска йога и тайни учения и др.

Благодарности на автора

Дълбоко съм признателен на г-ца Л. В. Прат за нейната продължителна редакторска работа над ръкописа на тази кни­га. Дължа също така благодарност на г-ца Рут Заан, на г-н Ричард Райт за разрешението му да използвам извадки от неговия дневник за пътешествието в Индия и на д-р У. Й. Евънс-Уенц за предложенията и окуражаването.

Парамаханса Йогананда

28 октомври 1945 г. Енсинитас, Калифорния

Глава 1

Моите родители и ранните години от живота ми

Дълго време характерна черта на индийската култура е търсенето на върховните истини и съпътстващото го взаимо­отношение ученик – гуру. Моят собствен път ме заведе при един светец, подобен на Христос, чийто прекрасен живот е пример за вековете. Той беше един от великите учители, пред­ставляващи истинското богатство на Индия. Появявайки се във всяко поколение, те са служили като защитна стена сре­щу ориста на Вавилон и Египет.

Откривам, че най-ранните ми спомени обхващат анахроничните черти на предишното въплъщение. При мен идваха ясни възпоминания от далечен живот – йогин сред хималайските снегове. Тези проблясъци от миналото поради някаква безгранична връзка ми позволяваха да надниквам и в бъдещето.

Унизителната безпомощност на най-ранното детство не е изчезнала от паметта ми. С възмущение осъзнавах, че не съм способен да се движа и да се изявявам свободно. В мен се надигаха набожни вълни, когато осъзнавах телесната си немощ. Силният ми емоционален живот се обличаше неизказано в думите на множество езици. Сред това вътрешно объркване ухото ми постепенно привикваше към обкръжаващите ме срички от бенгалския език на моя народ. Заблуждаващият обхват на бебешкия ум, за който възрастните смятат, че се ограничава само с играчките и пръстите на краката!

Психическият кипеж и неподатливото ми тяло ме довеждаха до множество периоди на упорит плач. С моето страдание предизвиквах объркване в цялото семейство. Но в мен се роят и по-щастливи спомени: милувките на майка ми и опи­тите ми да кажа първите си думи и да прощъпукам първите си крачки. Тези ранни триумфи, обикновено скоро забравя­ни, все пак са естествена основа на самоувереността.

Далеко стигащата ми памет съвсем не е уникална. Из­вестно е, че самосъзнанието на много йоги се е запазвало непокътнато от драматичното преминаване от „живот“ към „смърт“ и обратно. Ако човекът беше само тяло, загубата му наистина би означавала абсолютен край на идентичността му. Но ако от хилядолетия пророците са казвали истината, то по същество човек има безтелесна природа. Устойчивото ядро на човешката личност само временно е снабдено със сетивно възприятие.

Макар и необичайни, ясните спомени от бебешка въз­раст не са съвсем редки. По време на пътуванията ми в мно­жество страни чух съвсем ранни възпоминания от устата на правдиви мъже и жени.

Роден съм през последното десетилетие на деветнадесети век и прекарах първите си осем години в Горакхпур. Това беше родното ми място в Обединените провинции на Североизточна Индия. Бяхме осем деца: четири момчета и четири момичета. Аз, Мукунда Лал Гхош, бях вторият син и четвъртото дете.

Баща ми и майка ми бяха бенгалци от кастата на кшатриите. И двамата бяха благословени с природата на свет­ци. Взаимната им любов, спокойна и изпълнена с достойнст­во, никога не се изрази по фриволен начин. Съвършената ро­дителска хармония беше центърът на покоя за периодично възникващите безредици между осемте млади живота.

Баща ми, Бхагабати Чаран Гхош, беше мил, сериозен и понякога суров. Ние, децата, сърдечно го обичахме, но все пак спазвахме определена почтителна дистанция. Забележи­телен математик и логик, той се ръководеше главно от инте­лекта. Но Майка ми беше кралицата на сърцата и ни учеше само чрез любов. След смъртта й Татко прояви повече от вътрешно присъщата си нежност. По това време аз забеляз­вах, че погледът му често се преобразува в погледа на Мама.

В присъствието на Майка ни ние вкусихме най-ранното си горчиво-сладко запознанство със Свещените писания. При­казките от Махабхарата и Рамаяна умело се подбираха спо­ред изискванията на дисциплината. Поучението и наказани­ето вървяха ръка за ръка.

Ежедневен жест на уважение към Татко от страна на Май­ка беше да ни облича грижливо в следобедните часове, за да го посрещнем в къщи от работа. Той беше нещо като вице­президент

на една голяма индийска железопътна компания, Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Работата му беше свързана с пътуване и през детството ми семейството ни живя в няколко града.

Майка ми беше винаги готова да помогне на нуждаещи­те се. Баща ми също беше отзивчив, но уважението му към закона и реда обхващаше и семейния бюджет. Веднъж за две седмици Майка ми изразходва за храна на бедните повече, отколкото беше месечният доход на Баща ми.

— Всичко, за което те моля, е да поддържаш благотвори­телността си в разумни граници. – Дори и слаб упрек от мъ­жа й беше мъчителен за Майка. Тя поръча файтон, без дори да намекне на децата, че има някаква разправия.

— Довиждане, връщам се при майка. – Древният ултиматум!

Изненадани, ние избухнахме в ридания. Вуйчо ни прис­тигна навреме. Той прошепна на Татко някакъв мъдър съвет, несъмнено запазен от вековете. След това Татко каза Няколко помирителни думи и за щастие Мама пусна кочияша да си върви. Така приключи единственото недоразуме­ние, което съм видял между родителите си. Но си спомням и един типичен диалог.

— Моля те, дай ми десет рупии за една нещастна жена, която току-що дойде в къщата – усмивката на Мама беше единственото средство за убеждение, към което прибягваше.

— Защо десет? Една е достатъчна. – За оправдание Татко добави: – Когато баща ми и неговите родители внезапно умряха, аз за пръв път познах бедността. Единствената ми закуска, преди да измина няколкото мили до училище, беше един малък банан. По-късно, в университета, бях в такъв недоимък, че се обърнах към един богат съдия с молба да ми помага с по една рупия на месец. Но той отхвърли искането ми, като каза, че дори и една рупия е ценна.

— Колко ти е тежко да си спомняш, че са ти отказали онази рупия! – Сърцето на Майка ми имаше своя незабавна логика. – Нима искаш тази жена със същата болка да си спом­ня, че си й отказал десетте, от които така спешно се нуждае?

— Ти спечели! – и с вечния жест на победените съпрузи той отвори портмонето си. – Ето ти банкнота от десет рупии. Предай й я с моите най-добри пожелания.

Баща ми беше склонен първо да казва „не“ на всяко пред­ложение. Отношението му към непознатата, така бързо спе­челила симпатията на Майка ми, беше пример за обичайна­та му предпазливост. Антипатия към мигновеното одобре­ние – типично за френския ум на Запада – всъщност е само плащане дан на принципа за „необходимото обмисляне“. Аз винаги установявах, че Баща ми е разумен и безпристрастно уравновесен в решенията си. Ако можех да подкрепя много­бройните си молби с един-два добри довода, той неизменно ми помагаше да получа жадуваното, независимо дали това беше ваканционно пътешествие или нов мотоциклет.

Баща ми беше поддръжник на строгата дисциплина сред децата в ранните им години, но отношението му към самия себе си беше наистина спартанско. Например той никога не посещаваше театър, а търсеше отмора в различни духовни практики и в четенето на Бхагавадгита. Като избягваше вся­какъв лукс, той носеше един чифт стари обувки, докато на­пълно се износеха. Синовете му си купиха коли, когато те станаха популярни, но Баща ми винаги се задоволяваше с тро­лей в ежедневния си път до работата. Натрупването на пари заради власт беше чуждо на природата му. Веднъж, след като беше организирал Градската банка на Калкута, той отказа да се облагодетелства чрез придобиване на нейни акции. Же­ланието, което го ръководеше, беше просто да изпълнява своя граждански дълг в свободното си време.

Няколко години след като Баща ми беше излязъл в пен­сия, от Англия пристигна един счетоводител, за да провери документите на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Изуменият ревизор откри, че Баща ми никога не е искал премия.

„Той е работел за трима! – каза счетоводителят на ком­панията. – Дължите му като компенсация 125 000 рупии (око­ло 41 250 долара).“ – Длъжностните лица дадоха на баща ми чек за тази сума. Умът му беше зает с това толкова малко, че той дори не го спомена пред семейството си. Много по-късно най-малкият ми брат Бишну, който беше забелязал голям де­позит в банковата сметка, го запита за причината.

— Защо трябва да се въодушевяваме от материална изго­да? – отговори Баща ми. – Този, който търси уравновесеност на ума, няма да ликува от печалбата, нито ще се опечалява от загубата. Той знае, че човек идва на този свят, без да има и една стотинка, и си отива без една-единствена пара.

В началото на женитбата си моите родители станали уче­ници на един велик учител – Лахири Махасая от Бенарес. Това общуване засилило и без това аскетичната природа на Баща ми. Майка ми е направила едно забележително признание пред най-голямата ми сестра Рома: „Баща ти и аз живеем като мъж и жена само веднъж в годината, за да имаме деца.“

Баща ми за пръв път се срещнал с Лахири Махасая по­средством Абинаш Бабу1, служител в горакхпурския филиал на Железопътната компания Бенгал-Нагпур. Абинаш пъл­неше младия ми ум с увлекателни истории за множество ин­дийски светци. Той неизменно завършваше, провъзгласявайки върховната слава на собствения си гуру.

— Чувал ли си някога за необикновените обстоятелства, при които баща ти стана ученик на Лахири Махасая?

Беше ленив летен следобед, аз и Абинаш седяхме на дво­ра край къщата, когато той ми зададе този интригуващ въп­рос. Поклатих глава, усмихвайки се в нетърпеливо очакване.

„Преди години, още преди да се родиш, помолих на­чалника си – твоя баща – да ми даде едноседмична отпуска, за да посетя своя гуру в Бенарес. Баща ти се присмя на пла­новете ми.

— Нима смяташ да станеш религиозен фанатик? – запи­та той. – Съсредоточи се върху служебната си работа, ако искаш да напреднеш.

Същия ден, като се връщах тъжно към къщи по пътя през гората, видях баща ти в един паланкин. Той освободи слугите и екипажа и закрачи редом с мен. Стараейки се да ме утеши, той изтъкна преимуществата на стремежа към светски успе­хи. Но аз го слушах безучастно. Сърцето ми повтаряше: „Ла­хири Махасая! Не мога да живея, без да те видя!“

Пътят ни изведе до края на тихо поле, където лъчите на късното следобедно слънце вече обрамчваха със златна ко­рона разлюляната повърхност на дивите треви. Ние спряхме възхитени. И тогава в полето, само на няколко крачки от нас, изведнъж се появи фигурата на моя велик гуру2!

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! – гласът му отекна в изумения ни слух. Той изчезна също тол­кова тайнствено, колкото се появи. Като паднах на колене, аз възклицавах: „Лахири Махасая! Лахири Махасая!“ От из­ненада баща ти остана неподвижен няколко минути.

— Абинаш, давам отпуска не само на тебе, но и на себе си, за да тръгнем утре за Бенарес. Трябва да се запозная с този велик Лахири Махасая, който е способен да се матери­ализира по собствено желание, за да се застъпи за теб! Ще взема и жена си и ще помоля този учител да ни посвети в своя духовен път. Ще ни заведеш ли при него?

— Разбира се. – Преизпълваше ме радост от чудодейния отговор на молитвата ми и бързия благоприятен обрат на съ­битията.

На следната вечер родителите ти и аз потеглихме с влак за Бенарес. На другия ден взехме каруца, а после трябваше да вървим по тесни сокаци до уединения дом на моя гуру. Като влязохме в малката приемна, ние се поклонихме пред учителя, заел обичайната поза лотос. Той присви проницателните си очи и ги насочи към баща ти.

— Бхагабати, прекалено си строг със своя служител! – Думите му бяха същите като тези, които беше казал два дни по рано в полето на Горакхпур. Той прибави: – Радвам се, че си позволил на Абинаш да ме посети и че ти и жена ти сте го придружили.

За тяхна радост той посвети родителите ти в духовната практика на крия-йога3. Баща ти и аз, като събратя по уче­ничество, станахме близки приятели след паметния ден на онова видение. Лахири Махасая прояви определен интерес към твоето собствено раждане. Несъмнено животът ти ще бъде свързан с неговия: благословията на учителя винаги се сбъдва.“

Лахири Махасая беше напуснал този свят скоро след ка­то аз се бях появил в него. Портретьт му в богата рамка ви­наги украсяваше семейния ни олтар в различните градове, където Баща ми се преместваше по работа. Много сутрини и вечери заварваха мене и Майка ми, медитиращи пред импро­визираното светилище или поднасящи цветя, потопени в аро­мат на сандалова паста. С тамян и миро, както и със съв­местни молитви ние отдавахме почит на божеството, наме­рило пълен израз в Лахири Махасая.

1 Думата Бабу (господин) се поставя в края на бенгалските имена.

2 Феноменалните сили, които притежават великите учители, са обяснени в глава 30 – „Законът на чудесата“.

3 Йогичска техника, посредством която вълнението на сетивата стихва, позволявайки на човек да достигне всевъзрастващо единство с космическото съзнание.

Портретът му имаше изключително влияние върху моя живот. Аз растях и мислите за учителя израстваха заедно с мене. При медитация често щях да виждам как фотографски­ят му образ изплува от тясната си рамка и приемайки жива форма, седи срещу мене. Когато се опитвах да докосна крака­та на светещото му тяло, той се изменяше и отново ставаше портрет. Постепенно детството ми преминаваше в юноше­ство и аз откривах, че в ума ми Лахири Махасая се е превър­нал от малко изображение, заключено в рамка, в живо, просветляващо ме присъствие. Често му се молех в минути на изпитание или объркване, откривайки в себе си успокоител­ното му напътствие. В началото се натъжавах от това, че вече не е физически жив. Но когато започнах да откривам тайното му всеприсъствие, престанах да скърбя. Той често беше писал на своите ученици, които прекомерно много искаха да го ви­дят: „Защо да идвате и да гледате моите кости и плът, когато аз винаги съм в обхвата на вашия кутастха1 (духовно зрение)?“

На около осем години бях благословен с чудодейно из­целение посредством снимката на Лахири Махасая. Това пре­живяване още повече усили любовта ми. По време на пре­стоя в семейното ни имение в Ичапур, Бенгалия, бях пора­зен от азиатска холера. Състоянието ми изглеждаше безна­деждно; лекарите не можеха да направят нищо. Майка ми седеше на кревата и неистово ме подканяше да гледам порт­рета на Лахири Махасая, който висеше на стената над главата ми.

— Поклони му се мислено! – Тя знаеше, че съм твърде слаб дори за да вдигна ръце за поздрав. – Ако наистина пока­жеш своето преклонение и вътрешно коленичиш пред него, животът ти ще бъде пощаден!

Аз се взирах в неговата снимка и видях там ослепителна светлина, която обгърна тялото ми и цялата стая. Гаденето и другите неприятни симптоми изчезнаха; бях добре. Изведнъж се почувствах достатъчно силен, за да се наведа и да докосна стъпалата на Майка ми в знак на признателност за неизме­римата й вяра в нейния гуру. Майка ми няколко пъти при­тисна глава до малката снимка.

— О, Вездесъщи Учителю, благодаря ти за това, че тво­ята светлина изцери сина ми!

Осъзнах, че и тя беше станала свидетел на сияйната светлина, чрез която мигновено се възстанових от обикновено смъртоносната болест.

Именно тази фотография е едно от най-ценните неща, които притежавам. Дадена на Баща ми от самия Лахири Махасая, тя носи свещена вибрация. Снимката има чудодеен про­изход. Чувал съм тази история от един събрат на баща ми по ученичество, Кали Кумар Рой.

От разказа му става ясно, че учителят не е обичал да бъ­де сниман. Независимо от протеста му веднъж го снимали с Група негови ученици, между които и Кали Кумар Рой. Фотографът бил много учуден, когато установил, че в центъра на лентата, сред ясните образи на всички ученици, където по всяка логика трябвало да се откроят контурите на Лахири Махасая, не можело да се види нищо друго освен празно пространство. Това явление широко се обсъждало.

Един от учениците, Ганга Дхар Бабу, който бил вещ фотограф, се похвалил, че неуловимата фигура на учителя няма да успее да му се изплъзне. На следващата сутрин, докато гуруто седял в поза лотос върху една дървена пейка край огра­дата, Ганга Дхар Бабу пристигнал със снаряжението си. Взи­майки всички необходими мерки, за да успее, той ненаситно изщракал и проявил дванадесет ленти. На всяка една скоро видял отпечатани дървената пейка и оградата, но и този път фигурата на учителя липсвала.

Със сълзи на очи и със сразена гордост Ганга Дхар Бабу потърсил учителя си. Минали много часове, преди Лахири Махасая да наруши мълчанието си с многозначителния ко­ментар:

— Аз съм Дух. Може ли твоята камера да отрази вездесъ­щото Невидимо?

— Разбирам, че не може! Но Свещени Господине, от ця­лото си сърце бих искал да имам портрет на телесния храм, защото според моето ограничено виждане единствено там на­пълно обитава този Дух.

— Ела тогава утре сутрин. Ще ти позирам.

Отново фотографът насочил своята камера. Този път све­щената фигура, без да се покрива с тайнствена недостъпност, била запечатана на лентата. Учителят никога не е позирал за друга снимка, поне аз не съм видял нито една.

1 Устойчив аз – Бел. ред.

Репродукцията на снимката е дадена в тази книга. Кра­сивите черти на Лахири Махасая, които може да са от всяка каста, трудно посочват към коя раса принадлежи. Силната радост от общуването му с Бога се загатва в леко загадъчна­та усмивка. Очите му, полуотворени, за да обозначат незна­чителната насоченост към външния свят, са също така и по­лузатворени. Изцяло забравил жалките мирски съблазни, през цялото време той напълно съзнава духовните проблеми на търсещите, които се обръщат към неговата щедрост.

Скоро след като бях излекуван със силата на портрета на гуру, имах впечатляващо духовно видение. Като седях на кре­вата си една сутрин, аз изпаднах в дълбок унес.

— Какво се крие зад тъмнината на затворените очи? – Тази дълбока мисъл завладя ума ми. Изведнъж пред вътреш­ния ми взор се яви ярък светлинен проблясък. Божествени фигури на светци, седящи в медитативна поза в планински пещери, се оформиха като миниатюрни кинокадри върху го­лям блестящ екран зад челото ми.

— Кои сте вие? – запитах на глас.

— Ние сме хималайски йоги. – Трудно е да се опише небесният отговор; сърцето ми трептеше.

— О, копнея да отида в Хималаите и да стана като вас! Видението изчезна, но сребърните лъчи продължаваха да се разпръскват в разширяващи се към безкрайността кръ­гове.

— Какво е това чудно зарево?

— Аз съм Ишвара1. Аз съм Светлина. – Гласът беше като облачен тътен.

— Искам да бъда едно с тебе!

От този бавно стопяващ се божествен екстаз аз съхра­них в наследство вдъхновението постоянно да търся Бога. „Той е вечна, всеподновяваща се Радост!“ Този спомен се съхрани дълго след деня на възторга.

Изпъква и друго ранно възпоминание, и то съвсем бук­вално, защото и до днес нося белега му. Една ранна утрин по-голямата ми сестра Ума и аз седяхме под дървото ним на двора в Горакхпур. Тя ми помагаше да изучавам бенгал­ския буквар, а през това време аз можех да насоча погледа си към папагалите, които кълвяха наблизо зрял марагозов плод. Ума се оплакваше от цирей на крака си и извади бур­канче с мехлем. Аз намазах малко от цяра върху ръката си.

— Защо сложи лекарство на здрава ръка?

— Е, сестричке, усещам, че утре ще ми стане цирей. Проб­вам мазилото ти на мястото, където ще се появи циреят.

— Ах, ти, малък лъжльо!

— Сестричке, не ме наричай лъжец, докато не видиш какво ще се случи утре. – Изпълваше ме негодувание.

Ума не се впечатли и три пъти повтори своята подиг­равка. Непреклонна решителност зазвуча в гласа ми, кога­то бавно отговорих:

— Със силата на своята воля предричам, че утре ще имам напълно узрял цирей точно на това място на ръката си и че твоят ще се раздуе два пъти повече от сега!

Утринта ме завари с юнашки цирей на посоченото мяс­то, размерите на цирея на Ума се бяха удвоили. С писък сестра ми се втурна при Майка ми.

— Мукунда е станал магьосник!

Много сериозна, Майка ми ми заръча никога да не из­ползвам силата на думите, за да причинявам вреда. Винаги си спомням нейния съвет и го спазвам.

Циреят ми беше отстранен оперативно. От намесата на лекаря и до днес остана един забележим белег. Той се нами­ра на дясната ми ръка и непрестанно ми напомня за истин­ската сила на човешкото слово.

Онези прости и сякаш безобидни думи към Ума, изре­чени с дълбока съсредоточеност, са притежавали достатъч­но скрита сила, за да избухнат като бомба и да предизвикат определен, макар и вреден ефект. По-късно разбрах, че екс­плозивната вибрационна сила на речта може да бъде мъдро насочвана за освобождаване на живота от трудности и да действа, без да носи белези и упреци2.

1 Санскритско наименование на Бога като Господар на вселената, от корена ши – ръководя. В индуиските Писания съществуват 108 имена на Бога, като всяко носи различен по отенък философски смисъл.

2 Безкрайните потенции на звука произтичат от Творческото слово АУМ, космическата вибрационна сила надвишаваща всички атомни енергии. Всяка дума, произнесена с ясно осъзнаване и дълбока съсредоточеност, има материализираща сила. В някои системи на психотерапията е открит ефекта от гласното или мислено повтаряне на вдъхновяващи думи; тайната е в увеличаване скоростта на мозъчните вибрации. В своите Спомени поетът Тенисън ни е оставил описание на постоянните си опити да проникне отвъд съзнателния ум в свръхсъзнателното: „Често, от дните на юношеството ми, когато съм съвсем сам, изпитвам – поради липса на по-подходяща дума – някакъв вид буден транс – пише Тенисън. – Това се случва, като си повтарям тихичко собственото си име дотогава, докато изведнъж, тъй като това става без съзнателните усилия на личността, самата личност сякаш се стопява и изчезва в безграничното битие, и това не е объркано състояние, а състояние най-ясно, най-сигурно от сигурните, безусловно отвъд думите – там, където смъртта е почти до смешност невъзможна – загубата на личността (ако е именно това) сякаш е не заглъхване, а единственият истински живот”. По-нататък той пише: „Това не е мъглив екстаз, а състояние на трансцедентно чудо, свързано с абсолютната яснота на ума”.

Семейството ни се премести в Лахор в щата Пенджаб. Там придобих портрет на Божествената Майка под форма­та на Богинята Кали1. Той освещаваше малкото неофи­циално светилище на балкона на нашия дом. Бях напълно беден, че всичките ми молби, изречени на това свято място, ще се увенчаят с успех. Веднъж стоях там с Ума и наб­людавах две хвърчила, които летяха над покривите на къ­щите от отсрещната страна на много тясната уличка.

— Защо си толкова тих? – закачливо ме побутна Ума.

— Точно си мислех колко е прекрасно, че Божествената Майка ми дава всичко, което поискам.

— Предполагам, че ще ти даде и онези две хвърчила! – присмя се сестра ми.

— Защо не? – и аз започнах тихо да се моля да ги имам. В Индия се провеждат състезания с хвърчила, чиито връвчици са покрити с лепило и матово стъкло. Всеки иг­рач се стреми да скъса връвта на съперника си. Освободе­ното хвърчило се понася над покривите; голямо забавление е да се опиташ да го хванеш. Доколкото ние с Ума се нами­рахме на балкона, изглеждаше невъзможно някое загубено хвърчило да попадне в ръцете ни, тъй като връвчицата ес­тествено би го дръпнала над покривите.

Играчите оттатък уличката започнаха състезанието си. Едната връвчица беше прерязана; незабавно хвърчилото по­летя към мене. За момент то се спря при едно внезапно стихване на вятъра, което се оказа достатъчно, за да се заплете здраво връвчицата в кактуса, растящ на покрива на отсрещната къща. Образува се чудесна примка, която да хвана. Връчих наградата на Ума.

— Това беше просто необикновена случайност, а съвсем не отговор на молитвата ти. Ако и другото хвърчило дойде при тебе, тогава ще повярвам. – В тъмните очи на сестра ми имаше повече изумление, отколкото в думите й.

Продължих молитвите си с нарастваща интензивност. Едно силно дръпване на другия играч завърши с ненадейна загуба и на неговото хвърчило. То се упъти към мене, танцувайки във вятъра. Надеждният ми помощник, кактусът, отново засука нишката му в необходимата примка, чрез която можах да го хвана. Дадох и втория трофей на Ума.

— Наистина, Божествената Майка те слуша! Всичко това е прекалено странно за мене! – И сестра ми хукна като подплашена сърничка.

Глава 2

Смъртта на Майка ми и мистичният амулет

Най-голямото желание на Майка ми беше женитбата на по-големия ми брат. „Ах, когато видя лицето на Анантовата съпруга, ще намеря рая на земята!“ Често слушах Майка ми да изразява с тези думи силното си чувство за семейна при­емственост, характерно за Индия.

Бях на около единадесет години по време на годежа на Ананта. Майка ми беше в Калкута и радостно ръководеше подготовката за сватбата. Само аз и Баща ми останахме в нашия дом в Барейли, Северна Индия, където Баща ми беше преместен след две години, прекарани в Лахор.

Преди това бях свидетел на великолепието на брачните церемонии на двете ми по-големи сестри, Рома и Ума, но за Ананта като най-голям син плановете бяха наистина гранди­озни. Майка ми посрещаше множество роднини, ежедневно пристигащи в Калкута от далечните си домове. Тя ги наста­няваше удобно в голямата, новопридобита къща на улица „Амхерст“ № 50. Всичко беше готово – лакомствата за празнен­ството, пъстрият трон, на който щяха да заведат Брат ми до бъдещата му невеста, редиците разноцветни светлини, гигант­ските картонени

1 Кали е символ на Бога в аспекта на вечната Майка Природа.

слонове и камили, английските, шотландс­ките и индийските оркестри, церемониалмайсторите и све­щенослужителите на древните ритуали.

Татко и аз, в тържествено настроение, смятахме да се присъединим към семейството по време на церемонията. Малко преди великия ден обаче имах злокобно видение.

Беше в Барейли, в полунощ. Докато спях до Баща ми на верандата на нашата къща, ме събуди особено потрепване на мрежата против насекоми над леглото. Тънките завеси се раз­делиха и видях обичната фигура на Майка ми.

— Събуди баща си! – Гласът й беше само лек шепот. – Вземете първия възможен влак в четири часа сутринта. Бър­зайте в Калкута, ако искате да ме видите! – Приличната на дух фигура изчезна.

— Татко, Татко! Мама умира! – Ужасът в моя глас момен­тално го събуди. През плач аз му разказах зловещите новини.

— Не обръщай внимание на своите халюцинации. – Баща ми прояви характерното за него качество да отхвърля новите ситуации. – Майка ти е в превъзходно здраве. Ако получим някакви лоши новини, ще тръгнем утре.

— Никога няма да си простиш, че не си тръгнал веднага! – Страданието ме накара горчиво да прибавя: – Нито пък аз някога ще ти простя!

Тъжното утро дойде с изричните думи: „Майка е опасно болна; сватбата се отлага; елате веднага.“

Баща ми и аз потеглихме като обезумели. Един от моите чичовци ни пресрещна на гарата за прехвърляне. Влакът тре­щеше срещу нас, нараствайки застрашително. От вътрешно вълнение у мен внезапно възникна желанието да се хвърля на релсите. Лишен вече, както усещах, от своята Майка, аз не мо­жех повече да понеса този внезапно опустял свят. Обичах Майка ми като най-скъпия си приятел на земята. Нейните утешава­щи черни очи бяха най-сигурното ми убежище при дребните трагедии на детството.

— Тя още ли е жива? – спрях се за един последен въпрос към чичо си.

— Разбира се, жива е! – Той незабавно разбра отчаянието на лицето ми. Но аз много-много не му повярвах.

Когато стигнахме в дома си в Калкута, не ни оставаше нищо друго, освен да се възправим пред потресаващото тайнство на смъртта. Аз изпаднах в почти безжизнено състояние. Изминаха години, преди в сърцето ми да настъпи някакво при­мирение. Щурмувайки самите небесни двери, моите ридания накрая предизвикаха отклика на Божествената Майка. Ду­мите й окончателно изцериха гноящите ми рани:

„Аз съм тази, която се грижи за теб, живот подир живот, с нежността на множество майки! Виж в Моя поглед двете чер­ни очи, загубените прекрасни очи, които търсиш!“

Баща ми и аз се върнахме в Барейли скоро след церемонията по кремиране на тази, която така много обичахме. Рано всяка сутрин аз извършвах прочувствено възпоменателно пок­лонение до голямото дърво шеоли, хвърлящо сянка върху рав­ната зелено-златна поляна пред къщата. В тези поетични ми­гове ми се струваше, че белите цветове на дървото се ронят с доброволна отдаденост върху тревния олтар. Смесвайки съл­зите и росата, аз често наблюдавах странна неземна светлина, която се появяваше заедно със зората. Обхващаше ме силен до болка копнеж по Бога. Усещах се могъщо привлечен от Хималаите.

Един от моите братовчеди, завърнал се наскоро от пъту­ване по светите планини, ни посети в Барейли. Аз ненаситно слушах разказите му за високото планинско жилище на йогите и свамите1.

— Хайде да избягаме в Хималаите.

Моето предложение, което направих един ден на Дварка Прасад, малкия син на нашия хазаин в Барейли, попадна на неподходящо място. Той разкри моя план на по-големия ми брат, който веднага пристигна при Баща ми. Вместо безобидно да се посмее на мечтата на малкото момче, Ананта реши да ме вземе на подбив:

— Къде е оранжевата ти роба? Не можеш да бъдеш свами без нея.

1 На санскритки коренът на думата свамин означава „този, който е едно със своя Аз (Сва)“. Използва се за членовете на индийския монашески орден, като титлата е официален израз на уважение: „преподобни“ (Свамин – буквално означава собственик – бел. ред.).

Но аз бях необяснимо развълнуван от неговите думи. Те пре­дизвикаха ясна картина, в която се виждах да бродя по Индия като монах. Навярно бяха събудили спомени за минал живот, във всеки случай ми стана ясно с каква естествена лекота бих носил одеждите на този основан в древността монашески орден.

Бъбрейки си една сутрин с Дварка, усетих, че любовта към Бога ме връхлита като лавина. Събеседникът ми само частич­но осъзна избухналото красноречие, но аз всеотдайно слушах сам себе си.

Същият ден избягах в Наини Тал в подножието на Хима­лаите. Ананта решително тръгна по дирите ми и бях заставен безславно да се завърна в Барейли. Единствено поклонение, което ми се позволи, бе това пред дървото шеоли призори. Сър­цето ми оплакваше загубените Майки: човешката и божествената.

Пукнатината, оставена в семейството от смъртта на Майка, беше непоправима. Баща ми никога не се ожени по­вторно през останалите си почти четиридесет години. Приемай­ки трудната роля и на Баща, и на Майка за своята невръстна челяд, той стана видимо по-нежен и достъпен. Спокойно и про­никновено разрешаваше разнообразните семейни проблеми. След работа си почиваше в своята стая като отшелник в кили­ята си, практикувайки крия-йога в сладка безметежност. Мно­го време след смъртта на Майка аз се опитах да наема една прислужница-англичанка, за да се грижи за дребните неща, ко­ито биха направили живота му по-удобен. Но Баща ми покла­ти глава.

— Грижите за мене свършиха със загубата на Майка ти. – Очите му се премрежиха от вечна преданост. – Няма да приема услугите на нито една друга жена.

Четиринадесет месеца след като Майка ми си замина, уз­нах, че ми е оставила важно послание. Ананта е седял до смъртния й одър и е записал думите й. Въпреки че тя е искала раз­критието да стане след една година, брат ми се забавил. Предстоеше му да замине от Барейли за Калкута, за да се ожени за момичето, което Майка му беше избрала1. Една вечер той ме извика при себе си:

— Мукунда, принуден съм да ти кажа странни неща. – В гласа на Ананта имаше нотка на смирение. – Страхувах се да не възпламеня желанието ти да напуснеш дома си. Но ти и така си изпълнен с божествен плам. Когато неотдавна те хвана пътя за Хималаите, стигнах до определено решение. Повече не бива да отлагам изпълнението на своето тържествено обещание. – Брат ми ми връчи малка кутийка и прочете Посланието от Майка.

„Нека тези думи бъдат последната ми благословия, любими мой сине Мукунда! – беше казала Майка. – Настъпи часът, когато трябва да ти разкажа за множеството необичайни събития, последвали твоето раждане. Аз първа узнах предопределения ти път, когато ти беше само едно малко бебе в ръцете ми. Тогава те заведох в дома на моя гуру в Бенарес. Почти скрита зад множество ученици, едва успявах да го виждам, потънал в дълбока медитация.

Като те подрусвах, аз се молех великият гуру да те забе­лежи и да ти даде благословия. Когато тихата ми благоговейна молба се усили, той отвори очи и ми кимна да се приближа. Другите ми сториха път и аз се поклоних в светите нозе. Учителят ми те сложи на коленете си, поставяйки ръка на челото ти, като че ли те кръщаваше духовно.

– Майчице, синът ти ще бъде йогин. Като духовен двигател той ще напъти много души към Божието царство.

Сърцето ми туптеше от радост, че тайната ми молитва е приета от всемъдрия гуру. Малко преди да се родиш, той ми беше казал, че ти ще последваш неговия път.

Пo-късно, сине мой, ние със сестра ти Рома разбрахме, че виждаш Великата Светлина, като те наблюдавахме от съседната стая как лежиш неподвижно в леглото. Малкото ти личице светеше, а в гласа ти звучеше стоманена твърдост, когато каза, че ще отидеш в Хималаите да търсиш Бога.

Така, скъпи сине, аз разбрах, че пътят ти е далеч от земните стремежи. Най-странното събитие в моя живот ми даде едно потвърждение – събитието, което ме тласка да направя това предсмъртно послание.

Това беше разговор с мъдрец от Пенджаб. Една сутрин, докато семейството ни живееше в Лахор, един слуга влезе задъхано в стаята ми:

1 Индийският обичай, при който родителите избират брачния партньор на своите деца, е устоял на атаките на времето. Процентът на щастливите индийски бракове е много висок.

– Госпожо, дошъл е някакъв странен садху1. Настоява да види „майката на Мукунда“.

Тези прости думи отекнаха дълбоко в мен. Веднага излязох да посрещна посетителя. Като се поклоних в нозете му, усетих, че пред мен се намира истински Божи човек.

– Майко – каза той, – великите учители искат да знаеш, че предстоят ти на земята не ще бъде продължителен. Следващата болест ще се окаже последна2.

После настъпи тишина, по време на която не усещах ни­каква тревога, а само вибрациите на велико умиротворение. Накрая той отново се обърна към мен:

— Трябва да станеш пазителка на един сребърен амулет. Днес няма да ти го дам. За да докажа истинността на думите си, талисманът ще се материализира утре в ръцете ти, докато медитираш. На смъртния си одър трябва да заръчаш на най-големия си син Ананта да пази амулета една година и след това да го предаде на втория ти син. Мукунда ще разбере сми­съла на талисмана от великите учители. Трябва да го получи по времето, когато е готов да се откаже от всички земни упования и да предприеме енергично търсене на Бога. Той ще за­държи амулета няколко години, а щом постигне целта си, аму­летът ще изчезне. Дори и да го пази на най-тайното място, той ще се върне там, откъдето е дошъл.

Аз предложих милостиня3 на светеца и му се поклоних с дълбоко уважение. Без да приеме предложеното, той се отдале­чи с благослов. На следната вечер, докато седях със събрани ръце в медитация, между дланите ми се материализира един сребърен амулет, точно както беше обещал садху. Усетих го по хладното, гладко докосване. Ревниво го пазех повече от две го­дини и сега го давам за съхранение на Ананта. Не тъгувай за мене, тъй като аз ще бъда предадена от моя велик гуру в ръце­те на Безкрайния. Сбогом, дете мое. Космическата Майка ще те закриля.“

Проблясък на просветление ме озари, когато придобих аму­лета. Събудиха се много дремещи спомени. Талисманът, кръ­гъл и старинно чудат, беше покрит със санскритски знаци. Раз­брах, че идва от учители от предишни съществувания, които незримо направляват стъпките ми. Несъмнено в него имаше дълбоко значение, но човек не може напълно да разкрие сър­цето на един амулет.

В тази глава не може да се разкаже как талисманът в край­на сметка изчезна при най-нещастните обстоятелства в моя живот и как загубата му стана предвестник, че ще намеря своя гуру.

Но малкото момче, чиито опити да стигне Хималаите се про­валиха, всеки ден се носеше надалеч с крилата на своя амулет.

Глава 3

Светецът с две тела

— Татко, ако обещая да не избягам, ще ме пуснеш ли да отида на екскурзия до Бенарес?

Баща ми рядко се противопоставяше на силната ми любов към пътешествията. Още докато бях момче, той ми позволяваше да посещавам много градове и поклоннически цен­трове. Обикновено ме съпровождаха и един-двама приятели. Ние удобно пътувахме с билети първа класа, предоставени от баща ми. Положението му като железопътен служител беше добре дошло за тези от семейството, които имаха скитнически дух.

Татко обеща да се отнесе с необходимото внимание към молбата ми. На следващия ден той ме извика и ми връчи билет за отиване и връщане от Барейли до Бенарес, няколко банкноти и две писма.

— Имам предложение от делови характер към бенареския си приятел Кедар Натх Бабу. За съжаление съм загубил адреса му. Но мисля, че ще можеш да му предадеш това пис­мо посредством общия ни приятел Свами Пранавананда. Той е мой събрат по ученичество и е достигнал голяма духовна висота. Ще имаш полза от общуването с него; тази втора бележка ще послужи за представянето ти.

Очите на Баща ми пробляснаха, когато той прибави:

— Не забравяй, повече никакви бягства от къщи!

1Анахорет, отшелник, човек, който следва садхана или пътя на духовната дисциплина.

2 Когато от тези думи осъзнах, че Майка тайно е знаела за краткия си живот, аз за пръв път разбрах защо тя така настояваше да се ускорят плановете за женитбата на Ананта. Въпреки че умря преди сватбата, естественото й майчинско желание е било да присъства на ритуала.

3 Традиционен знак на уважение към анахоретите.

Потеглих с ентусиазма на своите дванадесет години (въпреки че времето никога не намали удоволствието от нови усещания и непознати лица). Като пристигнах в Бенарес, незабавно се запътих към жилището на свами. Входната врата бе­ше отворена и аз се отправих към голяма стая на втория етаж, която приличаше на зала. Един доста пълен мъж, само по надбедрена превръзка, седеше в поза лотос върху леко издигнат подиум. Главата му и лицето, по което нямаше и една бръчица, бяха гладко избръснати; по устните му играеше блажена усмивка. За да разсее усещането ми, че съм нахълтал без поз­воление, той ме поздрави като стар приятел:

— Баба ананд (бъди благословен, скъпи мой). – Привет­ствието му бе изказано от сърце с детински глас. Аз паднах на колене и докоснах нозете му.

— Вие ли сте Свами Пранавананда?

Той кимна.

— А ти синът на Бхагабати ли си? – Думите му прозвуча­ха, преди да имам време да измъкна писмото на Баща ми от джоба си. Удивен, аз му подадох бележката, която ме предс­тавяше, вече явно излишна.

— Разбира се, за теб аз ще намеря Кедар Натх Бабу. – Светецът отново ме изненада със своето ясновидство. Той хвърли поглед на писмото и каза няколко изпълнени с обич думи за Баща ми.

— Знаеш ли, аз се радвам на две пенсии. Едната е по пре­поръка на твоя баща, в чийто железопътен офис някога рабо­тех. Другата е благодарение препоръката на моя Небесен Отец, заради когото съзнателно прекратих земните задължения в живота си.

Тази забележка ми се стори много неясна.

— Какъв вид препоръка получавате от Небесния Отец, господине? Да не би той да хвърля пари в скута ви?

Той се засмя:

— Пенсията, която имам предвид, е неизмеримият покой – награда за много години дълбока медитация. Сега аз никога не се нуждая от пари. Материалните ми потребности са мал­ко и съм напълно обезпечен. По-късно ще разбереш значи­мостта на втората пенсия.

Светецът внезапно прекъсна разговора ни и застина във величествена неподвижност. Обгърна го атмосфера като на сфинкс. Отначало очите му пробляскваха, сякаш виждаше не­що интересно, после помръкнаха. Бях смутен от немногословието му. Той все още не ми беше казал как бих могъл да се срещна с приятеля на Татко. Леко обезпокоен, аз се озърнах в голата стая, където освен нас нямаше никого. Погледът ми безцелно попадна върху дървените му сандали, лежащи под скамейката.

— Малки господине1, не се тревожи. Човекът, когото ис­каш да видиш, ще бъде с теб след не повече от половин час. – Йогинът беше прочел мислите ми, но в момента това едва ли беше особено трудно!

И той отново потъна в непроницаемо мълчание. По ча­совника си разбрах, че са изминали тридесет минути. Свами се събуди:

— Мисля, че Кедар Натх Бабу е до вратата.

Чух, че някой се качва по стълбите. Бях в пълно недоумение, объркани мисли се носеха в главата ми: „Как е възмож­но приятелят на Татко да бъде извикан на това място без по­мощта на никакъв пратеник? Откакто съм пристигнал, Сва­ми не е говорил с никого освен с мен!“

Рязко напуснах стаята и заслизах по стълбите. По среда­та на пътя срещнах слаб невисок човек със светла кожа. Явно бързаше.

— Вие ли сте Кедар Натх Бабу? – Вълнение изпълваше глаca ми.

— Да. А вие не сте ли синът на Бхагабати, който ме чака тук, за да се срещнем? – приятелски се усмихна той.

— Господине, как така се озовахте тук? – Бях смаян и объркан от неочакваното му присъствие.

Той отговори:

„Днес всичко е толкова тайнствено! Преди по-малко от час, точно бях свършил да се къпя в Ганг, когато към мен се приближи Свами Пранавананда. Изобщо нямам представа как е разбрал, че съм там по това време.

1 Чхото Махасая е името, с което към мен се обръщаха множество индийско светци. Превежда се като „малки господине”.

— Синът на Бхагабати те чака в жилището ми – каза той. – Ще дойдеш ли с мене? – Аз радостно се съгласих. Ние тръгнахме ръка за ръка и бе странно как свами със своите дървени сандали ме изпреварваше, въпреки че аз бях с тези здрави обувки.

— За колко време ще стигнеш до моята къща? – Пранаванандаджи внезапно спря, за да ми зададе този въпрос.

— За около половин час.

– Сега трябва да свърша още едно нещо. – Той ме погледна загадъчно. – Налага ми се да избързам. Можеш да се присъединиш към мен вкъщи, където синът на Бхагабати и аз ще те чакаме.

Преди да успея да възразя, той бързо се втурна край мене и изчезна в тълпата. Дойдох тук колкото е възможно по-бързо.“

Това обяснение само засили объркването ми. Попитах го откога познава свами.

— Срещали сме се няколко пъти миналата година, но на­последък не сме се виждали. Много се зарадвах, когато днес отново го видях при гхата, където се къпех.

— Не мога да повярвам на ушите си! Да не съм си изгу­бил ума? Той видение ли беше, или наистина го видяхте, докоснахте ръката му и чухте шум.. от стъпките му?

— Не зная накъде биеш! – пламна той. – Не те лъжа. Не можеш ли да разбереш, че единствено свами би могъл да ми каже, че ме чакаш на това място?

— Да, но аз не съм изпускал нито за миг този човек, Сва­ми Пранавананда, от погледа си, откакто дойдох тук преди около час. – И му разказах цялата история.

Очите му широко се отвориха.

— В този материален век ли живеем, или сънуваме? Ни­кога през живота си не съм очаквал да стана свидетел на по­добно чудо! Мислех, че този свами е просто обикновен човек, а сега разбирам, че той може да материализира едно допъл­нително тяло и да действа чрез него!

Ние заедно влязохме в стаята на светеца.

— Виж, точно тези сандали носеше той при гхата – про­шепна ми Кедар Натх Бабу. – Беше облечен само с набедрена превръзка, точно както го виждам сега.

Когато посетителят се поклони пред него, светецът се обърна към мен с лукава усмивка.

— Защо си толкова стъписан от всичко това? Финото единство на видимия свят не остава скрито за истинските йо­ги. В момента аз гледам и говоря с моите ученици в далечна Калкута. Подобно на мене и те по желание могат да преодо­леят всяко препятствие на грубата материя.

Може би стараейки се да събуди духовен плам в младите ми гърди, свами благоволи да ми разкаже за способността си на астрално радио и телевизия1. Но вместо ентусиазъм аз из­питах само благоговеен страх. Тъй като ми беше предопределено да предприема търсенето на божественото чрез определен гуру – Шри Юктешвар, когото все още не бях срещнал, не се чувствах склонен да приема Пранавананда като свой учител. Аз го гледах със съмнение, чудейки се дали пред мене е той самият или неговият двойник.

Учителят се опита да пропъди безпокойството ми, като ме дари с проникващ в душата поглед и вдъхновени слова за своя гуру.

— Лахири Махасая беше най-великият йогин, когото някога съм познавал. Той беше самата Божественост в плът.

Ако ученикът, помислих си аз, може да материализира допълнителна телесна форма по свое желание, би ли имало наистина чудо, което да не е достъпно за учителя му?

„Ще ти разкажа колко неоценима е помощта на учителя. Бях свикнал да медитирам заедно с още един ученик по осем часa всяка нощ. През деня трябваше да работим в офиса на железопътната компания. Намирах, че е трудно да продължавам с чиновническите си

1 По свой собствен път физическата наука потвърждава валидността на законите, открити от йогите чрез духовна наука. Например на 26 ноември 1934 г. в Кралския университет в Рим бе дадена нагледна демонстрация на това, че човек притежава силата на телевизионен приемник. „Д-р Джузепе Калигари, професор по невропсихология, натискал определени точки в тялото на пациента, на което той отговарял с моментални описания на лица и предмети, намиращи се от другата страна на стената. Д-р Калигари обяснил на останалите професори, че ако се активират определени участъци по кожата, пациентът получава свръхсетивни впечатления, позволяващи му да види обекти, които не би могъл да възприеме по друг начин. За да даде възможност на пациента да различи нещата от другата страна на стената, проф. Калигари е натискал петнадесет минути точка, разположена в дясната част на гръдния кош. Той твърди, че ако се активират други части на тялото, пациентите биха могли да виждат предмети на всякакво разстояние, независимо дали изобщо някога са ги виждали.

задължения и желаех да посветя цялото си време на Бога. Осем години постоянствах, като медитирах половината нощ. Имах чудесни резултати; изумителни духовни възприятия озаряваха ума ми. Но една тънка завеса винаги оставаше между мене и Безпределното. Разбирах, че дори при свръхчовешка настойчивост крайното необратимо единение ми е отказано. Една вечер посетих Лахири Махасая и помолих за божествената му намеса. Натрапчивите ми молби продължиха цяла нощ.

— Ангелски гуру, духовните ми страдания са такива, че повече не мога да понасям живота си, ако не се срещна лице в лице с Великия Възлюбен!

— Какво мога да направя? Трябва да медитираш по-дълбоко.

— Умолявам Те, о Боже, Учителю мой! Виждам Те мате­риализиран пред мен във физическо тяло; благослови ме да мога да Те възприема в Твоята безгранична форма!

Лахири Махасая простря ръцете си в благ жест.

— Сега си върви и медитирай. Застъпих се за тебе пред Брахма1.

Безмерно въодушевен, аз се върнах в къщи. В медитацията през тази нощ постигнах съкровената Цел на живота си. Сега аз непрестанно се наслаждавам на тази духовна пенсия. От този ден Всеблагият Творец никога не е оставял нищо скрито от очите ми зад завесите на заблудата.“

Лицето на Пранавананда беше озарено от божествена светлина. Умиротвореността на друг свят влезе в сърцето ми. Це­лият страх изчезна. Мъдрецът ни повери още нещо:

„Няколко месеца по-късно аз се върнах при Лахири Махасая и се опитах да му поблагодаря за безценния дар. После повдигнах и друг въпрос.

— Божествени гуру, повече не мога да работя в офиса. Моля ви, освободете ме. Брахма ме държи постоянно опиянен.

— Кандидатствай за пенсия от своята компания.

— Каква причина бих могъл да посоча толкова рано в служебния си път?

Кажи им какво чувстваш.

На следния ден отправих молбата си. Докторът поиска да обоснова преждевременното си искане.

– Когато съм на работа, изпитвам непреодолимо усещане, издигащо се по гръбначния ми стълб2. То прониква цялото ми тяло и ме прави непригоден да изпълнявам задълже­нията си.

Без повече въпроси лекарят настоятелно ме препоръча за пенсия, която скоро получих. Знам, че божествената воля на Лахири Махасая действаше чрез доктора и служителите от железопътната компания, включително Баща ти. Те автома­тично се подчиниха на напътствието на великия гуру и ме освободиха, за да живея живот, изпълнен с неразривно обще­ние с Възлюбения3.

След това необикновено откровение Свами Пранавананда отново изпадна в едно от своите продължителнии мълчания. Когато се готвех да си тръгна, докосвайки почтително нозете му, той ми даде благословията си:

— Животът ти принадлежи на пътя на себеотричането и йога. По-късно отново ще те видя заедно с баща ти.

Годините потвърдиха и двете предсказания.

Кедар Натх Бабу вървеше заедно с мене в сгъстяващия се мрак. Аз му връчих писмото на Татко и спътникът ми го про­чете на светлината на една улична лампа.

— Баща ти ми предлага длъжност в калкутския офис на неговата железопътна компания. Колко е приятно да бъдеш в очакване на поне една от пенсиите, на които се радва Свами Пранавананда! Но това е невъзможно: не мога да напусна Бе­нарес. Уви, двете тела все още не са за мене!

1 Бог в неговия аспект като Творец, от санскритския корен брих – разширявам се. Когато през 1857 г. поемата на Емерсън Брахма се появила в Atlan­ta Monthly, повечето читатели били стъписани. Емерсън се подсмихвал. „Кажете им вместо „Брахма“ да четат „Йехова“ и няма да изпитват никакво затруднение.“

2 При дълбока медитация първото преживяване на Духа е върху олтара на гръбначния стълб, а след това в мозъка. Стремителното блаженство е изу­мително, но йогинът се учи да контролира външните му прояви

3 След пенсионирането си Пранавананда написва един от най-задълбочените коментари върху Бхагаватгита, достъпен на бенгалски и на хинди.

Глава 4

Осуетеното ми бягство в Хималаите

— Излез от класната стая под някакъв незначителен предлог и наеми файтон. Спри се на уличката, където никой от къщи няма да може да те види.

Това бяха последните ми наставления към Амар Митер, приятел от гимназията, който смяташе да ме придружи до Хималаите. За бягството си бяхме избрали следващия ден. Пред­пазните мерки бяха необходими, тъй като Ананта бдително ме следеше. Той бе решен да осуети плановете ми за бягство, които, както смяташе, изпълваха ума ми. Амулетът безмълвно действаше в мене подобно на духовна мая. Аз се надявах да открия сред хималайските снегове учителя, чието лице често изникваше пред мен във виденията ми.

Сега семейството ми живееше в Калкута, където Баща ми беше прехвърлен за постоянно. Следвайки патриархалния индийски обичай, Ананта беше довел невестата си да живее в къщи, на улица „Гурпар“ № 4. Там в малка таванска стаичка аз се отдавах на ежедневни медитации и подготвях ума си за търсенето на божественото.

Паметното утро пристигна с дъжд, който не предвещаваше нищо добро. Като чух на пътя колелата на наетия от Амар файтон, аз бързо завих в едно одеяло чифт сандали, снимката на Лахири Махасая, копие от Бхагавадгита, молитвена броеница и две набедрени превръзки. Хвърлих този вързоп от прозореца си на третия етаж. Затичах надолу по стълбите и минах край чичо ми, който купуваше риба пред вратата.

— Какво е това вълнение? – Погледът му подозрително се плъзна по мене.

Усмихнах се уклончиво и тръгнах към уличката. Като взех отново вързопа си, аз със съзаклятническа предпазливост се присъединих към Амар. Отправихме се към Чадни Чоук, търговския център. Няколко месеца бяхме пестили джобните си пари, за да си купим английски дрехи. Знаех, че умният ми брат съвсем лесно може да се въплъти в ролята на детектив, затова смятахме да го надхитрим, като се облечем по евро­пейски.

По пътя за гарата спряхме да вземем братовчед ми Джотин Гхош, когото наричах Джатинда. Той наскоро се бе обър­нал към духовното и копнееше да намери своя гуру в Химала­ите. Беше навлякъл новия костюм, който му бяхме приготви­ли. Добре маскирани – надявахме се ние! Дълбоко въодушев­ление завладя сърцата ни.

— Сега се нуждаем от платнени обувки. – Заведох спът­ниците си в един магазин, който предлагаше обувки с гумена подметка. – В това свято пътешествие не трябва да има пред­мети от кожа, получавани единствено чрез избиването на жи­вотни. – Спрях на улицата, за да махна кожената подвързия на моята Бхагавадгшпа и кожените каишки от английската си тропическа каска.

На гарата купихме билети за Бурдван, откъдето смятах­ме да се прехвърлим за Хардвар в подножието на Хималаите. Щом влакът потегли, гласно изрекох някои от сладките си предчувствия:

— Представете си само! – възкликнах аз. – Ще бъдем по­светени от учителите и ще изпитаме транса на космическото съзнание. Плътта ни ще се зареди с такъв магнетизъм, че ди­вите зверове на Хималаите ще идват смирени при нас. Тиг­рите ще бъдат просто мили домашни котета, очакващи лас­ките ни!

Тази забележка – рисуваща според мен омайни както в метафоричен, така и в буквален смисъл перспективи – пред­извика възторжената усмивка на Амар. Но Джатинда откло­ни погледа си и го насочи към бягащия през прозореца пейзаж.

— Да разделим парите си на три части. – С това предло­жение Джатинда прекъсна дългото мълчание. – В Бурдван всеки от нас трябва сам да си купи билет. Така никой на гарата няма да се досети, че пътуваме заедно.

Аз наивно се съгласих. По здрач влакът ни спря в Бурдван Джатинда отиде на касата, Амар и аз останахме на перона. Чакахме петнадесет минути, след това започнахме напразни дирения. Като търсехме във всички посоки, ние викахме името му с настойчивостта на уплахата. Но той беше изчезнал неизвестно къде в обвиващия малката гара мрак.

Бях напълно обезкуражен и изпаднах в особено вцепене­ние. Как Бог допусна това потискащо събитие! Романтични­те обстоятелства на моето първо, старателно обмислено бяг­ство, в което щях да Го търся, бяха жестоко помрачени.

— Амар, трябва да се върнем в къщи! – плачех аз като дете. – Безсърдечното напускане на Джатинда е лошо предзнаменование. Това пътешествие е обречено на провал.

— Такава ли е любовта ти към Господа? Не можеш ли да издържиш това малко изпитание – измяната на спътника?

След като Амар предположи, че това е божествено изпи­тание, сърцето ми се успокои. Ние се подкрепихме с извест­ните бурдвански сладки ситабхог (храна за богинята) и мотичур (сладки перли). След няколко часа потеглихме за Хардвар през Барейли. Докато чакахме на перона в Могхул Сераи, където трябваше да се прехвърлим на друг влак, ние обсъждахме един важен въпрос.

— Амар, възможно е скоро служителите от железницата да започнат да ни задават въпроси. Не подценявам изобрета­телността на брат ми! Независимо от последствията, аз не мога да кажа нещо невярно.

— Всичко, за което те моля, Мукунда, е да мълчиш. Не­дей да се смееш и да се хилиш, докато говоря.

В този момент към нас се приближи началникът на гара­та, който беше европеец. Той размахваше една телеграма, чийто смисъл долових веднага.

— Ти ли си този, дето е избягал разгневен от къщи?

— Не! – Зарадвах се, че думите, които беше подбрал, ми позволяваха да дам категоричен отговор. Знаех, че не гняв, а „носталгия по божественото“ беше причина за необичайното ми поведение.

След това служителят се обърна към Амар. Мъчно можех да запазя препоръчаната ми стоическата сериозност при последвалата размяна на остроумия.

– Къде е третото момче? – Мъжът вложи в гласа си цялата тежест на авторитета си. – Елате, кажете ми истината!

— Господине, забелязах, че носите очила. Не виждате ли, че сме само двама? – Амар дръзко се усмихна. – Не съм магьосник, нямам вълшебна пръчица, за да сътворя трети.

Служителят, явно смутен от подобно нахалство, намери друго поле за атака.

— Как се казваш?

— Наричам се Томас. Майка ми е англичанка, а баща ми индиец, приел християнството.

— Как се казва приятелят ти?

— Аз го наричам Томпсън.

Тогава вътрешното ми веселие достигна връхната си точ­ка и аз безцеремонно се отправих към влака, който вече сви­реше за тръгване. Амар дойде, последван от служителя, кой­то беше достатъчно доверчив и любезен да ни настани в едно европейско купе. Явно му беше неприятно да мисли, че две момчета, наполовина англичанчета, ще трябва да пътуват в купе, предназначено за местното население. След вежливото му оттегляне аз се отпуснах на седалката и неудържимо се разсмях. Приятелят ми преживяваше радостното задоволст­во, че е надхитрил опитния европейски служител.

На перона бях успял да прочета телеграмата. Тя беше от брат ми и гласеше следното: „Три бенгалски момчета в анг­лийски облекла са избягали от къщи за Хардвар през Могхул Сераи. Моля, задръжте ги до моето пристигане. Добро въз­награждение за услугата.“

— Амар, казах ти да не оставяш у дома си подчертани разписания. – Погледът ми беше укорителен. – Навярно брат ми е намерил едно от тях там.

Приятелят ми засрамено прие упрека. Спряхме за кратко в Барейли, където ни чакаше Дварка Прасад с телеграма от Ананта. Старият ми приятел доблестно се опита да ни задър­жи, но аз го уверих, че не сме предприели бягството необмис­лено. Както и предния път Дварка отклони поканата ми да тръгне за Хималаите.

Същата нощ, докато влакът ни стоеше на гарата и бях почти заспал, Амар бе събуден от въпросите на друг служи­тел. И той падна жертва на смесения чар на „Томас“ и „Том­псън“. На разсъмване влакът триумфално ни докара в Хардвар. В далечината примамливо се очертаваха величествените пла­нини. Ние хукнахме през гарата и се сляхме със свободата на градската тълпа. Първата ни работа беше да се преоблечем в местни дрехи, тъй като Ананта по някакъв начин беше разб­рал, че сме се маскирали като европейци. Тежеше ми пред­чувствието за провал.

Смятайки, че е най-добре веднага да напуснем Хардвар, ние си купихме билети, за да отидем на север в Ришикеш – земя, отдавна осветена от стъпките на множество учители. Аз вече се бях качил на влака, а Амар се бавеше на перона. Викът на един полицай го накара рязко да спре. Неканеният водач ни придружи до една гарова постройка и взе парите ни под свое

попечителство. Любезно ни обясни, че негово задъл­жение е да ни държи до пристигането на по-големия ми брат.

Като научи, че целта на бегълците са били Хималаите, той ни разказа странна история:

„Виждам, че направо сте си изгубили ума по светците! Никога няма да срещнете по-велик Божи човек от онзи, кого­то видях едва вчера. Моят колега и аз попаднахме на него преди пет дни. Патрулирахме в района на Ганг и трябваше зорко да бдим за един убиец. Беше ни заповядано да го хва­нем, жив или мъртъв. Знаеше се, че се е маскирал като садху, за да обира поклонниците. Недалеч пред себе си съзряхме ед­на фигура, която много приличаше на описанието на прес­тъпника. Той не обърна внимание на заповедите ни да спре и ние се затичахме, за да го хванем. Приближих се откъм гърба му и с огромна сила го ударих с брадвата си; дясната му ръка почти напълно се откъсна от тялото.

За наша изненада странникът продължи бързия си ход, без да извика и без да погледне ужасната рана. Когато изско­чихме пред него, той спокойно заговори:

— Аз не съм убиецът, когото търсите.

Дълбоко се покрусих, като разбрах, че съм наранил един божествен светец. Проснах се в краката му и молех за прош­ка, предлагах му тюрбана си, за да спре бликащата кръв.

— Синко, това е просто една разбираема грешка, дължа­ща се на ролята ти – обърна се мило към мен светецът. – Вър­ви си по пътя и не се укорявай. Възлюблената Майка ще се погрижи за мене. – Той притисна висящата си ръка към здра­вата част и – о, чудо! – тя се прилепи; кръвта по необясним начин престана да тече.

— Ела след три дни при мен, ей под онова дърво, и ще видиш, че съм напълно излекуван. Така няма повече да из­питваш угризения.

Вчера, изгарящи от нетърпение, ние с колегата ми отидох­ме на посоченото място. Садху беше там и ни позволи да разгледаме ръката му. Нямаше никакъв белег или следа от рана!

— Тръгнал съм през Ришикеш към усамотените места в Хималаите. – Той ни благослови и бързо се отдалечи. Усетих, че животът ми се е възвисил от неговата святост.“

Полицаят завърши с благочестив възглас; очевидно това преживяване го бе потопило в дълбини, с които не бе свик­нал. С изразителен жест той ми връчи вестникарска изрезка за чудото. С обичайния изопачен стил на сензационните вест­ници (които, уви, не липсват дори в Индия) репортерът беше дал своята „леко“ преувеличена версия: загатваше се, че сад­ху е бил почти обезглавен!

Амар и аз съжалихме, че сме пропуснали да видим този велик йогин, който е могъл, подобно на Христос, да прости на мъчителя си. Индия, която през последните два века е бед­на в материално отношение, все пак притежава неизтощим резерв от божествено богатство; понякога духовни „небостъргачи“ могат да се срещнат и край пътя дори от такива земни хора като този полицай.

Поблагодарихме му, че е разсеял скуката ни с тази чудна история. Той навярно смяташе, че е много по-голям късмет­лия от нас: беше срещнал озарен светец без никакво усилие, а нашето ревностно търсене беше завършило не в нозете на учител, а в грубия полицейски участък!

Казах на Амар, че като се намирам толкова близко до Хи­малаите и все пак в плен, аз усещам двойно по-голямо жела­ние да намеря свободата си.

— Нека избягаме оттук, щом се удаде възможност. Мо­жем пеша да отидем в светия Ришикеш – усмихнах се окура­жително аз.

Но спътникът ми бе станал песимист, след като ни беше отнета стабилната опора на парите.

— Ако тръгнем на поход през такава опасна джунгла, ня­ма да стигнем до града на светците, а до стомаха на някой тигър!

Ананта и братът на Амар пристигнаха след три дни. Амар посрещна своя роднина с радостно облекчение. Аз бях непре­клонен; Ананта не получи от мен нищо друго освен суров упрек.

— Разбирам как се чувстваш. – Брат ми говореше утешително. – Всичко, за което те моля, е да ме придружиш до Бенарес, за да се срещнеш с един светец и да отидеш в Калкута за да се видиш за няколко дни с огорчения ни баща. След това можеш да възобновиш търсенето на учителя си.

– Чух от свой колега, че синът ви с още двамина, облечени в европейски дрехи, са се качили на влака на гара Ховрах – заяви мъжът. – Подарили са му кожените си обувки.

Така аз аз имах три ключа – разписанието, момчешкото трио и английското облекло.“

Слушах откровенията на Ананта със смесица от раздраз­нение и веселие. Щедростта ни към кочияша е била малко не­уместна!

— Разбира се, побързах да пусна телеграми до гаровите слу­жители на всички градове, които Амар беше отбелязал в раз­писанието. Той беше подчертал Барейли, затова телеграфирах там на вашия приятел Дварка. Като разпитах съседите, научих, че братовчедът Джатинда е отсъствал една нощ, но се е приб­рал на следващата сутрин в европейски одежди. Издирих го и го поканих на вечеря. Той прие, съвършено обезоръжен от при­ятелското ми поведение. По пътя аз неочаквано го заведох в полицейския участък. Наобиколиха го няколко служители, ко­ито бях подбрал предварително заради свирепия им вид. Под заплашителните им погледи Джатинда се съгласи да обясни тайнственото си поведение.

„Тръгнах за Хималаите в приповдигнато състояние на ду­ха – разправи той. – Изпълваше ме вдъхновение от перспекти­вата да се срещна с учителите. Но когато Мукунда каза, че до­като сме в състояние на екстаз в хималайските пещери, тигри­те ще бъдат омагьосани и ще сядат край нас като питомни котенца, кръвта ми се смръзна; капчици пот избиха по челото ми. „А после? – помислих си аз. – Ами ако злобната природа на тигрите не се промени от силата на духовния ни транс, дали тогава те ще се отнесат към нас с добродушието на домашни котета?“ С умствения си поглед вече се виждах принудителен обитател в стомаха на някой тигър – при това влизах там не наведнъж с цялото си тяло, а на части!“

Гневът ми от изчезването на Джатинда отлетя заедно със смеха. Веселото продължение във влака изкупи всички тревоги, които ми беше причинил. Трябва да си призная, че изпитах известно задоволство: и на Джатинда не му се беше разминала срещата с полицията!

— Ананта1, ти си роден следовател! – Веселият ми поглед не беше лишен от известно раздразнение. – А аз ще кажа на Джатинда, че се радвам, че е бил подтикван не от предателски настроения, както ми се струваше, а от благоразумния инстинкт за самосъхранение!

У дома в Калкута Баща ми трогателно ме помоли да обуз­дая скитническия си дух поне до завършване на гимназията. В мое отсъствие той с любов беше подготвил един замисъл, дого­варяйки се със светия пандит Свами Кевалананда2 да идва редовно в къщи.

— Този мъдрец ще бъде твоят преподавател по санскрит -уверено заяви Баща ми.

Той се надяваше да задоволи религиозната ми жажда пос­редством напътствията на учения философ. Но нещата леко се преобърнаха: новият ми учител съвсем не смяташе да ми пред­лага сухотата на интелектуалните занимания, а разпалваше жар­та на моя стремеж към Бога. Баща ми не знаеше, че Свами Кевалананда е бил възторжен ученик на Лахири Махасая. Без­подобният гуру е имал хиляди ученици, мълчаливо привличани към него от неустоимия му божествен магнетизъм. По-късно научих, че Лахири Махасая често е характеризирал Кевалананда като риши, или озарен мъдрец.

Разкошни къдри обрамчваха красивото лице на моя преподавател. Тъмните му очи бяха простодушни и открити като на дете. Всички движения на нежното му тяло се отличаваха със спокойна отмереност. Винаги мил и изпълнен с обич, той твърдо се бе установил в безграничното съзнание. Много от щастливи­те ни съвместни часове протекоха в дълбока крия медитация.

Кевалананда беше признат авторитет по древните шастри или свещени книги: неговата ерудиция му беше спечелила зва­нието „Шастри Махасая“, с което обикновено се обръщаха към него. Но аз съвсем не напредвах в изучаването на санскрита. Тъpcex всяка възможност да захвърля прозаичната граматика и дa говоря за йога и за Лахири Махасая. Веднъж преподавате­лят ми ме зарадва, като ми разказа нещо от собствения си живот с учителя:

1 Винаги се обръщах към него с „Ананта-да“. „Да“ е наставка, изразяваща уважение, която в Индия се дава от по-малките братя и сестри на най-големия брат.

2 По време на срещата ни Кевалананда все още не беше се присъединил към Ордена Свами и обикновено го наричаха „Шастри Масая”. За да избегна объркването с името на Лахири Масая и Учителя Масая (гл.9), наричам преподавателя си на санскрит с по-късното му монашеско име Свами Кевалананда. Наскоро излезе биографията му на бенгалски език. Роден е в областта Кхулна в Бенгалия през 1863, напуска тялото си в Бенарес на 68 години. Рожденото му име е Ашутош Чатерджи.

„Имах изключително щастие, удаде ми се да бъда до Лахи­ри Махасая в продължение на десет години. Домът му в Бена­рес всяка нощ беше цел на моите поклонничества. Учителят винаги се намираше в малката приемна на първия етаж. Кога­то той седеше в поза лотос върху дървената скамейка без обле­галка, учениците му го наобикаляха в полукръг. Очите му иск­ряха и танцуваха в радостта на Божественото. Те винаги бяха полузатворени и се взираха през вътрешната телескопична ор­бита към сферите на вечното блаженство. Той рядко говореше дълго. Понякога погледът му се спираше върху някой ученик, който се нуждаеше от помощ; тогава от устата му, подобно по­ток светлина, се изливаха целебни слова.

Неописуем покой разцъфваше в мене, щом учителят ме пог­леднеше. Прониквах се с неговия аромат, сякаш от лотоса на безкрайността. Да бъда с него, дори и през целия ден да не раз­меним нито дума – това беше преживяване, което променяше цялото ми същество. Ако по пътя на моята концентрация въз­никнеше някоя невидима бариера, аз медитирах в нозете му. Там с лекота схващах и най-недоловимите състояния. Подобни възприятия ми се изплъзваха в присъствието на не толкова висши наставници. Учителят беше жив храм на Бога, чиито тайни врати се отваряха за всичките му предани последователи.

Лахири Махасая не беше книжен тълкувател на писани­ята. Без усилие той се потапяше в „божествената библиотека“. Пяната на думите и пръските на мислите бликаха от фонтана на неговото всемъдрие. Той притежаваше чудодейния ключ, от­ключващ дълбокото философско знание, запечатано преди сто­летия във Ведите1. Ако го молеха да обясни различните нива на съзнанието, споменати в древните текстове, той с усмивка се съгласяваше.

— Ще премина през тези състояния и своевременно ще ви разкажа какво съм почувствал. – Той напълно се разли­чаваше от учителите, които заучават наизуст свещените пи­сания и после произнасят неосъзнати абстракции.

— Моля те, тълкувай свещените строфи само след като смисълът им достигне до теб. – Мълчаливият гуру често се обръщаше с такова напътствие към най-близкостоящия уче­ник. – Аз ще направлявам мислите ти, така че да направиш правилно тълкуване. – По този начин се оказа, че много от възприятията на Лахири Махасая, придружени от обширни ко­ментари, са записани от различни негови ученици.

Учителят никога не насърчаваше робската вяра.

— Думите са просто черупки – казваше той. – Убедете се в Божието присъствие чрез собствения си радостен контакт в медитацията.

Независимо от проблема, който имаше ученикът, гуру винаги препоръчваше крия-йога за неговото разрешаване.

— Ключът на йога не ще загуби силата си, когато вече няма да съм в телесна форма, за да ви напътствам. Тази техника не може да бъде подвързана, регистрирана и забравена, както става с теоретичните построения. Продължавайте непрестанно по своя път на освобождение чрез крия, чиято сила е в практиката.

Самият аз смятам, че крия е най-доброто средство за освобождаване чрез собствени усилия, което някога е било из­ползвано за въздигане на човека в търсенето му на Безпределното – завърши с това ревностно признание Кевалананда. – Посредством нея всемогъщият Бог, скрит във всеки човек, зримо се е въплътил в телата на Лахири Махасая и неговите ученици.“

Н присъствието на Кевалананда Лахири Махасая извър­шил чудо, подобно на чудесата на Христос. Един ден мъдрият ми преподавател разказа тази история, а очите му се взираха отвъд санскритските текстове, които лежаха пред нас.

„Един сляп ученик на име Раму предизвикваше у мен силна жалост. Нима очите му никога нямаше да видят светлината, след като той с такава вяра служеше на учителя ни, в когото така цялостно пламтеше Божественото? Една сутрин поисках да говоря с Раму, но той търпеливо седеше часове и вееше на гуру с ръчно изработена панкха от палмови листа. Когато преданият поклонник най-накрая напусна стаята, аз го последвах.

1 Четирите древни Веди обхващат над 100 запазени канонични книги. В своето списание Емерсън по следния начин изразява почитта си към ведическата мисъл” „Тя е грандиозна подобно на топлина, на нощ, на бездиханен океан. Там се съдържа всяко религиозно чувство, цялата велика етика, която поред навестява благородните поетични умове… Безполезно е да оставяте книгата настрана; ако аз имам доверие в самия себе си, когато съм в гората или на лодка в езерото, Природата вече прави от мен Брахман: вечната необходимост, вечното възнаграждение, неизмеримата сила, ненарушимата тишина… Това е нейното кредо. Покоят, казва ми тя, и чистотата, и абсолютното отричане – ето тези панацеи изкупват всеки грях и ни довеждат до блаженството на Осемте Бога”.

— Раму, откога си сляп?

— От рождение, господине! Очите ми никога не са изпитали благословията дори бегло да зърнат слънцето.

— Нашият всемогъщ гуру може да ти помогне. Помоли го за това.

На следващия ден Раму нерешително се приближи към Лахири Махасая. Ученикът се срамуваше да поиска към духовното му изобилие да бъде прибавено и физическо богатство.

— Учителю, Този, Който Осветява целия космос, е във вас. Умолявам ви, позволете на Неговата светлина да влезе в очите ми, така че да възприема по-слабия блясък на слънцето.

— Раму, някой те е подучил да ме поставиш в трудно положение. Аз нямам лечителска сила.

— Господине, Безкрайният, който се намира във вас, несъмнено може да лекува.

— Това наистина е нещо друго, Раму. За Бога няма граници! Този, който възпламенява звездите и клетките на тялото с тайнствената лъчезарност на живота, със сигурност може да донесе блясъка на зрението в очите ти.

Учителят докосна челото на Раму в точката между веждите1.

— Задръж ума си концентриран тук и често припявай името на Рама2 в продължение на седем дни. Зората на слънцето ще засияе с особено великолепие за тебе.

И о, чудо! След една седмица стана точно така. За първи път Раму съзря прекрасния лик на природата. Всемъдрият безпогрешно напътстваше ученика да повтаря името на Рама, когото обожаваше повече от всички други светци. Вярата на Раму беше изораната с благочестие почва, върху която покълна мощното семе на вечното изцеление, посято от учителя.“ – Кевалананда млъкна за момент, после отново отдаде дължимата дан на своя гуру.

„При всички чудеса, извършени от Лахири Махасая, беше ясно, че той никога не позволява на Аз-принципа3 да се смята за причиняваща сила. Чрез съвършенството на непобедимото себеотричане учителят позволяваше на Първичната Целебна Сила свободно да тече през него.

Многобройните тела, които бяха драматично изцелени от Лахири Махасая, може би в крайна сметка са подхранили огньовете на кремирането. Но безмълвното духовно пробуждане, което предизвикваше, подобните на Христос ученици, които създаде – ето това са нетленните му чудеса.“

Аз никога не станах учен санскритолог; Кевалананда ми преподаваше божествения синтаксис.

Глава 5

Светецът на благоуханията“ показва чудесата си

„Всичко си има време, време има за всяка работа под не­бето.“4

Не смятах, че мога да намеря утеха в тази соломонова мъдрост; взирах се изпитателно край себе си при излетите ни извън къщи и търсех лицето на предназначения ми гуру. Но пътят ми не пресече неговия, докато не завърших гимназиал­ното си обучение.

Изнизаха се две години между бягството ни с Амар към Хималаите и великия ден, когато Шри Юктешвар се появи в живота ми. В този промеждутък аз срещнах множество свет­ци – „Светеца на Благоуханията“, „Светеца-Тигър“, Нагендра Натх Бхадури, Учителя Махасая и известния бенгалски учен Джагадиш Чандра Бос.

Прелюдия към срещата ми със „Светеца на Благоухани­ята“ бяха две неща: едното с хармоничен, а другото с хуморис­тичен оттенък.

— Бог е прост. Всичко останало е сложно. Не търсете аб­солютни ценности в относителния свят на природата.

1 Мястото на „единното” или духовното око. При настъпване на смъртта съзнанието на човека обикновено се придърпва към това свято място, което обяснява повдигнатите нагоре очи на мъртвите.

2 Централната свещена фигура от санскритския епос Рамаяма.

3 Аханкара, егоизъм, буквално „Аз-фактор”. Главна причина за дуализма или илюзията на мая, чрез която емпиричното Аз се представя за истински субект на съзнателността, творенията си въобразяват, че са творци.

4 Еклисиаст 3:1.

Тези философски утвърждения нежно проникваха в ума ми, докато мълчаливо стоях пред храмовото изображение на Кали1. Като се обърнах, аз се сблъсках с един висок мъж, чиито одежди или по-скоро тяхната липса ми показаха, че пред мен е един странен садху.

— Вие наистина проникнахте в плетеницата на моите мис­ли! – усмихнах се аз с благодарност. – Смесването на благите и ужасяващите аспекти на природата, символизирани от Ка­ли, са причинявали трудности и на по-мъдри глави от моята!

— Малцина са тези, които са разгадали нейната мисте­рия! Доброто и злото са предизвикателна загадка, която жи­вотът подобно на сфинкс поставя пред всеки разум. Без да се опитат да я разрешат, повечето хора заплащат с живота си точно както и във времената на Тива. Но ту тук, ту там се възвисява самотна фигура, която никога не се предава. От мая2 на дуалността тя изтръгва ненакърнимата истина за единството.

— Говорите убедително, господине.

— Аз отдавна практикувам честното вглеждане в себе си – един крайно болезнен подход към мъдростта. Себеизследването, неумолимото наблюдаване на собствените мисли – то­ва е силно и разрушително преживяване. То смазва и най-издрьжливото его. Но истинският самоанализ с математическа точност създава пророци. Пътят на „самоизявата“, на лично­то признание дава егоисти, сигурни в правотата на собстве­ните си интерпретации на Бога и вселената.

— Без съмнение истината смирено се оттегля пред по­добно високомерно оригиналничене. – Беседата ми доставя­ше удоволствие.

— Човек не може да проумее вечните истини, докато не се освободи от претенциите си. В човешкия ум, оголен за ве­ковната мръсотия, е тясно от отблъскващата гмеж на без­бройните мирски заблуди. Битките на бойното поле бледнеят в своята незначителност тук, където човек се сражава преди всичко с вътрешните врагове! Тези смъртни душмани не мо­гат да бъдат победени със съкрушителна военна мощ! Човек трябва да бъде вездесъщ, неуморим и търсещ дори и насън, защото фино въоръжени с отровно оръжие, тези воини на не­вежата лъст се опитват да убият всички ни. Няма ум този, който погребва идеалите си, предавайки се на участта на мно­зинството. Може ли такъв човек да не изглежда безсилен, глу­пав и низък?

— Уважаеми господине, никакво съчувствие ли не изпит­вате към обърканите тълпи?

За момент мъдрецът замълча, после уклончиво отговори:

— Често е почти невъзможно да се обичат едновременно и невидимият Бог, Съкровищницата на Всички Добродетели, и видимият човек, който явно не притежава нито една от тях! Но изкусността тук е подобна на лабиринт. Вътрешното изс­ледване скоро открива единството на всички човешки умове – здравото родство на себичните подбуди. Поне в това отно­шение братството на хората е несъмнено. От това откритие за нашата еднаквост следва поразително смирение. То съзрява в състрадание към ближните, които са слепи за целебните потенции на душата, очакваща да бъде проучена.

— Светците от всички векове, господине, са усещали точ­но като вас страданията на света.

— Само незначителният човек губи отговорност за злочестините на другите, защото е потънал в своето тясно стра­дание. – Суровото лице на садху забележимо се смекчи. – То­зи, който практикува със скалпела на самодисекцията, ще познае обхвата на вселенското състрадание. Той се освобож­дава от оглушителните изисквания на егото. Божията любов разцъфтява на такава почва. Създанието в крайна сметка се обръща към своя Създател най-малкото за да попита

1 Кали изразява вечния принцип в Природата. По традиция тя се изобразява като четириръка жена, стояща върху формата на Бог Шива или Безграничния, защото природата или светът на явленията е вкоренен в ноуменалния. Четирите ръце символизират основните атрибути, два благотворни и два разрушителни, подчертавайки същностната дуалност на материята или творението.

2 Космическата илюзия; буквално – „мистерията“. Мая е магичната сила на творението, благодарение на която изглежда, че в Неизмеримото и Неде­лимото наистина съществуват ограничения и разделения.

Емерсън е написал следното стихотворение, което е нарекъл Мая:

Илюзията тайнствено се труди,

плете безбройни мрежи от заблуди.

Примамва ни с картините си пъстри,

воалите натрупва тя изкусно.

Вълшебница! Човекът щом желае,

тя с чудния си чар ще го омае

изтер­зано: „Защо, Господи, защо?“ Чрез позорния бич на болката човекът най-накрая достига до Безграничното Присъствие, чиято прелест единствено би трябвало да го привлича.

Мъдрецът и аз се намирахме в калкутския храм Калигхат, където бях дошъл да видя прославеното му великолепие. С широк жест случайният ми спътник пропъди натруфената възвишеност.

— Тухлите и хоросанът не ни казват нищо; сърцата се отварят само за човешката песен на съществуващото.

Ние бавно се придвижвахме към мамещата слънчева светлина на входа, където влизаха и излизаха тълпи поклонници.

— Ти си млад. – Мъдрецът замислено ме огледа. – Индия също е млада. Древните риши1 са оставили неизкореними образци на духовен живот. Достопочтените им мъдрости са съзвучни на днешния ден и на тази страна. Безсмъртни и неуязви­ми за коварствата на материализма, дисциплиниращите им поучения все още моделират Индия. Хилядолетия – повече, от­колкото смутените учени дръзват да преброят – скептичното време е потвърждавало ценността на Ведите. Нека тя бъде тво­ето наследство.

Когато почтително се сбогувах със сладкодумния садху, той се прояви като ясновидец:

— Днес, след като си тръгнеш оттук, ще имаш необичайно преживяване.

Аз излязох от района на храма и заскитах безцелно наоко­ло. Като завих зад ъгъла, се натъкнах на един стар познат – един от онези бъбривци, чиято способност за красноречие пре­небрегва времето и обема вечността.

— Бързо ще те пусна да си вървиш, ако ми разкажеш всичко, което се е случило през шестте години на нашата раздяла.

— Какъв парадокс! Ще трябва веднага да те оставя.

Но той се впи в мене и се стараеше да изкопчи новините. Развеселен си помислих, че прилича на гладен вълк: колкото повече говорех, толкова по-ненаситно попиваше подробности­те. Помолих се наум на Богинята Кали да изнамери благови­ден предлог да избягам.

Внезапно спътникът ми си тръгна. Въздъхнах облекчено и ускорих крачка, опасявайки се от нов пристъп на бъбрива трес­ка. Като чух бързи стъпки зад себе си, увеличих скоростта си. Не смеех да се обърна. Но с един скок младежът отново се при­съедини към мене и приветливо обгърна рамото ми.

— Забравих да ти кажа за Гандха Баба (Светецът на Бла­гоуханията), който украсява с присъствието си ей онази къща. – Той посочи едно жилище на няколко ярда от нас. – Трябва непременно да го видиш; интересен е. Може да имаш необик­новено преживяване. Довиждане. – И той наистина ск тръгна.

В ума ми проблесна изказаното с подобни думи предсказа­ние пред храма Калигхат. Определено заинтригуван, аз влязох в къщата и бях въведен в просторна приемна. Тук и там върху дебел, оранжево оцветен килим седяха по турски множество хо­ра. Благоговеен шепот достигна до ушите ми:

— Виж, Гандха Баба е върху леопардовата кожа. Той може да дари всички, които не усещат никакъв мирис, с естествения аромат на всяко цвете, може да съживи повяхналото цветче или да накара кожата на човека да излъчва възхитително бла­гоухание.

Погледнах направо към светеца; бързият му поглед се спря върху ми. Той беше пълен, носеше брада, имаше тъмна кожа и големи лъчисти очи.

— Синко, радвам се да те видя. Кажи какво искаш. Би ли желал някакво благоухание.

— За какво ми е? – Думите му ми се сториха доста детински.

— За да изпиташ чудодейното наслаждение от благоуха­нията.

— Като карам Бога да създава аромати?

— И какво от това? Бог и без това създава аромати.

— Да, но той оформя крехките флакони на цветовете, за да се използват, докато са свежи, и да се захвърлят след това. Вие можете ли да материализирате цветя?

— Аз материализирам аромати, малки ми приятелю.

— Тогава фабриките за парфюми ще фалират.

— Ще им позволя да запазят занаята си! Моята цел е да покажа силата на Бога.

1 Ришите, буквално „пророци”, са били авторите на Ведите в безпаметната древност.

— Господине, необходимо ли е да се доказва Богът. Нима чудесата, които Той върши, не са навсякъде и във всичко?

— Така е, но ние също би трябвало да изявим част от без­крайното му творческо разнообразие.

— Колко време ви беше необходимо, за да овладеете своето изкуство?

— Дванадесет години.

— За да приготвяте парфюми с астрални средства! Явно, уважаеми мъдрецо, вие сте пропилели една дузина години за аромати, които можете да получите само срещу няколко рупии в цветарския магазин.

— Ароматът увяхва заедно с цветята.

— Ароматът увяхва със смъртта. Защо ми е да желая то­ва, което радва единствено тялото?

— Г-н философе, ти ми харесваш. Е, протегни напред дясната си ръка. – И той направи благославящ жест.

Бях на няколко крачки от Гандха Баба; никой друг не бе­ше достатъчно близо, за да се допре до тялото ми. Протегнах ръката си, която йогинът не докосна.

— Какъв аромат искаш?

— На роза.

— Така да бъде.

За моя огромна изненада от средата на дланта ми силно се разнесе опияняващ аромат на роза. Усмихнат, аз извадих от близката ваза едно голямо бяло цвете без мирис.

— Може ли този неблагоуханен цвят да се пропие с аро­мата на жасмин?

— Така да бъде.

В същия миг от цветните листенца полъхна жасминов аро­мат. Поблагодарих на чудотвореца и седнах до един от него­вите ученици. Той ми каза, че Гандха Баба, чието истинско име е Вишудхананда, е научил множество изумителни йогически тайни от един тибетски учител. Увери ме, че възрастта, до която бил достигнал тибетският йогин, надхвърляла хиляда години.

— Неговият ученик Гандха Баба не винаги показва май­сторството си по такъв прост буквален начин, както току-що видя. – Ученикът говореше с явна гордост за своя учител. – Процедурата му варира в широки граници в зависимост от разнообразието на темпераментите. Той е удивителен! Сред неговите последователи има много представители на калкутската интелигенция.

Аз мълчаливо реших да не се присъединявам към тях. Един толкова буквално „удивителен“ гуру не ми беше по вку­са. Благодарих учтиво на Гандха Баба и излязох. Като вървях към къщи, аз размишлявах за трите разнородни срещи, които ми предостави денят.

Сестра ми Ума ме видя, като влизах през вратата на наша­та къща на улица „Гурпар“.

— О, ставаш много елегантен, като използваш парфюм! Без да кажа нито дума, аз й подадох да помирише ръката ми.

— Какъв прекрасен аромат на рози! Необикновено е силен!

Като си мислех, че по-скоро е „силно необикновен“, аз мъл­чаливо поставих астрално парфюмираното цвете под носа й.

— О, обожавам жасмина! – Тя взе цветето. Забавно недо­умение преминаваше по лицето й, докато няколко пъти вдиш­ваше аромата на жасмин от цвете, което добре знаеше, че не мирише. Реакцията й разсея подозрението ми, че Гандха Баба е предизвикал състояние на самовнушение, благодарение на което само аз мога да усетя миризмите.

По-късно чух от един свой приятел, Алакананда, че „Свете­цът на Благоуханията“ е имал сила, която много бих желал да притежават милионите умиращи от глад в Азия, а днес и в Европа.

„Бях със стотици други гости в дома на Гандха Баба в Бурдван – разказа ми Алакананда. – Имаше празник. – Тъй ка­то се смяташе, че този йогин има силата да извлича предмети от финия въздух, аз на шега му предложих да материализира няколко мандарини, чиито сезон още не беше дошъл. В същия миг всички лючи1, намиращи се върху банановите листа, за­почнаха да се издуват. Оказа се, че във всеки хляб имаше по една изчистена мандарина. Аз пристъпих към моята с извес­тен трепет, но установих, че има възхитителен вкус.“

1 Плосък, кръгъл индийски хляб.

Години по-късно чрез вътрешно осъзнаване разбрах как Гандха Баба бе осъществявал своите материализации. Този метод, уви, е недостъпен за гладните човешки маси.

Различните сетивни стимули, на които човек реагира – тактилни, визуални, вкусови, слухови и обонятелни – възник­ват благодарение различните вибрации на електроните и про­тоните. На свой ред вибрациите се регулират от „жизнетроните“, фините жизнени сили, енергиите, по-фини от атома, разумно заредени с петте различни сетивни идеи-субстанции.

Гандха Баба, настройвайки се посредством определени йогически практики към космическата сила, беше в състо­яние да насочва жизнетроните, да прегрупира вибрационната им структура и да обективизира желания резултат. Неговите аромати, плодове и други чудеса бяха действителна материализация на земните вибрации, а не хипнотично предизвикани вът­решни усещания1.

Извършването на чудеса като тези, които показваше „Све­тецът на Благоуханията“, е впечатляващо, но безполезно. Те не достигат много по-значима цел освен забавлението и от­клоняват от сериозното търсене на Бога.

При някои малки операции медиците използват хипноза­та като вид психичен хлороформ, ако има опасност хората да не понесат упойката. Но е вредно човек често да изпада в хип­нотично състояние; то води до негативни психологични пос­ледици, които след време разстройват мозъчните клетки. Хипнотизмът означава престъпване в територията на чуждо съз­нание. Временната му проява няма нищо общо с чудесата, из­вършвани от божествено осъзнати хора. Събудени в Бога, ис­тинските светци предизвикват изменения в този свят-сън, като хармонично се настройват към Творящия Космичен Съновидец.

Учителите порицават показното парадиране с необикновени способности. Персийският мистик Абу Саид веднъж се прис­мял на някакъв факир, който се гордеел с чудодейната си власт над водата, въздуха и пространството.

„Жабата също си е у дома във водата! – казал той с лека насмешка. – Враната и лешоядът с лекота летят във въздуха; дяволът присъства едновременно и на Изток, и на Запад! Ис­тинският човек е този, който живее правдиво сред събратята си, който продава и купува, но дори и за миг не забравя Бога!“

По друг повод великият персийски учител е изразил по следния начин възгледите си за религиозния живот: „Да из­хвърлиш всичко, което имаш в главата си (себичните жела­ния и амбиции); да даряваш свободно всичко, което имаш в ръцете си, и никога да не трепваш пред ударите на злополучи­ята!“

Нито безпристрастният мъдрец в храма Калигхат, нито обученият в Тибет йогин можаха да задоволят копнежа ми за гуру. Сърцето ми нямаше нужда от настойник, изискващ при­знание и викащ сам на себе си „Браво!“, и то все по-звучно, тъй като рядко го заобикаля тишина. Когато най-накрая срещ­нах учителя си, той ме обучаваше чрез простотата на приме­ра – единствената мярка за истинския човек.

Глава 6

Свами Тигър

— Намерил съм адреса на Свами Тигър. Хайде утре да го посетим.

1 Лаиците едва напоследък осъзнаха огромните крачки, които направи на­уката на двадесети век. Преобразуването на металите и другите мечти на алхимиците ежедневно се осъществяват в научните изследователски цент­рове по цял свят. Преди научната асамблея във Фонтенбло през 1928 г. видният френски химик Жорж Клод показа „чудеса“ благодарение на хи­мическите си познания за кислородните трансформации. „Вълшебната му пръчица“ беше прост кислород, бълбукащ в една епруветка на масата. Уче­ният „превърна шепа пясък в скъпоценни камъни, желязото доведе до със­тояние, наподобяващо разтопен шоколад, а след като лиши цветята от баг­ри, ги докара до консистенцията на стъкло.

Г-н Клод обясни как посредством трансформациите на кислорода морето може да се превърне в могъща използваема сила, как не е наложително врящата вода да причинява изгаряне, как чрез едно подухване с кислород­на духалка песъчинката може да се превърне в сапфир, рубин или топаз; той предрече времето, когато човек ще може да ходи по океанското дъно без водолазен костюм. Накрая ученият изуми зрителите си, като направи лицата им черни чрез отнемане на червения цвят от слънчевите лъчи.

Споменатият френски физик е създал втечнен въздух чрез метода на раз­ширение, посредством който е могъл да отдели различните газове във въз­духа, и е открил разнообразни средства за механично приложение на тем­пературните разлики на морската вода.

Получих това предложение от Чанди, един от моите гим­назиални приятели. Аз също силно желаех да видя този сва­ми, който преди да стане монах, е хващал тигри и се е сража­вал с тях с голи ръце. Изпитвах силен момчешки възторг от такива забележителни подвизи.

На следващия ден утрото беше студено почти като през зимата, но Чанди и аз весело потеглихме. След дълго напраз­но дирене най-накрая намерихме правилния адрес. На врата­та имаше два железни звънеца, на които зазвънях оглушител­но. Въпреки глъчката слугата се приближи със спокойна по­ходка. Ироничната му усмивка намекваше, че посетителите, колкото и да са шумни, не могат да смутят тишината на све­тия дом.

Усетили мълчаливия упрек, спътникът ми и аз бяхме бла­годарни, че сме поканени в приемната. Дългото ни чакане там ни причини неприятни опасения. Неписан индийски за­кон за търсачите на истината е търпението; учителят предна­мерено може да постави на изпитание желанието на човека да се срещне с него. Тази психологична уловка широко се из­ползва на Запад от лекарите и зъболекарите!

Когато накрая слугата ни повика, Чанди и аз влязохме в спалнята. Знаменитият Свами Сохонг* седеше на кревата си. Гледката на огромното му тяло ни порази. Ние стояхме, без да гъкнем, с опулени очи. Никога по-рано не бяхме виждали такъв гръден кош или такива бицепси, подобни на футболни топки. По широкия му врат се спускаха дълги къдри, сурово­то му, но все пак спокойно лице бе украсено с брада и муста­ци И тъмните му очи се усещаше нещо от качествата и на гълъба, и на тигъра. Не носеше дрехи, като се изключи една тигрова кожа около мускулестия му кръст.

Когато отново придобихме дар-слово, приятелят ми и аз поздравихме монаха, изразявайки възторга си от неговата храброст върху необикновената арена на семейство Котки.

— Моля ви, бихте ли ни казали, как е възможно с голи песлшци да се покори най-свирепият див звяр, кралският бен­галски тигър?

— Синове мои, за мен не представлява нищо да се боря с тигрите. Бих могъл да го направя и днес, ако е необходимо. – Той се засмя като дете. – Вие гледате на тигрите като на тиг­ри, а за мен те са мили котета.

— Свамиджи, мисля, че бих могъл да внуша на подсъзна­нието си мисълта, че тигрите са котенца, но бих ли могъл да накарам и тигрите да повярват в това?

— Разбира се, сила също е необходима! Не може да се очаква победа от едно бебе, което си въобразява, че тигърът е домашна котка! Силните ми ръце са ми достатъчно оръжие.

Той ни помоли да го последваме до вътрешния двор и там удари ръба на стената. Една тухла се откърти на пода; през зейналата дупка на липсващия от стената зъб ясно се открои небето. Аз направо се зашеметих; щом с един удар той може да избие зазидани тухли от здрава стена, мислех си аз, несъм­нено е в състояние да избие зъбите на тигрите!

— Много хора притежават същата сила като моята, но им пипсва хладнокръвие. Онези, които са телесно, но не и духов­но издръжливи, могат да припаднат само при вида на дивия звяр, бродещ свободно из джунглата. Тигърът в своята естесвена жестокост и среда много се отличава от упоените с опи­ум циркови животни!

Много хора с херкулесова сила въпреки всичко са изпада­ли и жалка безпомощност при нападението на бенгалски тигър. Така тигърът кара човека умствено да достигне до безволевото състояние на котенце. Възможно е обаче, ако човек има достатъчно силно тяло и огромна решителност, да преобърне ролите и да накара тигърът да се почувства безпомощен като котенце. О, колко често съм правел точно това!

Аз бях напълно готов да повярвам, че великанът пред ме­не е бил способен да извърши метаморфозата, превръщаща тигъра в котенце. Изглежда, той бе в настроение да говори; Чанди и аз го слушахме почтително.

— Умът е владетел на мускулите. Силата на удара на чу­ка зависи от приложената енергия; силата, която проявява ин­струментът човешко тяло, зависи от неговата решителна во­ля и смелост. В буквален смисъл тялото се създава и поддър­жа от ума. Под напора на инстинктите от минали животи в човешкото съзнание постепенно прониква сила или слабост. Те се изразяват като нагласи, които на свой ред се превръщат в желано или нежелано тяло. Външната слабост има ментален произход; получава се порочен кръг, при който обвърза­ното с нагласи тяло разстройва ума. Ако господарят позволи слугата да го командва, тогава слугата става господар. По съ­щия начин умът бива поробен, ако се подчини на диктата на тялото.

По наше настояване внушителният свами се съгласи да ни разкаже нещо за своя собствен живот.

— Най-ранното ми желание беше да се боря с тигри. Во­лята ми беше силна, но тялото хилаво.

Възглас на учудване се изтръгна от мене. Изглеждаше не­вероятно този човек, сега „със плещи на Атлант, способен да издържа“, някога да е познавал слабостта.

— Но благодарение на несломимото постоянство на мис­лите си за здраве и сила аз превъзмогнах затрудненията. За­това имам пълно основание да възхвалявам несломимата ум­ствена мощ, която според мен е истинският покорител на бен­галските тигри.

— Смятате ли, уважаеми свами, че някога бих могъл да се боря с тигри? – Това беше първият и последен път, когато през ума ми мина такова ексцентрично желание.

— Да. – Той се усмихна. – Но има най-различни видове тигри; някои скитат в джунглите на човешките страсти. За духа няма никаква полза да се убиват несъзнателните живот­ни. По-добре е да си победител на вътрешните хищници.

— Господине, бихме ли могли да чуем как от укротител на диви животни сте се превърнали в укротител на диви страсти?

Свами Тигър потъна в мълчание. Очите му невиждащо се взряха в далнината, извиквайки виденията на отминалите години. Разбрах душевната му борба да реши дали да удовлет­вори молбата ми. Накрая той се усмихна одобрително.

„Когато славата ми достигна зенита си, тя ми донесе опи­янението на гордостта. Реших не само да се боря с тигрите, но и да ги показвам в най-различни номера. Желанието ми беше да накарам свирепите зверове да се държат като домашни жи­вотни. Започнах публично и с радващ ме успех да показвам своите подвизи.

Една вечер в моята стая замислен влезе баща ми.

— Синко, нося ти думи на предупреждение. Биж желал да те спася от бъдещи нещастия, предизвикани от скърцащите колела на причината и следствието.

— Нима си фаталист, Татко? Трябва ли да се позволява на суеверията да затъмнят стремителните потоци на моите действия?

— Не съм фаталист, синко. Обаче вярвам в справедливия закон на възмездието, както ни учат Свещените писания. В семейството на джунглата негодуват срещу тебе; все някога ще трябва да платиш за това.

— Татко, ти ме учудваш! Много добре знаеш какви са тиг­рите – красиви, но безмилостни! Дори след като току-що се е нахранил предостатъчно с някое злочесто създание, тигърът се настървява за кръв при вида на нова плячка. Това може да е някоя радостна газела, подскачаща по тревите на джунгла­та. Като я хване и пробие мекото й гърло, жестокият звяр опитва само малко от безшумно леещата се кръв и продължа­ва ужасяващия си път.

Тигрите са най-долните създания в джунглата! Кой знае! Може би моите удари набиват в дебелите им глави малко здрав разум. Аз съм директор в горското възпитателно училище, за да ги уча на добри обноски!

Моля те, Татко, смятай ме за укротител на тигри, но ни­кога не ме разглеждай като техен убиец. Как биха могли доб­рите ми действия да ми навлекат беда? Моля те, не ми нала­гай да изменя начина си на живот.“

Чанди и аз бяхме целите в слух, осъзнавайки отминалата дилема. В Индия не е лесно детето да се противопостави на волята на родителите си.

„В стоическо мълчание баща ми изслуша моето обясне­ние. След това със сериозен глас ми разкри следното:

— Синко, принуждаваш ме да ти разкажа зловещото пред­сказание, изречено от един мъдрец. Той дойде при мен вчера, докато седях на верандата в ежедневната си медитация.

„Скъпи приятелю, идвам с известие за твоя войнствен син. Накарай го да прекъсне дивашката си дейност. В противен случай следващият му сблъсък с тигрите ще завърши със се­риозни рани и шестмесечно, почти смъртоносно боледуване. Тогава той ще се откаже от предишния си живот и ще стане монах.“

Разказът му не ми направи впечатление. Сметнах, че ба­ща ми е станал доверчива жертва на един заблуден фанатик.“

Свами Тигър направи това признание с нетърпелив жест като към някаква глупост. После дълго време мълча навъсено, сякаш забравил за нашето присъствие. Когато отново подхва­на прекъснатата нишка на повествованието, това стана вне­запно, с приглушен глас.

„Скоро след предупреждението на баща ми посетих столи­цата на Куч Бехар. Живописното място бе ново за мене и аз очаквах успокоителна промяна. Както навсякъде, по улиците ме следваше любопитна тълпа. Долавях откъслечен шепот:

— Това е човекът, който се бори с диви тигри.

— Това крака ли са или дънери?

— Вижте лицето му! Трябва да е инкарнация на самия цар на тигрите!

Знаете как действат селските хлапета – по-добре от послед­но издание на вестник! А с каква скорост се завъртя след това от къща на къща словесният бюлетин на жените! Само за ня­колко часа целият град беше невероятно възбуден от моето при­съствие.

Вечерта аз спокойно си почивах, когато дочух чаткащите подкови на галопиращи коне. Те спряха пред дома ми. Влязоха няколко високи полицаи с чалми на главите.

Стъписах се. „Всичко може да се очаква от тези творения на човешкия закон, помислих си аз. Няма да се учудя, ако се готвят да ме кастрят за неща, за които си нямам и представа.“ Но служителите се поклониха с необикновена любезност.

— Уважаеми господине, дошли сме да ви приветстваме от името на принца на Куч Бехар. Той има удоволствието да ви покани утре сутрин в палата си.

Известно време аз обмислях перспективата. По необясни­ма причина изпитвах остро съжаление от това прекъсване на спокойното ми пътешествие. Но вежливите обноски на поли­цаите ме трогнаха и аз се съгласих да отида.

На следния ден бях смаян от един раболепен ескорт, който ме заведе от вратата на дома ми до великолепна карета, тегле­на от четири коня. Един слуга държеше пищно украсен чадър, за да ме предпазва от палещите лъчи на слънцето. Наслажда­вах се на приятното пътуване през града и гористите му окол­ности. Самият царски потомък стоеше пред вратата на дворе­ца, за да ме посрещне. Той ми предложи собственото си покри­то със златен брокат кресло, а сам с усмивка се прехвърли вър­ху един семпъл стол.

„Несъмнено цялата тази любезност няма да ми се размине току-така“ – помислих си аз с нарастващо учудване. Мотивите на принца скоро се изясниха.

— Навсякъде в моя град се носи мълвата, че можете само с голи ръце да се борите с диви тигри. Вярно ли е това?

— Съвсем вярно.

— Трудно ми е да повярвам! Вие сте бенгалец от Калкута, отхранен с белия ориз на градското население. Бъдете откро­вен, ако обичате, не сте ли се борили само с безхарактерни, упоени с опиум животни? – Гласът му беше висок и саркасти­чен, обагрен с лек провинциален акцент.

Не удостоих с отговор този оскърбителен въпрос.

— Предизвиквам ви да се биете с моя току-що хванат ти­гър Раджа Бегум1. Ако съумеете успешно да му се противопос­тавите, да го завържете с верига и да напуснете клетката му в пълно съзнание, този бенгалски тигър ще бъде ваш! Ще полу­чите също така няколко хиляди рупии и много други дарове. Ако откажете да встъпите в двубой с него, ще разглася по цяла­та страна, че сте мошеник.

Наглите му думи ме пронизаха като куршум. Изстрелях ед­но гневно съгласие. Полунадигнат от стола си от вълнение, принцът със садистична усмивка се отпусна назад. Спомних си римските императори, които са се наслаждавали, като са пращали християните на арената със зверове.

— Двубоят ще се състои след една седмица. Съжалявам, че не бих могъл да ви позволя да видите предварително тигъра.

Дали принцът се боеше, че ще се опитам да хипнотизи­рам животното или тайно да му дам опиум, това не знам!

Излязох от двореца, забелязвайки развеселен, че царски­ят чадър и пищната карета сега липсват.

1 „Принц-Принцеса” наречен така, за да посоич, че този звяр притежава едновременно свирепостта и на тигър и на тигрица.

Следващата седмица аз методично подготвях ума и тяло­то си за предстоящото изпитание. От своя слуга научих фан­тастични измислици. По някакъв начин страшното предска­зание, което мъдрецът беше направил на баща ми, се беше разпространило и тук, като по пътя си се беше раздуло не­имоверно. Мнозина прости селяни вярваха, че зъл дух, про­клет от боговете, се е преродил като тигър, който приема раз­лични дяволски форми през нощта, а през деня си остава раиран звяр. Предполагаше се, че този демон-тигър е изпратен, за да ме смири.

Друга въображаема версия се състоеше в това, че молит­вите на животните към Небесния Тигър са получили отговор под формата на Раджа Бегум. Той трябваше да стане инстру­мент, за да ме накаже – мен, това дръзко двуного, нанесло тол­кова оскърбления на тигровото племе! Един човек, лишен от козина и остри зъби, осмеляващ се да предизвиква въоръже­ните с дълги нокти и силни крака тигри! Концентрираната злоба на всички оскърбени тигри – твърдяха селяните – е набрала достатъчно сила, за да задвижи скритите закони и да предиз­вика поражението на гордия укротител на тигрите.

Слугата ми ме уведоми също, че принцът е в стихията си, уреждайки битката между човека и звяра. Наглеждал издига­нето на устойчивата шатра, предназначена да побере хиляди хора. В центъра й в огромна желязна клетка, заобиколена от защитна камера, държал Раджа Бегум. Пленникът непрекъс­нато надавал смразяващи кръвта ревове. Хранели го оскъд­но, за да разпалят яростен апетит. Може би принцът очаква­ше, че аз ще бъда трофейната му храна!

Тълпи от града и предградията настървено се юрнаха да си купуват билети в отговор на барабанния бой, възвестяващ уникалното състезание. Денят на битката завари хиляди, ко­ито бяха върнати поради липса на билети. Много хора се про­вряха през отворите в навеса и запълниха цялото пространст­во под галериите.“

С приближаване на кулминацията на разказа на Свами Тигър възбудата ми все повече нарастваше. Чанди също беше онемял от възторг.

„Аз се появих спокойно сред оглушителните ревове на Раджа Бегум и врявата на леко ужасената тълпа. Не бях защитен от никакви дрехи освен тези, които обвиваха кръста ми. Отворих резето на защитната камера и спокойно я затворих зад себе си. Тигърът усети кръв. С оглушителен грохот се хвър­ли върху решетките и нададе страховито приветствие. Публи­ката притихна в жалостив страх. Аз изглеждах като кротко агънце пред яростния звяр.

Миг – и бях вътре в клетката, но докато захлопвах врата­та, Раджа Бегум стремително се хвърли отгоре ми. Дясната ми ръка беше безнадеждно разкъсана. Човешката кръв, най-голямото лакомство, познато на тигъра, потече в ужасяващи потоци. Изглежда, пророчеството на светеца всеки миг щеше да се сбъдне.

Незабавно се възстанових от шока на първото сериозно нараняване, което някога съм получавал. Пропъдих гледката на окървавените си пръсти, като ги пъхнах в дрехата около кръста си, и замахнах с лявата си ръка, нанасяйки удар, спо­собен да чупи кости. Животното полетя назад, завъртя се във вътрешната част на клетката и конвулсивно се хвърли нап­ред. Върху главата му се посипа моето знаменито юмручно наказание.

Но вкусът на кръвта действаше на Раджа Бегум като пър­вата възбуждаща глътка вино за дълго въздържал се алкохо­лик. Прекъсвани от оглушителни ревове, атаките на звяра ста­ваха все по-яростни. Недостатъчната ми защита само с една ръка ме правеше уязвим за неговите нокти и зъби. Но аз раз­давах зашеметяващи удари в замяна. Взаимно окървавени, ние се борехме на смърт. Клетката беше същински ад: кръвта пръскаше на всички страни и от гърлото на звяра се изтръг­ваха викове на болка и жажда за смърт.

— Застреляйте го! Убийте тигъра! – пищеше тълпата. Чо­векът и звярът се движеха толкова бързо, че куршумът на пазача мина встрани. Събрах цялата сила на волята си, изре­вах яростно и нанесох последния съкрушителен удар. Тигъ­рът рухна и притихна.“

— Като котенце! – вметнах аз.

Свами се засмя от душа, след това продължи завладява­щия си разказ:

„Най-накрая Раджа Бегум беше победен. Царствената му гордост бе унизена още повече: с изранените си ръце аз дръз­ко разтворих челюстите му. За един драматичен миг задър­жах главата си в зейналия капан на смъртта. Огледах се за верига. Издърпвайки една от купчината на пода, аз завързах шията на тигъра към решетките на клетката и триумфално се запътих към вратата.

Но това дяволско изчадие, Раджа Бегум, имаше енергия, достойна за предполагаемия му демоничен произход. С неве­роятен скок той строши веригата и скочи на гърба ми. Стис­на

здраво рамото ми с челюстите си и ме повали на пода. Но само след миг аз го приковах под себе си. Под безмилостните удари коварният звяр изпадна почти в безсъзнание. Този път го завързах по-внимателно. Бавно напуснах клетката.

Озовах се в нов кипеж, този път от възторг. Одобрител­ният възглас на тълпата избухна като от едно-единствено ги­гантско гърло. Изранен почти до смърт, аз все пак изпълних трите условия на битката – зашеметих тигъра, вързах го с ве­рига и излязох, без да поискам никаква помощ. Освен това така драстично бях наранил и изплашил агресивния звяр, че той предпочете да не забележи подходящата награда – моята глава в устата му!

След като раните ми бяха излекувани, бях увенчан с по­чести; в краката ми се сипеха стотици златни монети. Цели­ят град празнуваше. От всички страни се чуваха безконечни обсъждания на моята победа над един от най-големите и сви­репи тигри, които са били виждани. Раджа Бегум ми беше подарен, както ми бе обещано, но аз не усещах въодушевле­ние. В душата ми бе настъпила духовна промяна. Сякаш с пос­ледното си излизане от клетката бях затворил вратата за зем­ните си амбиции.

Последва злочест период. Шест месеца бях близо до смърт­та от отравяне на кръвта. Щом се възстанових достатъчно, за да напусна Куч Бехар, аз се върнах в родния си град.

— Сега зная, че мой учител е онзи свят мъж, който е дал мъдрото предупреждение – смирено признах пред баща си. – О, само ако можех да го намеря!

Стремежът ми беше искрен, защото един ден мъдрецът дойде без предупреждение.

— Достатъчно си укротявал тигри – каза той със спокойна увереност. – Ела с мене, аз ще те науча да подчиняваш зверове­те на невежеството, бродещи в джунглата на човешкия ум. Ти си свикнал с публиката: нека тя бъде сонм ангели, наслаждава­щи се на твоето завладяващо йогическо майсторство!

Бях посветен в духовния път от своя свят гуру. Той отво­ри вратите на душата ми, ръждясали и заяли от продължи­телна неупотреба. Скоро ние ръка за ръка се отправихме за моето обучение в Хималаите.“

Чанди и аз се поклонихме в нозете на свами, благодарни за живото описание на едно наистина бурно битие. Чувствах се щедро възнаграден за дългото изпитание на търпеливостта ни в студената приемна!

Глава 7

Левитиращият светец

— Вчера на една групова среща видях йогин, който се за­държа във въздуха, няколко стъпки над земята – впечатлен ми каза моят приятел Упендра Мохун Чоудхури.

Усмихнах му се ентусиазирано:

— Може би ще успея да позная името му. Да не би това да е Бхадури Махасая от Горния околовръстен път?

Упендра кимна, леко огорчен, че това не беше новост за мен. Сред приятелите ми беше добре известно моето любо­питство към светците; доставяше им удоволствие да ме на­сочват към пресни следи.

— Този йогин живее толкова близо до дома ми, че често го посещавам. – Тези думи предизвикаха жив интерес върху лицето на Упендра и аз продължих:

— Виждал съм негови удивителни изяви. С голяма вещина той е овладял различните пранаями1 на древната осемчленна йога, очертана от Патанджали2. Веднъж Бхадури Махасая из­пълни пред мен пранаяма вастрика с такава изумителна сила, че изглеждаше сякаш в стаята се е разразила истинска буря! След това прекрати гръмоподобното дихание и остана непод­вижен във високо състояние на свръхсъзнание3. Атмосфе­рата на покой след бурята беше незабравима.

1 Методи за контролиране на жизнената сила чрез регулиране на дишането.

2 Съставителят на Йога-сутра.

3 Френските професори са първите западни учени, пожелали научно да изследват възможностите на свръхсъзнателния ум. Професор Жюл-Боа, член на Школата по психология към Сорбоната, изнасял лекции в Америка през 1928 г. На слушателите си той разказвал, че френските учени са признали свръхсъзнанието, което е точно противоположно на несъзнаваното на Фройд и е способност, която прави човека наистина човек, а не просто свръхживотно”. Г-н Жюл-Боа обяснил, че събуждането на по-висшето съзнание „не трябва да се смесва с хипнотизма. Съществуването на свръхсъзнателния ум отдавна е признато от философията, явявайки се всъщност Свръхдушата, за която говори Емерсъ, но която едва напоследък е призната от науката”. Френският учен посочил, че от свръхсъзнанието идват вдъхновението, надареността, моралните дейности. „Вярата в това не означава мистицизъм, въпреки че признава и оценява качествата, проповядвани от мистиците”

— Чувал съм, че светецът никога не е напускал дома си. – В тона на Упендра се усещаше леко недоверие.

— Това наистина е така! Той не е излизал от дома си през последните дванадесет години, но леко облекчава самоналоженото си правило по време на свещените празници, когато излиза на тротоара пред къщата! Просяците се струпват там, защото светият Бхадури е известен с щедрото си сърце.

— Как така той остава във въздуха, без да зачита закона за гравитацията?

— Тялото на йога става по-фино след използването на оп­ределени пранаями. Тогава то може да левитира или да подс­кача като жаба. Известно е, че дори светците, които не прак­тикуват формално йога1, левитират в състояние на дълбока отдаденост на Бога.

— Бих искал да знам повече за този мъдрец. Ти посеща­вал ли си вечерните им сбирки? – Очите на Упендра светеха от любопитство.

— Да, често. Много ценя остроумието в неговата мъдрост. Понякога продължителният ми смях нарушава тържественост­та на тези събирания. Светецът не се сърди, но учениците му ме гледат кръвнишки!

Същият следобед, като се връщах от училище, аз минах край дома на Бхадури Махасая и реших да вляза. Йогинът бе­ше недостъпен за широката публика. Един самотен ученик, заемащ долния етаж, охраняваше неприкосновеносттта на учи­теля. Той беше малко педантичен; официално се осведоми да­ли имам „уговорка“. Гуруто му се появи точно навреме, за да ме спаси от неминуемо изхвърляне.

— Нека Мукунда дойде, щом желае. – Очите на светеца проблясваха. – Моето уединение не е заради собственото ми удобство, а за това на другите. Мирските хора не харесват пря­мотата, унищожаваща техните илюзии. Светците са не само рядкост, те предизвикват смут. Дори в Писанията се посочва, че те често поставят хората в затруднено положение!

Последвах Бхадури Махасая към аскетичната му кварти­ра на горния етаж, откъдето той рядко излизаше. Учителите често пренебрегват панорамата на земната суета, тяхното вни­мание е насочено към вековете. Съвременници на мъдреца са не само тези от тясното му настояще.

— Махариши2, вие сте първият йогин, когото познавам, който винаги си стои в къщи.

— Понякога Бог посажда светците си на неочаквана поч­ва, за да не би да си помислим, че можем да Го сведем до едно правило!

Светецът затвори вибрациите на тялото си в поза лотос. На своите седемдесет години той не проявяваше никакви не­приятни признаци на възрастта или уседналия живот. Здрав и строен, той беше във всяко отношение идеален. Лицето му беше лице на риши, както го описват древните текстове. С величествена глава и пищна брада, той винаги седеше съвър­шено изправен, спокойните му очи бяха съсредоточени върху Всеприсъстващия.

Светецът и аз влязохме в медитативно състояние. След един час нежният му глас ме размърда:

— Ти често отиваш в тишината, но развил ли си „анубхава“3? – Той ми напомни да обичам Бога повече от медитаци­ята. – Недей да смесваш техниката с Целта.

После ми предложи мангови плодове. И с онова добро­душно остроумие, което толкова харесвах в суровата му при­рода, отбеляза:

— Обикновено хората повече обичат джала-йога (едине­ние с храната), отколкото дхяна-йога (единение с Бога).

Този йога-каламбур ми подейства развеселяващо.

— Какъв смях имаш! – В погледа му преминаха нежни отблясъци. Самото му лице беше винаги сериозно, но все пак озарено от усмивка на екстаз. В големите му лотосови очи се криеше божествен смях.

— Тези писма са дошли от далечна Америка. – Мъдрецът посочи няколко дебели плика на масата. – Пиша си с няколко общества, чиито членове се интересуват от йога. Сега те пре­

1 Света Тереза Авилска и други християнски светци често са били наблюдавани в състояние на левитация.

2 „Велик мъдрец”

3 Опитно познание на Бога.

откриват Индия с по-добър усет за посока от Колумб. С радост им помагам. Знанието на йога е достъпно за всеки, който иска да го приеме, също като всепроникващата дневна светлина.

Не трябва заради Запада да се разводнява това, което ри­шите приемат като същностно за човешкото спасение. Сход­ни по душа, макар и различни по външна проява, нито Запа­дът, нито Изтокът ще постигнат разцвет, ако не се практику­ва някаква форма на дисциплинираща йога.

Светецът задържа върху мен спокойния си поглед. Тога­ва не осъзнавах, че думите му са завоалирано пророческо на­пътствие. Едва сега, когато пиша това, разбирам пълния сми­съл на случайните намеци, с които той често ми казваше, че един ден ще занеса ученията на Индия в Америка.

— Махариши, бих искал да напишете книга по йога за бла­гото на света.

— Аз обучавам ученици. Те и техните ученици ще бъдат живите книги, защитени от естествената разруха на времето и неестествените интерпретации на критиката. – Остроуми­ето на Бхадури ме накара отново да избухна в смях.

Останах сам с йогина до вечерта, когато пристигнаха уче­ниците му. Бхадури Махасая започна една от неподражаемите си беседи. Като спокоен поток той отмиваше умствените на­слоявания у своите слушатели, носейки ги към Бога. Удиви­телните му притчи се изричаха на безупречен бенгалски език.

Тази вечер Бхадури разясни различни философски въпро­си, свързани с живота на Мирабай, средновековна раджпутанска принцеса, напуснала дворцовия живот, за да търси общес­твото на светците. Един велик саннясин отказал да я приеме, защото е жена, но нейният отговор го накарал да се хвърли смирено в нозете й.

— Кажи на учителя – рекла тя, – че не зная във вселената да има друг мъж освен Бога; нима ние всички не сме жени пред него? (Концепцията на Свещените писания за Бога като Позитивен Съзидателен Принцип, Неговото творение не е ни­що друго освен пасивна мая.)

Мирабай композира много екстатични песни, все още съх­ранявани в Индия. Тук превеждам една от тях:

Ако с ежедневно къпане се осъзнава Бог,

ще се превърна в кит от дълбините;

ако със ядене на плодове и корени ще Го позная,

то с радост бих избрала козе тяло;

ако прехвърляне на броеници Го разкрива,

с мамутски огърлици ще се моля;

ако почитане на каменните образи ще го покаже,

смирено ще се поклоня на планината;

ако със млякото и Господ се поема,

теленца и деца ще го познават;

ако отхвърлянето на съпругата ще доведе до Бога,

то всички ще решат да са евнуси.

Но знае Мирабай: Божествения за да видиш,

единствено Любов ти е необходима.

Някои ученици поставяха рупии в чехлите на Бхадури, ко­ито стояха до него, докато той седеше в поза лотос. Това поч­тително приношение, обичайно за Индия, показваше, че уче­никът поставя своите материални блага в краката на учите­ля. Благодарните приятели са само замаскираният Бог, гри­жещ се за самия себе си.

— Учителю, вие сте чудесен! – каза един ученик, хвър­ляйки пламенно прощален поглед на патриархалния светец. – Вие сте се отрекли от богатствата и удобствата, за да тър­сите Бога и да ни учите на мъдрост! – Беше добре известно, че Бхадури Махасая в ранното си детство се е отказал от го­лямо семейно богатство, когато всеотдайно поел по пътя на йога.

— Ти преобръщаш нещата! – На лицето на светеца се появи мек упрек. – Аз изоставих няколко жалки рупии, няколко незначителни удоволствия, за да придобия космическата империя на безкрайното блаженство. Какво съм си отказал? Знам радостта от споделянето на богатството. Нима това е жертва? Късогледият човешки род – това са тези, които наистина са се отрекли! Те отхвърлят несравнимото божествено притежание за една шепа земни играчки!

Засмях се на този парадоксален възглед за отречението, възглед, който поставяше короната на Крез върху главата на всеки свят просяк и превръщаше гордите милионери в неосъзнати мъченици.

— Божественият ред подрежда бъдещето ни по-мъдро от всяка застрахователна компания. – Заключителните думи на учителя бяха осъзнатото кредо на неговата вяра. – Светът е пълен с неспокойни хора, вярващи във външната сигурност. Техните тежки мисли са като белези по челата им. Този, кой­то ни дава въздух и мляко с първото ни дихание, знае как да обезпечи ден след ден онези, които са му предани.

Продължих своите следучилищни поклонничества до до­ма на светеца. С тихо усърдие той ми помагаше да достигна анубхава. Един ден той се премести на улица „Рам Мохан Рой“, далеч от дома ми, който се намираше на улица „Гурпар“. Оби­чащите го ученици му бяха построили ново жилище, извест­но като „Нагендра Мат“1.

Въпреки че това ме прехвърля напред в разказа ми с ня­колко години, тук ще приведа последните думи, казани ми от Бхадури Махасая. Малко преди отпътуването ми на Запад аз го потърсих и смирено коленичих за прощалната му благо­словия:

— Синко, иди в Америка. Направи достойнството на древ­на Индия свой щит. На челото ти е написана победа, далечни­те благородни хора ще те посрещнат добре.

Глава 8

Големият учен на Индия Джагадиш Чандра Бос

— Изобретяването на радиото от Джагадиш Чандра Бос предшества изобретенията на Маркони.

Случайно дочувайки тази провокираща забележка, аз се приближих до една група професори, заети с научна дискусия на тротоара. Ако мотивът ми да се присъединя към тях беше гордостта на расата, то съжалявам. Но не мога да отричам дълбокия си интерес към доказателствата, че Индия може да играе водеща роля не само в метафизиката, но и във физиката.

— Какво имате предвид, господине?

Професорът любезно обясни:

— Бос пръв е изобретил безжичен кохерер и уред за отчи­тане рефракцията на електрическите вълни. Но индийският учен не е използвал изобретенията си комерсиално. Скоро на­сочва вниманието си от неорганичния към органичния свят. Революционните му открития в областта на физиология на растенията надминават дори фундаменталните му постиже­ния като физик.

Вежливо поблагодарих на обясняващия. Той прибави:

— Великият учен ми е колега в Президентския колеж. На следващия ден посетих този мъдрец в неговия дом, който беше близо до моя на улица „Гурпар“. Дълго му се възхищавах от почтително разстояние. Сериозният и усамотен ботаник ме поздрави учтиво. Той беше хубав и здрав мъж на около петдесет години с гъста коса, широко чело и замисле­ния поглед на мечтател. Прецизността в гласа му разкриваше дълги научни навици.

— Наскоро се завърнах от пътуване до научните общества на Запад. Техните членове проявяват силен интерес към изобретените от мен фини прибори, които показват неделимото единство на живота2. Крескографът3 на Бос има неве­роятната способност да увеличава десет милиона пъти. Мик­роскопът уголемява само няколко хиляди пъти и все пак е дал силен тласък за развитие на биологията. Крескографът разкрива невероятни перспективи.

— Господине, вие сте направили много, за да ускорите обединението на Изтока и Запада с безкористните средства на науката.

— Получих образованието си в Кембридж. Колко възхи­тителен е западният метод, подлагащ всяка теория на щател­на експериментална проверка! Тази емпирична процедура вър­ви ръка за ръка със способността за самоанализ, която е мо­ето източно наследство. В съчетание двете ми позволяват да прекъсна дългото мълчание на природното царство. Сигнал­ните карти на

1 Пълното име на светеца е Нагендра Натх Бхадури. Мат означава обител или ашрам.

2 „Цялата наука е трансцендентна, иначе тя загива. Сега ботаниката придобива правилната теория – аватарите на Брахма скоро ще станат учебници по естествена история” – Емерсън

3 От латинския корен “crescere” – усилвам За своя крескограф и други изобретения Бос е награден през 1917 г.

моя крескограф доказват и на най-скептични­те, че растенията имат чувствителна нервна система и разно­образен емоционален живот. Любовта, омразата, радостта, страхът, удоволствието, болката, възбудимостта, вцепенени­ето и безброй други адекватни реакции на външните дразне­ния са така присъщи на растенията, както и на животните.

— Преди вас, професоре, уникалният пулс на живота в цялото творение е изглеждал само поетична метафора. Един светец, когото познавах, никога не късаше цветя: „Мога ли да открадна гордостта на красотата от розовия храст? Мога ли жестоко да нараня достойнството й с грубо разсъбличане?“ Неговите състрадателни думи буквално се потвърждават от вашите открития!

— Поетът е на ти с истината, а ученият я достига трудно. Елате някой ден в лабораторията ми, за да видите недву­смисленото свидетелство на крескографа.

Аз приех поканата с благодарност и си тръгнах. По-късно научих, че ботаникът е напуснал Президентския колеж и пла­нира създаването на изследователски център в Калкута.

Когато Институтът Бос беше открит, аз присъствах на освещаването му. Стотици ентусиасти се разхождаха из помещенията. Бях очарован от артистизма и духовния символизъм на новия дом на науката. Входната му врата, както забе­лязax, беше вековна реликва от отдалечено светилище. Зад фонтана с форма на лотос1 скулптурата на жена с факел изразяваше уважението на индийците към жената като безсмърт­на носителка на живот. В градината имаше малък храм, пос­ветен на ноуменалното, скрито зад явленията. Мисълта за бо­жествената безтелесност се внушаваше чрез липсата на ка­къвто и да било образ върху олтара.

Речта на Бос при това велико събитие можеше да е из­лязла от устата на някой вдъхновен древен риши.

— Днес аз освещавам този институт не просто като лабо­ратория, а като храм. – Благоговейната му тържественост об­виваше като невидим плащ претъпканата аудитория. – В хода на своите изследвания аз несъзнателно достигнах до гранична­та област между физиката и физиологията. За свое учудване установих, че граничната черта изчезва и се появяват точки на съприкосновение между царствата на живото и на неживото. Неорганичната материя престана да се възприема като нещо инертно, тя трепти под въздействието на множество сили.

Изглежда, една универсална реакция подвежда металите, растенията и животните под общ закон. В същността си всич­ки те проявяват едно и също явление: умора или униние с възможност за възстановяване и развитие, както и неизмен­но отсъствие на реакции след смъртта. Изпълнен с благоговение от това изумително единство, аз с голяма надежда из­ложих резултатите си – резултати, демонстрирани от опитите – пред Кралското общество. Но присъстващите физиолози ме посъветваха да се огранича с физични изследвания, където успехът ми е сигурен, и да не си присвоявам тяхната територия. Неволно бях навлязъл в областта на неофициалната кастова система и бях нарушил нейния етикет.

Налице беше и неосъзнато теологично предубеждение, смесващо невежеството с вяра. Често се забравя, че Този, който ни е заобиколил с вечно развиващото се тайнство на тво­рението, е вселил в нас и желанието да питаме и да разбира­ме. След много години погрешно схващане аз осъзнах, че жи­вотът на този, който се е посветил на науката, неизбежно е изпълнен с безкрайна борба. Той трябва да поднесе живота си като пламенна жертва – разглеждайки печалбата и загуба­та, победата и неуспеха като едно цяло.

С времето водещите научни общества по света приеха мо­ите теории и резултати и признаха важността на индийския принос към науката2. Могло ли е някога нещо дребно и нез

1 Лотосовото цвете е древен божествен символ в Индия; неговите разтварящи се листенца намекват за разгръщането на душата; израстването на чистата му красота от калта съдържа блгоприятно духовно обещание.

2 „Понастоящем само чиста случайност открива Индия за очите на американ­ските студенти. Осем университета (в Харвард, Йейл, Колумбия, Принстън, Университета „Джонс Хопкинс“, Пенсилвания, Чикаго и Калифорния) имат катедри по индология или санскритски, но Индия фактически не присъства във факултетите по история, философия, изкуства, политология, социоло­гия или която и да е друга сфера от интелектуалния опит, където, както виждаме, тя е допринесла изключително много…. Поради това ние се надя­ваме, че нито една област от обучението, особено хуманитарните дисципли­ни, в който и да е водещ университет не може да бъде напълно обезпечена без подходящи специалисти, изучили индийските етапи на съответната на­ука. Ние също така вярваме, че всеки колеж, който цели да подготви ви­пускниците си за интелектуална работа в света, в който те ще живеят, трябва да има в щата си учен, компетентен по индийската цивилизация.“ (Извад­ки от статията на професор У. Норман Браун от Пенсилванския универси­тет, публикувана през май 1939 г. в Бюлетина на Американския съвет на научните общества, Washington, D.C. Това издание съдържа над 100 стра­ници „Основна библиография за индийски изследвания“.)

начително да задоволи ума на Индия? Благодарение на вечно живата традиция и подмладяващата жизнена сила тази стра­на непрекъснато се преобразява посредством многобройни трансформации. Винаги е имало индийци, които, пренебрег­вайки непосредствената и увлекателна моментна награда, са търсели осъществяване на най-висшите идеали в живота – и то не чрез пасивно отричане, а посредством активна борба. Слабоволевият, който се отказва от конфликтите, не постига нищо и няма нищо, от което да се откаже. Единствено този, който се е борил и е победил, може да обогати света, дарявай­ки му плодовете на своята победа.

Работата върху отклика на материята, проведена в моята лаборатория, и неочакваните открития за живота на растенията ни отварят извънредно широки области за изследване във физи­ката, психологията, медицината, селското стопанство и дори в психологията. Проблеми, смятани досега за неразрешими, вече се поставят в сферата на експерименталното изследване.

Но големият успех не може да бъде достигнат без строга точност. Това налага дългата серия конструирани от мене свръх­чувствителни прибори и апарати, които днес стоят пред вас в кутиите си във входната зала. Те ви разказват за продължител­ните усилия да се отиде отвъд измамната привидност в облас­тта, оставаща невидима, за непрекъснатия труд, постоянство и изобретателност, призвани да преодолеят човешките ограни­чения. Всички съзидателни учени знаят, че истинската лабора­тория е умът, където зад илюзията се откриват законите на истината.

Лекциите, които ще изнасям тук, няма да са просто преповтаряне на знания от втора ръка. Те ще възвестят новите открития, демонстрирани за първи път в тези зали. Чрез ре­довни публикации на работата на института този индийски принос ще достигне целия свят. Никога няма да взимаме патенти. Духът на нашата национална култура изисква никога да не бъдем подвластни на светотатството да използваме зна­нието за лична изгода.

Така че моето по-нататъшно желание е апаратурата на ин­ститута да е достъпна, доколкото е възможно, за учени от всич­ки страни. По този начин аз се опитвам да прокарам традици­ята на своята страна. Още преди двадесет и пет столетия Ин­дия е посрещала в древните си университети в Наланда и Таксила учени от всички краища на света.

Въпреки че науката не е нито на Изтока, нито на Запада, а по-скоро е интернационална по своята универсалност, все пак Индия е особено годна да осъществи значителни приноси1. Пла­менното индийско въображение, което може да изтръгне нов ред от масата явно противоречиви факти, се сдържа от навика за концентрация. Това ограничение дава силата с безкрайно търпение умът винаги да бъде държан по пътя на истината.“

При заключителните думи на учения в очите ми се появи­ха сълзи. Не е ли наистина „търпението“ синоним на Индия, объркващ и Времето, и историците?

1 Атомната структура на материята е била добре известна на древните индуси. Една от шестте системи на индийската философия е Вайшешика, от санскритския корен „вишеша” – „особеност на атома”. Един от най-известните тълкуватели на Вайшешика е Аулука, наричан също така Канада – „този, който яде зърна”, роден преди около 2800 г.

В една статия в списанието Изток-Запад, април, 1934 г. научното знание на Вайшешика се резюмира по следния начин: „Въпреки че съвременната „атомна теория” обикновено се смята за нов напредък на науката, много отдавна тя е била блестящо изложена от Канада. Санскритското „ану” уместно може да се преведе като „атом” в по-късния му буквален гръцки смисъл на „неделим”. Сред другите научни обяснения в трактатите на тази школа, датиращи отпреди новата ера, се включват: (1) движението на игли към магнити, (2) осмозата на растенията, (3) акаша или етер, инертен и безструктурен, като основа за разпространението на физични сили, (4) слънчевият ритъм като причина на всички други форми на топлина (5) топлината като причина на промените в молекулите, (6) законът за гравитацията като следствие от присъщото на земните атоми качество, даващи им сила на привличане или притегляне надолу, (7) кинетичната природа на цялата енергия, чиято причина винаги се корени в изразходването на енергия или преразпределението на движението, (8) всеобщото разпадане чрез разединението на атомите, (9) излъчването на топлинни и светлинни лъчи под формата на безкрайно малки частици, стрелкащи се във всички посоки с невероятна скорост (съвременнта теория за космичните лъчи), (10) относителността на времето и пространството.

Вайшешика приписва произхода на света на атомите, вечни по своята природа, т.е. по своите последни качества. Смята се, че тези атоми притежават непрекъснато вибрационно движение… Неотдавнашното откритие, че атомът е миниатюрна слънчева система, не би било новост и за философите от школата на Йога, които освен това свеждат времето до най-далечното му математическо понятие, описвайки най-малката единица за време (кала) като периода, необходим на атома, за да премине пространство, равно на самия него”. (По-подробно за индийския атомизъм вж.: Класическа индийска философия. С. Евразия, 1995г.)

Скоро след отварянето му отново посетих изследователс­кия център. Великият ботаник не беше забравил за обещани­ето си и ме заведе в своята тиха лаборатория.

— Ще прикрепя крескографа към тази папрат; увеличени­ето е огромно. Ако в същата степен увеличим пъпленето на ох­люва, ще изглежда, че създанието се движи като експрес!

Погледът ми нетърпеливо се беше насочил към екрана, кой­то отразяваше увеличения силует на папратта. Сега се долавя­ха и най-малките движения на живота; растението растеше мно­го бавно пред очарованите ми очи. Ученият докосна върха му с малка метална пръчка. Разгръщащата се пантомима рязко спря, възобновявайки изразителните си ритми веднага щом пръчка­та беше отдръпната.

— Сега виждаш как всяка лека външна намеса е пагубна за чувствителните тъкани – отбеляза Бос. – Гледай: сега ще дам хлороформ, а после противоотрова.

Въздействието на хлороформа прекъсна всякакъв растеж; противоотровата го възобнови. Развиващите се движения по екрана ме поглъщаха повече от всеки филмов сюжет. Събесед­никът ми (тук в ролята на злодей) промуши тънък инструмент през част от растението; болката се индикира от спазматични потрепвания. Когато частично прокара бръснач през стеблото, силуетът силно се развълнува, после утихна в последната точка на смъртта.

— Когато първо дам хлороформ на голямо дърво, пости­гам успешно пресаждане. Обикновено тези горски монарси бързо умират, след като се преместят. – Джагадиш щастливо се усмихна, разказвайки за животоспасяващата маневра. – Диа­грамите на моите чувствителни апарати доказаха, че дърве­тата притежават система на циркулация. Движението на тех­ните сокове съответства на кръвното налягане в телата на животните. Изкачването на соковете е необяснимо въз осно­ва на обикновено предлаганите механични обосновки, на­пример капилярното привличане. Чрез крескографа това яв­ление се разгадава – това е дейността на живите клетки. Перисталтични вълни излизат от една цилиндрична тръба, ко­ято се разпростира по протежение на дървото и служи като истинско сърце! Колкото по-дълбоко възприемаме, толкова по-очевидно става доказателството, че всяка форма в много­образната природа е обединена от един единен план.

Великият учен посочи друг свой инструмент:

— Ще ти покажа опити с късче олово. Жизнената сила в металите откликва враждебно или благосклонно на дразните­лите. Мастилените знаци ще регистрират различните реакции.

Дълбоко завладян, аз наблюдавах диаграмите, които за­писваха характерните за атомната структура вълни. Когато професорът допря хлороформ до оловото, записването на виб­рациите спря. То се възстанови, когато металът бавно въз­върна нормалното си състояние. Моят събеседник приготви отровен химикал. Едновременно с трептящите краища на оло­вото писецът драматично записа върху таблицата съобщение за смъртта.

— Инструментите ми показват, че металите, например стоманата, използвана за направата на ножици и различни машини, са подложени на умора и възстановяват ефикаснос­тта си чрез периодична почивка. Жизненият пулс на метали­те сериозно се уврежда и даже спира при прилагането на елек­трически ток или тежък натиск.

Огледах стаята, пълна с многобройни уреди – красноре­чиво доказателство за неуморна изобретателност.

— Господине, печално е, че развитието на масово земеде­лие не се ускорява от пълноценната употреба на чудните ви механизми. Не би ли било възможно някои от тях да се изпол­зват в бързи лабораторни експерименти, за да покажат въз­действието на различните торове върху растежа на растенията?

— Прав си. Бъдните поколения ще намерят безчислени приложения на тези инструменти. Учените рядко получават награда от съвременниците си. Достатъчно е да притежаваш радостта от творческото служене.

С изражение на безрезервна признателност към неуморния мъдрец аз си тръгнах. „Възможно ли е изумителната плодови­тост на неговия гений някога да бъде унищожена?“ – мислех аз.

С годините не настъпи никакво намаляване. След като изобрети един сложен прибор, „резонантния кардиограф“, Бос осъществи широки изследвания върху неизброимо много ин­дийски растения. Беше открита огромна, неподозирана апте­ка от полезни лекарства. Кардиографът беше конструиран с такава непогрешима точност, че една стотна от секундата се

регистрираше на диаграмата. Резонансните записи измерват безкрайно малките пулсации в растителната, животинската и човешката структура. Великият ботаник предсказа, че изпол­зването на неговия кардиограф ще доведе до вивисекция не на животни, а на растения.

— Стъпка по стъпка записите за действията на лекарства, давани едновременно на растения и животни, показват удиви­телно единодушен резултат – посочваше той. – Всичко в чове­ка е било предвидено по растенията. Експериментите върху флората ще допринесат за намаляване на човешките страдания.

Години по-късно пионерските открития на Бос за расте­нията бяха потвърдени от други учени. Работата, извършена през 1938 г. от Колумбийския университет, е предадена по следния начин в Ню Йорк Таймс:

„През последните няколко години се установи, че когато нервите предават информация между мозъка и другите части на тялото, се генерират фини електрически импулси. Тези им­пулси са били измервани с чувствителни галванометри и са били увеличавани милиони пъти със съвременна апаратура. Досега не беше открит никакъв задоволителен метод за изуча­ване на потоците от импулси по нервните фибри в живите жи­вотни и човека поради голямата скорост, с която се движат тези импулси.“

Докторите К. С. Коул и X. Дж. Къртис съобщават за откри­тието, че дългите единични клетки на растението нитела, жи­веещо в прясната вода, която често се използва в аквариумите, са фактически идентични с тези на единичните нервни фибри. Освен това те установили, че при възбуждане фибрите на ните­ла разпространяват електрически вълни, напълно подобни на импулсите от нервните фибри на животните и човека с изклю­чение на скоростта. Електрическите нервни импулси на расте­нията са много по-бавни от тези на животните. Затова колум­бийските изследователи се обърнали към това откритие като към средство за получаване на картини за движението на по­тоците от електрични импулси в нервите.

Така растението нитела може да стане способ за дешифри­ране на здраво охраняваните тайни, намиращи се на самата граница на ума и материята.

Поетът Рабиндранат Тагор е бил верен приятел на идеалистичния индийски учен. На него сладкогласният бенгалски пе­вец е посветил следните стихове:

О, Отшелнико, призови с истинските думи

на онзи древен химн, наречен Сама: „Стани! Събуди се!“

Стресни човека, който се гордее с научни познания,

от напразните педантични разпри без полза,

призови този глупав самохвалец да излезе напред,

да посрещне природата, тази ширна земя.

Изпрати този призив сред своите учени братя,

нека заедно покрай жертвения ти огън

всички те се сберат. И нека нашата Индия,

нашата древна страна се завърне към себе си,

о, нека още веднъж се завърне към упорития труд,

към дълга и набожната преданост и към транса

на дълбоката медитация. Нека седне

още веднъж, невъзмутима, безстрастна,

безконфликтна и чиста,

о, още веднъж на своето място високо,

на подиум – тя – Учител на всички народи.

 Глава 9

Блаженият поклонник и неговата космическа любов

— Малки господине, седнете, моля. Говоря с моята Божест­вена Майка.

Изпълнен с трепет, аз тихо влязох в стаята. Ангелският вид на учителя Махасая направо ме заслепи. С копринена бяла брада и големи блестящи очи, той изглеждаше въплъщение на чистотата. Повдигнатата брадичка и скръстените ръце показ­ваха, че моето първо посещение го е прекъснало по средата на молитвите му.

Простите думи, с които ме приветства, предизвикаха най-силното въздействие, което природата ми дотогава беше из­питвала. Горчивата раздяла след смъртта на майка ми беше за

мен мярка за цялото страдание. Сега като неописуемо мъче­ние на духа ме обхвана страдание от раздялата с моята Божес­твена Майка. Хвърлих се със стенание на пода.

— Малки господине, успокойте се! – светецът се натъжи съчувствено.

Потънал в океан от отчаяние, аз сграбчих крака му като единствен сал на спасението си.

— Свети господине, вашето застъпничество! Попитайте Божествената Майка дали ще намеря благосклонност в по­гледа Й!

Такова обещание не се дава лесно; учителят смутено за­мълча.

Без всякакво колебание бях убеден, че учителят Махасая беседва отблизо с Вселенската Майка. С дълбоко унижение осъзнах, че очите ми са слепи за Тази, която дори в този мо­мент бе достъпна за възприятието на безупречния поглед на светеца. Безсрамно обхващайки краката му, глух за благите му протести, аз отново и отново го умолявах за милостта на застъпничеството.

— Ще предам молбата ти на Любимата – предаде се учи­телят с бавна, състрадателна усмивка.

Каква сила имаше в тези няколко думи, че избавиха съ­ществото ми от бурите на неговото изгнание?

— Господине, помнете своето обещание! Скоро ще се вър­на, за да получа Нейното послание! – В гласа ми, още преди минута задавян от скръб, звънеше радостно предчувствие.

Докато се спусках по дългата стълба, ме завладяваха спо­мени. Тази къща на улица „Амхерст“ 50, сега жилище на учи­теля Махасая, някога беше дом на моето семейство, сцена на смъртта на майка ми. Тук човешкото ми сърце бе разбито от нейната загуба и също тук днес духът ми бе като разпънат поради липсата на Божествената Майка. Свещени стени – мъл­чаливи свидетели на мъчителната ми болка и окончателното ми изцеление!

Стъпките ми бяха нетърпеливи, когато се връщах към до­ма си на улица „Гурпар“. Търсейки уединението на малката си таванска стая, аз останах там в медитация до десет часа. Тъмнината на топлата индийска нощ внезапно се озари от чудно видение.

Във величествен ореол пред мене стоеше Божествената Майка.

— Аз винаги съм те обичала! Аз винаги ще те обичам!

Небесните звуци още звъняха във въздуха, когато Тя изчезна.

Едва дочаках слънцето на следващата сутрин да се издиг­не дотолкова, че посещенията да бъдат в рамките на благоп­риличието, и за втори път отидох при учителя. Изкачвайки се по стълбището в къщата на горчивите спомени, аз стигнах до неговата стая на четвъртия етаж. Валчестата дръжка на зат­ворената врата беше обвита с плат – намек, както усещах, че светецът желае уединение. Докато стоях нерешително на пло­щадката, вратата се отвори от гостоприемната ръка на учите­ля. Коленичих в светите му нозе. С игриво настроение аз си придадох сериозно изражение, криейки зад него божествено­то си въодушевление.

— Господине, дойдох – много рано, признавам, – за да по­луча от вас посланието. Каза ли Божествената Майка нещо за мене?

— Ах, ти, немирен малък господине!

Той не каза нищо повече. Явно мнимата сериозност не го впечатли.

— Защо е тази тайнственост, тази уклончивост? Нима светците никога не говорят разбираемо? – може би бях малко ядосан.

— Необходимо ли е да ме проверяваш? – Спокойните му очи бяха изпълнени с разбиране. – Нима тази сутрин бих мо­гъл да добавя дори една дума към уверението, което ти полу­чи миналата нощ в десет часа от Самата Прекрасна Майка?

Учителят Махасая притежаваше власт над шлюзовете на моята душа: аз отново се хвърлих в краката му. Но този път от очите ми се лееха сълзи на блаженство, а не на болка от преживяното.

— Мислиш ли, че твоята преданост не е трогнала Без­крайната Милост? Майчинската страна на Бога, пред чиято човешка и божествена форма ти се прекланяш, никога не би оставила без отговор твоя безутешен плач.

Кой беше този прост светец, и най-малката молба на ко­гото срещаше благото съгласие на Универсалния Дух? Роля­та му в света беше скромна, както подобава на най-великия в своето смирение, когото съм познавал. В дома си на улица „Амхерст“ учителят Махасая1 ръководеше

1 Това титла на уважение, с която обикновено се обръщаха към него. Името му е Махендра Натх Гупта. Литературните си таботи той подписва просто с „М”.

малка гимназия за момчета. Нито една дума за наказание не се отронваше от устата му; нито правило, нито пръчка не поддържаше дис­циплината му. В тези скромни класни стаи наистина се пре­подаваше една по-висша математика и химия на любовта, ко­ято липсваше в учебниците. Той разпространяваше мъдрост­та чрез духовно заразяване, а не чрез непроницаеми предпи­сания. Погълнат от неподправена любов към Божествената Майка, светецът изискваше не повече от дете външни про­яви на уважение.

— Аз не съм твоят гуру; той ще дойде малко по-късно – казваше ми той. – Под неговото ръководство твоите прежи­вявания на Божественото, изразими с езика на любовта и пре­даността, ще се преведат на езика на неизмеримата мъдрост.

Всеки късен следобед аз се отправях на улица „Амхерст“. Там търсех божествената чаша на учителя Махасая, която бе­ше така пълна, че капките й ежедневно преизпълваха съще­ството ми. Никога по-рано не се бях покланял с такава безус­ловна почтителност. Сега за мен беше неизмерима привилегия дори да стъпвам по земята, която учителят Махасая е осветил с присъствието си.

— Господине, моля ви, сложете си този гирлянд, който съм приготвил специално за вас. – Една вечер аз пристигнах, като държах сплетените цветя от чампак1. Но той скромно ги отст­рани, отказвайки се за пореден път от почестите. Като разбра обидата ми, най-накрая той се съгласи с усмивка.

— След като и двамата се покланяме на Майката, можеш да окачиш гирлянда на този телесен храм, поднасяйки го на Тази, която обитава в него. – В широката му натура нямаше място за никакви егоистични разсъждения.

— Нека утре отидем в храма в Дакшинешвар, завинаги ос­ветен от моя гуру. – Учителят Махасая беше ученик на един подобен на Христос учител, Шри Рамакришна Парамаханса.

На следващата сутрин пропътувахме четири мили (6,5 км) с лодка по Ганг. Влязохме в деветкуполния храм на Кали, къде­то фигурите на Божествената Майка и Шива си почиваха вър­ху излъскан сребърен лотос, чиито хиляди венцелистчета бяха прецизно изваяни. Учителят Махасая излъчваше очарование. Той беше завладян от нескончаема любов към Любимата. Дока­то монотонно пееше името й, моето преизпълнено сърце ся­каш се разпиляваше на хиляди късчета.

После бродехме по свещените околности на храма и спрях­ме в една горичка от тамарискови дървета. Манната, която се отделя от това дърво, е символ на божествената храна, дарявана от учителя Махасая. Божествените му призиви продължаваха. Аз седнах съвсем неподвижен върху тревата сред розовите пух­кави цветчета на тамарисковите дървета. Временно напуснал тялото си, аз се понесох във възвишено посещение.

Това беше първото от многото поклонничества до Дакши­нешвар със светия учител. От него аз узнах благостта на Бога в аспекта му на Майка или Божествена Милост. Светецът, подо­бен на дете, не откриваше голяма привлекателност в аспекта на Бащата или Божествената Справедливост. Суровото, взискател­но, математическо съждение бе чуждо на нежната му природа.

„Той може да служи като земен прототип на самите небес­ни ангели!“ – нежно мислех аз, като го гледах един ден по вре­ме на молитвите му. Без следа от порицание или критика, той наблюдаваше света с очи, отдавна запознати с Първичната Чистота. Неговото тяло, ум, реч и действия без усилие влизаха в хармония помежду си благодарение простотата на неговата душа.

„Така каза моят учител.“ – Като избягваше личното утвърж­даване, светецът неизменно завършваше всеки мъдър съвет с този израз на уважение. Неговото отъждествяване с Шри Ра­макришна беше толкова дълбоко, че учителят Махасая вече не смяташе мислите си за свои собствени.

Една вечер ръка за ръка светецът и аз се разхождахме в квартала, където се намираше неговото училище. Радостта ми беше помрачена от пристигането на един самонадеян поз­нат, който ни обремени с дълъг разговор.

— Виждам, че този човек не ти харесва. – Егоистът не чуваше шепненето на светеца, очарован от собствения си мо­нолог. – Казах на Божествената Майка за това; тя разбира тежкото ни положение. Обеща, че щом стигнем до онази чер­вена къща, ще му напомни, че има по-неотложна работа.

1 Дърво от рода на магнолията.

Очите ми не се откъсваха от спасителното място. Като достигнахме червените му врати, човекът необяснимо се обър­на и си тръгна, без да довърши изречението си или да се сбо­гува. Покой облекчи измъчената атмосфера.

Следният ден ме завари да се разхождам край железопът­ната гара Ховрах. За момент постоях край храма, мислено уп­реквайки една малка група хора, които с барабани и цимбали усилено декламираха монотонни песни.

„Колко неблагочестиво използват божественото име на Господа в механични повторения“ – мислех си аз. Изведнъж ме удиви пристигането на Учителя Махасая.

— Господине, как дойдохте тук?

Светецът не обърна внимание на въпроса ми, а отговори на мислите ми.

— Не е ли истина, малки господине, че името на Люби­мата звучи сладко във всяка уста, невежа или мъдра? – Той нежно ме прегърна. Усетих, че с неговия вълшебен килим се възнасям към Милостивото Присъствие.

— Искаш ли да видиш няколко биоскопа? – Този въпрос, който Учителят Махасая ми зададе един ден, ме озадачи. По това време в Индия наричаха така движещите се картини. Аз се съгласих, радостен да бъда с него при всякакви обстоятел­ства. С енергична крачка стигнахме до градината срещу Калкутския университет. Моят спътник посочи една пейка до голдигхи, или езерото.

— Да поседнем тук за няколко минути. Моят учител ви­наги ме караше да медитирам навсякъде, където има водна шир. Тук нейната безметежност ни напомня за безбрежния покой на Бога. Както всички неща могат да бъдат отразени във водата, така и цялата вселена се оглежда в езерото на Космическия Разум. Така казваше често моят гурудева.

След известно време влязохме в една зала на университе­та, където се провеждаше лекция. Тя се оказа ужасно скучна, въпреки че от време на време се разнообразяваше със също толкова безинтересни диапозитиви.

„А, ето какъв биоскоп е искал да ми покаже учителят.“ – В мислите ми имаше нетърпение и все пак аз не исках да оби­дя светеца, като покажа скука на лицето си. Но той довери­телно се наклони към мене.

— Виждам, малки господине, че този биоскоп не ти ха­ресва. Споменах това на Божествената майка. Тя напълно ни съчувства и ми каза, че сега електричеството ще угасне и ня­ма да се оправи, докато не ни се удаде да напуснем стаята.

Щом шепотът му свърши, залата потъна в тъмнина. Рез­кият глас на професора изненадано стихна, след това отбеляза:

— Явно електрическата система в тази зала е неизправна.

През това време Учителят Махасая и аз благополучно прек­рачихме прага. Като надзърнах от коридора, аз видях, че сцена­та на нашето мъчение отново се е осветила.

— Малки господине, ти се разочарова от онзи биоскоп, но ми се струва, че ще ти хареса един друг. – Светецът и аз стояхме на тротоара срещу зданието на университета. Той ле­ко ме шляпна по гърдите над сърцето.

Последва преобразяващо мълчание. Точно както съвре­менното звуково кино се превръща в беззвучни движещи се картинки, когато озвучаващите уреди се развалят, така и Бо­жествената Ръка по някакво странно чудо заглуши земната суматоха. Пешеходците и преминаващите тролеи, автомобили­те, волските каруци, наемните файтони с железни колела – всички те преминаваха безшумно. Като че ли притежавайки вездесъщо око, аз виждах сцените зад себе си и край себе си така лесно, както и тези пред себе си. Целият спектакъл на дейност­та в този малък район на Калкута преминаваше беззвучно пред мене. Подобно отблясък на огън, едва видим под плътния слой пепел, в този панорамен изглед проникваше мека светлина.

Струваше ми се, че собственото ми тяло е само една от многото сенки, макар че беше неподвижно, докато другите безмълвно се движеха напред-назад. Приближиха се и отми­наха няколко момчета, мои приятели. Въпреки че гледаха пра­во към мене, те не ме познаха.

Уникалната пантомима ме изпълни с неизразим екстаз. Аз пиех дълбоко от някакъв блажен извор. Изведнъж Учите­лят Махасая отново леко ме удари. Стълпотворението на све­та избухна в ушите ми. Олюлях се, сякаш внезапно пробуден от ефирен сън. Трансцендентното вино стана недостъпно.

— Малки господине, виждам, че вторият биоскоп1 ти ха­реса. – Светецът се усмихваше. Исках да падна на земята пред него. – Не трябва да правиш това за мене. Знаеш, че Бог е и в твоя храм! Няма да позволя Божествената Майка да докосва нозете ми с твоите ръце!

Ако някой наблюдаваше как ние със скромния ми учител се отдалечаваме от препълнените тротоари, несъмнено би ни заподозрял в пиянство. Усещах, че падащите вечерни сенки са също така опиянени от Бога. Когато тъмнината се съвзе от нощния си припадък, аз посрещнах новата утрин, лишен от екстаза си. Но завинаги съхранен в паметта ми е ангелският син на Божествената Майка – Учителят Махасая!

Опитвайки се с бедни слова да отдам дължимото на него­вата доброта, аз се чудя дали Учителят Махасая и другите да­рени с дълбока прозорливост светци, чиито пътища се преси­чаха с моя, са знаели, че години по-късно, в една далечна за­падна страна, ще пиша за техния Богопосветен живот. Тяхно­то предварително знание не би учудило нито мене, нито, на­дявам се, читателите ми, които дойдоха дотук с мене.

Глава 10

Срещам своя учител Шри Юктешвар

„Вярата в Бога може да извърши всякакви чудеса, освен едно – преминаване на изпита без учене.“ – Аз неприязнено захлопнах книгата, която бях взел в миг на скука.

„Изключението, което прави авторът, показва пълна лип­са на вяра – мислех си аз. – Бедничкият, той изпитва такова уважение към среднощното зубрене.“

Бях обещал на баща си, че ще завърша гимназиалното си обучение. Не се отличавах обаче с особено усърдие. Изминали­те месеци ме заварваха много по-често в потайните местенца около гхатовете за къпане в Калкута, отколкото в класната стая. Пространствата за кремация до тях, особено страховити през нощта, се смятат за крайно привлекателни от йогите. То­зи, който би открил Безсмъртната Същност, не трябва да се стъписва от няколко голи черепа. Човешката непълноценност става очевидна в мрачното обиталище на разнородни кости. Така моите среднощни бдения имаха съвсем различно естест­во от тези на ученика.

Седмицата на заключителните изпити в индийската гим­назия бързо наближаваше. Този напрегнат период, подобно гробищен хлад, ме изпълваше с добре познат ужас. Въпреки това умът ми беше спокоен. Без да се боя от привидения, аз изваждах на бял свят знание, което не можеше да се намери в учебните зали. Липсваше ми обаче изкуството на Свами Пранавананда, който с лекота се появяваше на две места ед­новременно. Дилемата за моето образование беше просто проб­лем на Безкрайната Изобретателност. Ето такива бяха моите основания, макар че на мнозина те биха изглеждали нелогич­ни. Нерационалността на поклонника произтича от хиляди не­обясними прояви на Божия помощ в трудностите.

— Здравей, Мукунда! Тези дни почти не съм те виждал – заговори ме веднъж на улица „Гурпар“ един мой съученик.

— Здравей, Нанту! Липсата ми от училище наистина ме е поставила в твърде неудобно положение – изповядах се аз под приятелския му поглед.

Нанту, който беше блестящ ученик, се разсмя от сърце; зат­руднението ми не беше лишено от комичен аспект.

— Ти си напълно неподготвен за изпитите! Струва ми се, че трябва да ти помогна!

Тези прости думи прозвучаха като божествено обещание в ушите ми; с готовност аз посетих дома на приятеля си. Той разбираемо обясни решенията на различни задачи, които смя­таше, че е възможно да бъдат поставени от комисията.

— Тези въпроси са примамката, която ще накара много доверчиви момчета да паднат в капана. Запомни моите отговори и ще се отървеш невредим.

Нощта отдавна беше превалила, когато си отидох. Пръс­кащ се от скорозрейна ерудиция, аз благочестиво се молех за запазването й през следващите няколко решителни дни. Нанту ме беше подготвил по различни предмети, но под натиска на времето беше забравил за курса по санскрит. Аз пламенно на­помних на Бога за пропуска.

На следващата сутрин се отправих на кратка разходка, при­равнявайки новото си знание към ритъма на своите полюшва­щи се крачки. Минах за по-кратко през бурените встрани от пътя

1 Оксфордският речник на английския език дава следното определение на биоскопа: „Поглед върху живота, това, което дава такъв поглед”. Следователно изборът на думата от Учителя Махасая е напълно оправдан.

и погледът ми попадна на няколко рехаво изписани лис­та. Триумфален скок и вече държах санскритски стихове. Обър­нах се към един пандит за помощ в моя несигурен превод. Звуч­ният му глас изпълни въздуха с гладката медена прелест на древния език1.

— Тези няколко допълнителни строфи надали биха ти пос­лужили на изпита по санскрит – скептично отбеляза ученият.

Но запознанството ми точно с тази поема ми позволи на следващия ден да издържа изпита. Благодарение проницател­ната помощ на Нанту успях също така да събера необходимия минимален бал и по всички други предмети.

Баща ми беше доволен, че съм удържал думата си и съм завършил гимназиалния курс. Благодарността ми се понесе към Господа, чието единствено ръководство виждах както в срещата си с Нанту, така и в разходката си по необичайния маршрут през пълното с изхвърлени вещи място. Като на иг­ра Той беше дал двоен израз на своевременния Си план за моето спасение.

Отново прехвърлих изоставената книга, чийто автор от­ричаше предимството на Бога в изпитните зали. Не можах да сдържа тържеството си, когато на ум отбелязах:

„Това приятелче само още повече ще се обърка, ако му разкажа, че божествената медитация сред трупове силно сък­ращава пътя към гимназиалната диплома!“

С новото си положение аз вече открито замислях да на­пусна дома си. Заедно с младия си приятел Джитендра Мазумдар2 реших да се присъединя към обителта на Махамандал в Бенарес и да приема неговата духовна дисциплина.

Една сутрин при мисълта да се разделя със семейството си ме обхвана отчаяние. След смъртта на Майка ми чувства­та ми към двамата ми по-малки братя Сананда и Бишну ста­ваха все по-нежни. Втурнах се към своето убежище: малката мансарда, станала свидетел на толкова много сцени от бурна­та ми садхана3. След двучасов поток от сълзи аз се усетих странно променен, сякаш чрез някакъв алхимичен пречистител. Всички привързаности4 изчезнаха; решението ми да тър­ся Бога като Приятел над приятелите стана твърдо като гра­нит. За кратко време аз завърших подготовката за пътуването.

— Моля те още веднъж – Баща ми беше много натъжен, когато застанах пред него за последна благословия, – недей да напускаш мене и опечалените си братя и сестри.

— Мили Татко, как бих могъл да изкажа колко те оби­чам! Но любовта ми към Небесния Отец, който ми е дарил такъв съвършен земен баща, е дори още по-голяма. Позволи ми да тръгна, за да мога да се върна един ден с по-голямо разбиране за Бога.

Получавайки неохотното родителско съгласие, аз потег­лих, за да се присъединя към Джитендра, който вече се нами­раше в обителта в Бенарес. Когато пристигнах, бях сърдечно посрещнат от младия ръководител Свами Диананда. Висок и тънък, със замислено изражение, той ми направи много бла­гоприятно впечатление. Лицето му излъчваше спокойствие като на Буда.

Бях доволен, че новият ми дом имаше мансарда, където ми се удаваше да прекарвам часовете на зазоряване. Членове­те на ашрама, които не знаеха много за медитативните прак­тики, мислеха, че цялото ми време ще отиде в организацион­ните задължения. Те ме хвалеха за работата, която вършех през деня.

— Не се опитвай да хванеш Бога толкова скоро! – Тази насмешка на един от другарите ми ме съпроводи една сутрин, когато се бях отправил към мансардата. Отидох при Дианан­да, който работеше в малкия си кабинет с изглед към Ганг.

— Свамиджи5, не разбирам какво се изисква тук от мене. Аз търся пряко възприемане на Бога. Без Него не могат да ме задоволят нито общности, нито учения, нито добри дела.

1 Санскрит – шлифован, завършен. Санскритът е най-голямото дете в семейството на индоевропейските езици. Неговата азбука е деванагари, буквално „божествена обител”. „Този, който познава моята граматика, познава Бога!” Така Панини, велик древноиндийски граматик, е изразил възторга си от математическото и психологическото съвършенство на санскрита. Този, който би могъл да проследи езика до неговите корени, наистина би станал всезнаещ.

2 Това не е Джатинда (Джотин Гхош), който ще се запомни със своевременната си неприязън към тигрите!

3 Път или подготвителна пътека към Бога.

4 Индуиските писания учат, че семейната привързаност е заблуда, ако пречи на вярващия да търси Дарителя на всички блага, включително и на любящите роднини и най-вече – на самия живот. По подобен начин учи и Иисус: „Коя е майка ми? И кои са братята ми?” (Матей 12-48).

5 Джи е обичайната наставка, изразяваща уважение, която се използва най-вече при пряко обръщение; напр. „свамиджи“, „гуруджи“, „Шри Юктешварджи“, „Парамахансаджи“.

Облеченият в оранжева роба духовник нежно ме потупа. С престорена сърдитост той смъмри няколко ученици, които се намираха наблизо: „Не закачайте Мукунда. Той ще научи методите ни.“

Аз вежливо прикрих съмнението си. Учениците излязоха от стаята, без да са особено съкрушени от наказанието. Ди­ананда се обърна към мене:

— Мукунда, виждам, че баща ти редовно ти изпраща пари. Моля те, върни му ги; тук ти не се нуждаеш от нищо. Второто предписание относно твоята дисциплина касае храната. Недей да я споменаваш дори когато си гладен.

Дали гладът просветваше в очите ми, това не знам. Но мно­го добре знам, че бях гладен. Неизменният час за първото яде­не в ашрама бе в дванадесет часа на обед. А у дома си аз бях свикнал на обилна закуска в девет сутринта.

Тричасовата разлика с всеки ден ставаше все по-мъчител­на. Отминали бяха годините в Калкута, когато можех да смъмря готвача за едно десетминутно закъснение. Сега се опитвах да обуздавам апетита си; един ден предприех двадесет и чети­ри часово гладуване. С удвоена жар аз чаках следващото пладне.

— Влакът на Дианандаджи закъснява; няма да седнем да ядем, преди той да дойде. – Джитендра ми донесе тази съкру­шителна вест. За радушния прием на свами, който беше от­съствал две седмици, бяха приготвени много лакомства. Апе­титният им аромат изпълваше въздуха. След като не ми се предлагаше нищо друго, какво ми оставаше да преглътна ос­вен гордостта си от вчерашните постижения в гладуването?

„Господи, накарай влака да върви по-бързо!“ Но Небес­ният Провидец явно нямаше намерение да се намесва във въз­браната, с която Диананда ме заставяше да мълча. Божестве­ното Внимание беше някъде другаде; часовете се нижеха мъ­чително. Вече се смрачаваше, когато ръководителят ни прек­рачи прага. Посрещнах го с неподправена радост.

— Диананджи ще се изкъпе и ще медитира, преди да сер­вираме – отново се обърна към мен Джитендра като някаква злокобна птица.

Едва не припаднах. Младият ми стомах, несвикнал на ли­шения, енергично протестираше. Подобно на призраци пред очите ми се носеха картини на уморени от глад хора.

„Следващата гладна смърт в Бенарес ще бъде именно в тази обител“ – мислех си аз. Надвисналата гибел беше пред­отвратена в девет часа вечерта. О, божествено известие! В паметта ми тази вечеря живее като един от най-прекрасните мигове в моя живот.

Въпреки че бях напълно погълнат от храната, все пак за­белязах, че Диананда яде разсеяно. Той несъмнено беше да­леч от моето огромно наслаждение.

— Свамиджи, не сте ли гладен? – щастливо заситен, аз бях сам с него в кабинета му.

— О, да! Прекарах последните четири дни, без да ям и да пия. Никога не ям по влаковете, пълни с разнородните вибра­ции на светските люде. Стриктно съблюдавам шастричните1 правила за монасите от моя орден. Но някои проблеми от ор­ганизационно естество не ми излизат от главата. Днес у дома си аз пренебрегнах вечерята. Защо да бързам? Затова пък ут­ре ще си хапна хубаво. – И той весело се разсмя.

Задуших се от срам. Но мъченията от изминалия ден все още бяха пресни в паметта ми и се осмелих да кажа:

— Свамиджи, много съм объркан. Да предположим, че като следвам инструкциите ви, никога не помоля за храна и никой не ми предложи. Тогава ще умра от глад.

— Е, тогава умри! – Застрашителният му съвет разцепи въздуха. – Умри, ако трябва, Мукунда! Никога не допускай, че живееш благодарение силата на храната, а не благодарение силата на Бога! Този, който е сътворил всяка форма на прех­рана, Този, който ни е дарил апетита, непременно ще се пог­рижи да подсигури онзи, който Му е предан! Не си въобразя­вай, че те

1 Принадлежащи кък шастрите, буквално „свещени книги”, които включват четри вида Писания: шрути, смрити, пурана и тантра. Тези обширни трактати обхващат всеки аспект от религиозния и социален живот, както и областта на парвото, медицината, архитектурата, изкуството и т.н. Шрутите са „непосредствено чути” или „разкрити” писания, към тях се отнасят Ведите. Смритите или „запомнените” учения са били записани в окончателния си вариант в далечното минало като един от най-дългите епични поеми в света: Махабхарата и Рамаяна. Пураните са буквално „древните” алегории’ тантрите буквално означават „обреди” или „ритуали”. Под воала на подробен символизъм тези трактати съдържат дълбоки истини.

поддържа оризът или че те подкрепят хората и па­рите. Могат ли те да ти помогнат, ако Господ ти отнеме диха­нието на живота? Те са само негови косвени инструменти. С твоето умение ли се смила храната в стомаха ти? Използвай меча на различаването, Мукунда! Разсечи веригите на пос­редничеството и проумей Единствената Причина!

Резките му думи проникнаха дълбоко в мен. Изчезна древ­ната илюзия, че телесните повели могат да надхитрят душа­та. Там и тогава аз усетих вседостатъчността на Духа. В кол­ко много чужди градове в по-сетнешния ми, изпълнен с по­стоянни пътувания живот възникваха ситуации, доказващи по­лезността на урока, научен в Бенареската обител!

Единственото съкровище, което ме съпровождаше от Кал­кута, беше сребърният амулет на садху, завещан от Майка ми. С години го бях съхранявал, а сега го бях скрил грижливо в стаята си. За да подновя радостта си от наличието на талисма­на, една сутрин аз отворих заключената кутия. Запечатаният капак не беше докоснат, но уви, амулетът го нямаше. Опеча­лен, аз разкъсах пакета и напълно се убедих в това. Точно спо­ред предсказанието на садху той беше изчезнал в ефира, от който беше извлечен.

Отношенията ми с последователите на Диананда непре­къснато се влошаваха. Отблъскваше ги моята несъмнена отчужденост. Това, че стриктно се придържах към медитация върху онзи единствен Идеал, заради който бях напуснал дома си и светските амбиции, предизвикваше дребнави укори от всички страни.

Раздиран от душевна мъка, една утрин влязох в мансарда­та, твърдо решен да се моля, докато не бъда удостоен с отговор.

„О, Милостива Вселенска Майко, научи ме Сама чрез ви­дения или чрез гуру, изпратен от Тебе!“

Часовете минаваха, но сърцераздирателните ми молби ос­таваха без отзвук. Изведнъж усетих сякаш тялото ми се въз­дига в безпределните сфери.

— Учителят ти ще дойде днес! – Божественият женски глас се разнасяше от всякъде и от никъде.

Това възвишено преживяване беше прекъснато от вик със съвсем определено местонахождение. Младият свещенослу­жител по прякор Хабу ме викаше от кухнята на долния етаж.

— Мукунда, стига си медитирал! Трябваш ни за една задача.

В друг ден бих отговорил рязко, но сега избърсах подпух­налото си от сълзи лице и кротко се подчиних. Хабу и аз бях­ме изпратени в един отдалечен пазар в бенгалската част на Бенарес. Немилостивото индийско слънце все още не бе до­стигнало зенита си, когато всички покупки бяха направени. Проправяхме си път през пъстрата тълпа от домакини, гидо­ве, свещеници, скромно облечени вдовици, достолепни брахмани и вездесъщи свещени крави. Като минавахме по ед­на незабележима уличка, аз извърнах глава, оглеждайки тяс­ното пространство.

В края на пътя неподвижно стоеше един подобен на Хрис­тос човек, облечен като свами с роба с цвят на охра. Той вне­запно ми се стори отдавна-отдавна познат; за един миг очите ми жадно го попиха. След това ме загложди съмнение.

„Бъркаш този монах с някого, когото познаваш – мислех си аз. – Върви си по пътя, мечтателю.“

След десет минути усетих краката си тежко вцепенени. Ся­каш превърнати в камък, те не можеха да ме носят повече. С усилие аз се обърнах обратно и краката ми възвърнаха нор­малното си състояние. Застанах в другата посока и отново ме притисна странната тежест.

„Светецът ме притегля като магнит!“ – С тази мисъл аз стоварих пакетите си в ръцете на Хабу. Той с учудване бе наб­людавал ексцентричните движения на краката ми и сега избух­на в смях:

— Какво ти става? Да не си полудял?

Възбудата не ми даде възможност да му отвърна; аз мъл­чаливо се отдалечих.

Върнах се по стъпките си, сякаш имах крила на краката, и достигнах тясната уличка. С бърз поглед открих непоклатима­та фигура, която спокойно гледаше към мене. Няколко нетър­пеливи стъпки и вече съм в нозете му.

— Гурудева1! – Божественият му лик беше именно този, който бях наблюдавал в хилядите си видения. Тези безметеж­ни очи, лъвската глава с островърха брада и виещи се къдри често бяха прозирали през мрака на моите нощни блянове, но­сейки обещание, което не можех напълно да разгадая.

— О, дете мое, ти дойде при мен! – Моят гуру отново и отново произнасяше тези думи на бенгалски, а гласът му тре­переше от радост. – Колко много години те чаках!

Ние се потопихме в единството на тишината; думите бяха напълно излишни. От сърцето на учителя към ученика течеше беззвучна, но красноречива песен. С антената на безпогрешна интуиция аз долових, че моят гуру познава Бога и ще ме заведе при него. Мъглите на този живот се разпръснаха от крехката зора на предрождени възпоминания. О, драматично време! Ми­налото, настоящето и бъдещето бяха само редуващи се сцени. Не за пръв път слънцето ме огряваше до тези свети нозе!

Взел ръката ми в своята, гуру ме заведе до временното си жилище в района Рана Махал. Атлетичната му фигура се дви­жеше с твърди стъпки. Висок, изправен, по това време на око­ло петдесет и пет години, той беше активен и енергичен като младеж. Тъмните му очи бяха големи и прекрасни с бездънна­та си мъдрост. Леко къдравите му коси смекчаваха поразител­ната мощ на облика му. Силата неуловимо се съчетаваше с мекотата.

Когато излязохме на каменния балкон на къщата, гледащ към Ганг, той нежно каза:

— Ще ти дам своето жилище и всичко, което притежавам.

— Господине, дошъл съм за мъдрост и контакт с Бога. То­ва са съкровищата, които търся!

Бързият индийски здрач почти беше спуснал завесата си, когато учителят ми заговори отново. Очите му излъчваха безк­райна нежност.

— Давам ти безусловната си любов.

О, драгоценни думи! Измина четвърт век, преди да получа друго словесно доказателство за любовта му. На устните му беше чужда пламенността; сърцето му – океан, се бе превърна­ло в мълчание.

— Ще ми дадеш ли и ти същата безусловна любов? – Той ме гледаше с детска доверчивост.

— Вечно ще ви обичам, Гурудева!

— Обикновената любов е себична, тя се корени в тъмата на желанията и тяхното задоволяване. Божествената любов е без условия, без граници, без изменения. Непостоянството на човешкото сърце изчезва завинаги при пронизващия досег с чистата любов. – Той смирено добави: – Ако някога видиш, че излизам от състоянието на Богоосъзнаване, моля те, обещай ми, че ще поставиш главата ми в скута си и ще ми помогнеш да се върна обратно при Космическия Любим, комуто и двама­та се кланяме.

След това той се надигна в сгъстяващия се мрак и ме пове­де във вътрешната стая. Докато ядяхме манго и бадемови слад­ки, той дискретно вплиташе в разговора тънко познание за мо­ята природа. Бях изпълнен с благоговение пред величието на мъдростта му, изискано съчетана с естествена смиреност.

— Недей да тъгуваш за амулета си. Той изпълни своята роля. – Подобно на божествено огледало, в моя гуру се отразя­ваше целият ми живот.

— Живата реалност на вашето присъствие, Учителю, е ра­дост, надхвърляща всякакви символи.

— Сега е време за промяна, защото ти не се чувстваш доб­ре в ашрама.

Не бях говорил нищо за живота си, това сега изглеждаше напълно излишно! По неговото естествено, ненатрапчиво по­ведение аз разбрах, че той не желае изумени възгласи по повод на ясновидството си.

— Трябва да се върнеш в Калкута. Защо изключваш родни­ните си от своята любов към човечеството?

Предложението му ме слиса. Семейството ми беше предс­казало, че ще се върна, въпреки че бях оставил без отговор мно­жеството подобни молби в писмата им. „Нека младото птиченце полети в метафизичните небеса – отбелязваше Ананта. – Крилата му ще се изморят в тежката атмосфера. И в крайна сметка ще видим как се устремява към къщи, прибира крилца­та си и

1 „Божествен учител” – обичайният санскритски термин за духовния наставник на човека. На английски я превеждам просто като „Учител”.

скромно почива в семейното гнездо.“ Това обезсърча­ващо сравнение беше свежо в паметта ми и аз бях твърдо ре­шен никога да не се „устремявам“ към Калкута.

— Господине, няма да се върна в къщи. Но ще ви послед­вам навсякъде. Моля ви, дайте ми името и адреса си.

— Свами Шри Юктешвар Гири. Основната ми квартира е в Серампор на улица „Рей Гхат“. Тук съм само за няколко дни да се видя с майка си.

Изумих се от сложната игра на Бога с неговите поклонни­ци. Серампор беше само на дванадесет мили (около 20 км) от Калкута и все пак в този район аз никога не бях зървал дори своя гуру. За нашата среща трябваше и двамата да пропътува­ме пътя до древния град Каши (Бенарес), осветен от паметта на Лахири Махасая. Тук земята беше благословена и от стъп­ките на Буда, Шанкарачаря и много други христосоподобни йогини.

— Ще дойдеш при мене след четири седмици. – За първи път гласът на Шри Юктешвар беше суров. – Сега аз ти изказах вечните си чувства и показах радостта си от това, че съм те намерил – ето защо ти пренебрегваш изискването ми. Следва­щия път, когато се срещнем, ще трябва да събудиш отново моя интерес: не е толкова лесно да те приема за ученик. Трябва ми човек, отдал всичко и напълно подчиняващ се на стриктното ми обучение.

Аз упорито мълчах. Моят гуру бързо прозря затруднени­ето ми.

— Мислиш, че близките ти ще ти се присмиват?

— Няма да се върна.

— Ще се върнеш след тридесет дни.

— Никога.

Като се поклоних почтително в нозете му, аз се отдалечих, без да разсея напрежението от разговора. Вървейки в полунощ­ната тъма, аз се чудех защо чудодейната среща беше завърши­ла с нехармонични нотки. Двойният аршин на мая, уравновесяващ всяка радост със скръб! Младото ми сърце все още не беше податливо за преобразуващите пръсти на гуруто.

На следващата сутрин забелязах нараснала враждебност от страна на остналите членове на ашрама. Дните ми бяха осеяни с неизменна грубост. След три седмици Диананда замина на конференция в Бомбай. Върху злочестата ми глава се стовари истински ад.

— Мукунда е паразит, използващ гостоприемството на аш­рама, без да дава нищо в замяна. – Когато дочух тази забележ­ка, за първи път съжалих, че се бях подчинил на изискването да връщам парите на Баща си. С натежало сърце аз потърсих единствения си приятел, Джитендра.

— Напускам. Моля те, предай почтителните ми поздрави на Дианандаджи, когато се върне.

— Аз също ще напусна! Моите опити да медитирам тук срещнаха не по-голяма благосклонност от твоите. – Джитенд­ра говореше решително.

— Аз срещнах един светец, подобен на Христос. Да отидем при него в Серампор.

И така „птичката“ се готвеше да се „устреми“ в опасна бли­зост до Калкута!

— Ако тръгнем на поход през такава опасна джунгла, ня­ма да стигнем до града на светците, а до стомаха на някой тигър!

Ананта и братът на Амар пристигнаха след три дни. Амар посрещна своя роднина с радостно облекчение. Аз бях непре­клонен; Ананта не получи от мен нищо друго освен суров упрек.

— Разбирам как се чувстваш. – Брат ми говореше утешително. – Всичко, за което те моля, е да ме придружиш до Бенарес, за да се срещнеш с един светец и да отидеш в Калкута за да се видиш за няколко дни с огорчения ни баща. След това можеш да възобновиш търсенето на учителя си.

– Чух от свой колега, че синът ви с още двамина, облечени в европейски дрехи, са се качили на влака на гара Ховрах – заяви мъжът. – Подарили са му кожените си обувки.

Така аз аз имах три ключа – разписанието, момчешкото трио и английското облекло.“

Слушах откровенията на Ананта със смесица от раздраз­нение и веселие. Щедростта ни към кочияша е била малко не­уместна!

— Разбира се, побързах да пусна телеграми до гаровите слу­жители на всички градове, които Амар беше отбелязал в раз­писанието. Той беше подчертал Барейли, затова телеграфирах там на вашия приятел Дварка. Като разпитах съседите, научих, че братовчедът Джатинда е отсъствал една нощ, но се е приб­рал на следващата сутрин в европейски одежди. Издирих го и го поканих на вечеря. Той прие, съвършено обезоръжен от при­ятелското ми поведение. По пътя аз неочаквано го заведох в полицейския участък. Наобиколиха го няколко служители, ко­ито бях подбрал предварително заради свирепия им вид. Под заплашителните им погледи Джатинда се съгласи да обясни тайнственото си поведение.

„Тръгнах за Хималаите в приповдигнато състояние на ду­ха – разправи той. – Изпълваше ме вдъхновение от перспекти­вата да се срещна с учителите. Но когато Мукунда каза, че до­като сме в състояние на екстаз в хималайските пещери, тигри­те ще бъдат омагьосани и ще сядат край нас като питомни котенца, кръвта ми се смръзна; капчици пот избиха по челото ми. „А после? – помислих си аз. – Ами ако злобната природа на тигрите не се промени от силата на духовния ни транс, дали тогава те ще се отнесат към нас с добродушието на домашни котета?“ С умствения си поглед вече се виждах принудителен обитател в стомаха на някой тигър – при това влизах там не наведнъж с цялото си тяло, а на части!“

Гневът ми от изчезването на Джатинда отлетя заедно със смеха. Веселото продължение във влака изкупи всички тревоги, които ми беше причинил. Трябва да си призная, че изпитах известно задоволство: и на Джатинда не му се беше разминала срещата с полицията!

— Ананта1, ти си роден следовател! – Веселият ми поглед не беше лишен от известно раздразнение. – А аз ще кажа на Джатинда, че се радвам, че е бил подтикван не от предателски настроения, както ми се струваше, а от благоразумния инстинкт за самосъхранение!

У дома в Калкута Баща ми трогателно ме помоли да обуз­дая скитническия си дух поне до завършване на гимназията. В мое отсъствие той с любов беше подготвил един замисъл, дого­варяйки се със светия пандит Свами Кевалананда2 да идва редовно в къщи.

— Този мъдрец ще бъде твоят преподавател по санскрит -уверено заяви Баща ми.

Той се надяваше да задоволи религиозната ми жажда пос­редством напътствията на учения философ. Но нещата леко се преобърнаха: новият ми учител съвсем не смяташе да ми пред­лага сухотата на интелектуалните занимания, а разпалваше жар­та на моя стремеж към Бога. Баща ми не знаеше, че Свами Кевалананда е бил възторжен ученик на Лахири Махасая. Без­подобният гуру е имал хиляди ученици, мълчаливо привличани към него от неустоимия му божествен магнетизъм. По-късно научих, че Лахири Махасая често е характеризирал Кевалананда като риши, или озарен мъдрец.

Разкошни къдри обрамчваха красивото лице на моя преподавател. Тъмните му очи бяха простодушни и открити като на дете. Всички движения на нежното му тяло се отличаваха със спокойна отмереност. Винаги мил и изпълнен с обич, той твърдо се бе установил в безграничното съзнание. Много от щастливи­те ни съвместни часове протекоха в дълбока крия медитация.

Кевалананда беше признат авторитет по древните шастри или свещени книги: неговата ерудиция му беше спечелила зва­нието „Шастри Махасая“, с което обикновено се обръщаха към него. Но аз съвсем не напредвах в изучаването на санскрита. Тъpcex всяка възможност да захвърля прозаичната граматика и дa говоря за йога и за Лахири Махасая. Веднъж преподавате­лят ми ме зарадва, като ми разказа нещо от собствения си живот с учителя:

1 Винаги се обръщах към него с „Ананта-да“. „Да“ е наставка, изразяваща уважение, която в Индия се дава от по-малките братя и сестри на най-големия брат.

2 По време на срещата ни Кевалананда все още не беше се присъединил към Ордена Свами и обикновено го наричаха „Шастри Масая”. За да избегна объркването с името на Лахири Масая и Учителя Масая (гл.9), наричам преподавателя си на санскрит с по-късното му монашеско име Свами Кевалананда. Наскоро излезе биографията му на бенгалски език. Роден е в областта Кхулна в Бенгалия през 1863, напуска тялото си в Бенарес на 68 години. Рожденото му име е Ашутош Чатерджи.

„Имах изключително щастие, удаде ми се да бъда до Лахи­ри Махасая в продължение на десет години. Домът му в Бена­рес всяка нощ беше цел на моите поклонничества. Учителят винаги се намираше в малката приемна на първия етаж. Кога­то той седеше в поза лотос върху дървената скамейка без обле­галка, учениците му го наобикаляха в полукръг. Очите му иск­ряха и танцуваха в радостта на Божественото. Те винаги бяха полузатворени и се взираха през вътрешната телескопична ор­бита към сферите на вечното блаженство. Той рядко говореше дълго. Понякога погледът му се спираше върху някой ученик, който се нуждаеше от помощ; тогава от устата му, подобно по­ток светлина, се изливаха целебни слова.

Неописуем покой разцъфваше в мене, щом учителят ме пог­леднеше. Прониквах се с неговия аромат, сякаш от лотоса на безкрайността. Да бъда с него, дори и през целия ден да не раз­меним нито дума – това беше преживяване, което променяше цялото ми същество. Ако по пътя на моята концентрация въз­никнеше някоя невидима бариера, аз медитирах в нозете му. Там с лекота схващах и най-недоловимите състояния. Подобни възприятия ми се изплъзваха в присъствието на не толкова висши наставници. Учителят беше жив храм на Бога, чиито тайни врати се отваряха за всичките му предани последователи.

Лахири Махасая не беше книжен тълкувател на писани­ята. Без усилие той се потапяше в „божествената библиотека“. Пяната на думите и пръските на мислите бликаха от фонтана на неговото всемъдрие. Той притежаваше чудодейния ключ, от­ключващ дълбокото философско знание, запечатано преди сто­летия във Ведите1. Ако го молеха да обясни различните нива на съзнанието, споменати в древните текстове, той с усмивка се съгласяваше.

— Ще премина през тези състояния и своевременно ще ви разкажа какво съм почувствал. – Той напълно се разли­чаваше от учителите, които заучават наизуст свещените пи­сания и после произнасят неосъзнати абстракции.

— Моля те, тълкувай свещените строфи само след като смисълът им достигне до теб. – Мълчаливият гуру често се обръщаше с такова напътствие към най-близкостоящия уче­ник. – Аз ще направлявам мислите ти, така че да направиш правилно тълкуване. – По този начин се оказа, че много от възприятията на Лахири Махасая, придружени от обширни ко­ментари, са записани от различни негови ученици.

Учителят никога не насърчаваше робската вяра.

— Думите са просто черупки – казваше той. – Убедете се в Божието присъствие чрез собствения си радостен контакт в медитацията.

Независимо от проблема, който имаше ученикът, гуру винаги препоръчваше крия-йога за неговото разрешаване.

— Ключът на йога не ще загуби силата си, когато вече няма да съм в телесна форма, за да ви напътствам. Тази техника не може да бъде подвързана, регистрирана и забравена, както става с теоретичните построения. Продължавайте непрестанно по своя път на освобождение чрез крия, чиято сила е в практиката.

Самият аз смятам, че крия е най-доброто средство за освобождаване чрез собствени усилия, което някога е било из­ползвано за въздигане на човека в търсенето му на Безпределното – завърши с това ревностно признание Кевалананда. – Посредством нея всемогъщият Бог, скрит във всеки човек, зримо се е въплътил в телата на Лахири Махасая и неговите ученици.“

Н присъствието на Кевалананда Лахири Махасая извър­шил чудо, подобно на чудесата на Христос. Един ден мъдрият ми преподавател разказа тази история, а очите му се взираха отвъд санскритските текстове, които лежаха пред нас.

„Един сляп ученик на име Раму предизвикваше у мен силна жалост. Нима очите му никога нямаше да видят светлината, след като той с такава вяра служеше на учителя ни, в когото така цялостно пламтеше Божественото? Една сутрин поисках да говоря с Раму, но той търпеливо седеше часове и вееше на гуру с ръчно изработена панкха от палмови листа. Когато преданият поклонник най-накрая напусна стаята, аз го последвах.

1 Четирите древни Веди обхващат над 100 запазени канонични книги. В своето списание Емерсън по следния начин изразява почитта си към ведическата мисъл” „Тя е грандиозна подобно на топлина, на нощ, на бездиханен океан. Там се съдържа всяко религиозно чувство, цялата велика етика, която поред навестява благородните поетични умове… Безполезно е да оставяте книгата настрана; ако аз имам доверие в самия себе си, когато съм в гората или на лодка в езерото, Природата вече прави от мен Брахман: вечната необходимост, вечното възнаграждение, неизмеримата сила, ненарушимата тишина… Това е нейното кредо. Покоят, казва ми тя, и чистотата, и абсолютното отричане – ето тези панацеи изкупват всеки грях и ни довеждат до блаженството на Осемте Бога”.

— Раму, откога си сляп?

— От рождение, господине! Очите ми никога не са изпитали благословията дори бегло да зърнат слънцето.

— Нашият всемогъщ гуру може да ти помогне. Помоли го за това.

На следващия ден Раму нерешително се приближи към Лахири Махасая. Ученикът се срамуваше да поиска към духовното му изобилие да бъде прибавено и физическо богатство.

— Учителю, Този, Който Осветява целия космос, е във вас. Умолявам ви, позволете на Неговата светлина да влезе в очите ми, така че да възприема по-слабия блясък на слънцето.

— Раму, някой те е подучил да ме поставиш в трудно положение. Аз нямам лечителска сила.

— Господине, Безкрайният, който се намира във вас, несъмнено може да лекува.

— Това наистина е нещо друго, Раму. За Бога няма граници! Този, който възпламенява звездите и клетките на тялото с тайнствената лъчезарност на живота, със сигурност може да донесе блясъка на зрението в очите ти.

Учителят докосна челото на Раму в точката между веждите1.

— Задръж ума си концентриран тук и често припявай името на Рама2 в продължение на седем дни. Зората на слънцето ще засияе с особено великолепие за тебе.

И о, чудо! След една седмица стана точно така. За първи път Раму съзря прекрасния лик на природата. Всемъдрият безпогрешно напътстваше ученика да повтаря името на Рама, когото обожаваше повече от всички други светци. Вярата на Раму беше изораната с благочестие почва, върху която покълна мощното семе на вечното изцеление, посято от учителя.“ – Кевалананда млъкна за момент, после отново отдаде дължимата дан на своя гуру.

„При всички чудеса, извършени от Лахири Махасая, беше ясно, че той никога не позволява на Аз-принципа3 да се смята за причиняваща сила. Чрез съвършенството на непобедимото себеотричане учителят позволяваше на Първичната Целебна Сила свободно да тече през него.

Многобройните тела, които бяха драматично изцелени от Лахири Махасая, може би в крайна сметка са подхранили огньовете на кремирането. Но безмълвното духовно пробуждане, което предизвикваше, подобните на Христос ученици, които създаде – ето това са нетленните му чудеса.“

Аз никога не станах учен санскритолог; Кевалананда ми преподаваше божествения синтаксис.

Глава 5

Светецът на благоуханията“ показва чудесата си

„Всичко си има време, време има за всяка работа под не­бето.“4

Не смятах, че мога да намеря утеха в тази соломонова мъдрост; взирах се изпитателно край себе си при излетите ни извън къщи и търсех лицето на предназначения ми гуру. Но пътят ми не пресече неговия, докато не завърших гимназиал­ното си обучение.

Изнизаха се две години между бягството ни с Амар към Хималаите и великия ден, когато Шри Юктешвар се появи в живота ми. В този промеждутък аз срещнах множество свет­ци – „Светеца на Благоуханията“, „Светеца-Тигър“, Нагендра Натх Бхадури, Учителя Махасая и известния бенгалски учен Джагадиш Чандра Бос.

Прелюдия към срещата ми със „Светеца на Благоухани­ята“ бяха две неща: едното с хармоничен, а другото с хуморис­тичен оттенък.

— Бог е прост. Всичко останало е сложно. Не търсете аб­солютни ценности в относителния свят на природата.

1 Мястото на „единното” или духовното око. При настъпване на смъртта съзнанието на човека обикновено се придърпва към това свято място, което обяснява повдигнатите нагоре очи на мъртвите.

2 Централната свещена фигура от санскритския епос Рамаяма.

3 Аханкара, егоизъм, буквално „Аз-фактор”. Главна причина за дуализма или илюзията на мая, чрез която емпиричното Аз се представя за истински субект на съзнателността, творенията си въобразяват, че са творци.

4 Еклисиаст 3:1.

Тези философски утвърждения нежно проникваха в ума ми, докато мълчаливо стоях пред храмовото изображение на Кали1. Като се обърнах, аз се сблъсках с един висок мъж, чиито одежди или по-скоро тяхната липса ми показаха, че пред мен е един странен садху.

— Вие наистина проникнахте в плетеницата на моите мис­ли! – усмихнах се аз с благодарност. – Смесването на благите и ужасяващите аспекти на природата, символизирани от Ка­ли, са причинявали трудности и на по-мъдри глави от моята!

— Малцина са тези, които са разгадали нейната мисте­рия! Доброто и злото са предизвикателна загадка, която жи­вотът подобно на сфинкс поставя пред всеки разум. Без да се опитат да я разрешат, повечето хора заплащат с живота си точно както и във времената на Тива. Но ту тук, ту там се възвисява самотна фигура, която никога не се предава. От мая2 на дуалността тя изтръгва ненакърнимата истина за единството.

— Говорите убедително, господине.

— Аз отдавна практикувам честното вглеждане в себе си – един крайно болезнен подход към мъдростта. Себеизследването, неумолимото наблюдаване на собствените мисли – то­ва е силно и разрушително преживяване. То смазва и най-издрьжливото его. Но истинският самоанализ с математическа точност създава пророци. Пътят на „самоизявата“, на лично­то признание дава егоисти, сигурни в правотата на собстве­ните си интерпретации на Бога и вселената.

— Без съмнение истината смирено се оттегля пред по­добно високомерно оригиналничене. – Беседата ми доставя­ше удоволствие.

— Човек не може да проумее вечните истини, докато не се освободи от претенциите си. В човешкия ум, оголен за ве­ковната мръсотия, е тясно от отблъскващата гмеж на без­бройните мирски заблуди. Битките на бойното поле бледнеят в своята незначителност тук, където човек се сражава преди всичко с вътрешните врагове! Тези смъртни душмани не мо­гат да бъдат победени със съкрушителна военна мощ! Човек трябва да бъде вездесъщ, неуморим и търсещ дори и насън, защото фино въоръжени с отровно оръжие, тези воини на не­вежата лъст се опитват да убият всички ни. Няма ум този, който погребва идеалите си, предавайки се на участта на мно­зинството. Може ли такъв човек да не изглежда безсилен, глу­пав и низък?

— Уважаеми господине, никакво съчувствие ли не изпит­вате към обърканите тълпи?

За момент мъдрецът замълча, после уклончиво отговори:

— Често е почти невъзможно да се обичат едновременно и невидимият Бог, Съкровищницата на Всички Добродетели, и видимият човек, който явно не притежава нито една от тях! Но изкусността тук е подобна на лабиринт. Вътрешното изс­ледване скоро открива единството на всички човешки умове – здравото родство на себичните подбуди. Поне в това отно­шение братството на хората е несъмнено. От това откритие за нашата еднаквост следва поразително смирение. То съзрява в състрадание към ближните, които са слепи за целебните потенции на душата, очакваща да бъде проучена.

— Светците от всички векове, господине, са усещали точ­но като вас страданията на света.

— Само незначителният човек губи отговорност за злочестините на другите, защото е потънал в своето тясно стра­дание. – Суровото лице на садху забележимо се смекчи. – То­зи, който практикува със скалпела на самодисекцията, ще познае обхвата на вселенското състрадание. Той се освобож­дава от оглушителните изисквания на егото. Божията любов разцъфтява на такава почва. Създанието в крайна сметка се обръща към своя Създател най-малкото за да попита

1 Кали изразява вечния принцип в Природата. По традиция тя се изобразява като четириръка жена, стояща върху формата на Бог Шива или Безграничния, защото природата или светът на явленията е вкоренен в ноуменалния. Четирите ръце символизират основните атрибути, два благотворни и два разрушителни, подчертавайки същностната дуалност на материята или творението.

2 Космическата илюзия; буквално – „мистерията“. Мая е магичната сила на творението, благодарение на която изглежда, че в Неизмеримото и Неде­лимото наистина съществуват ограничения и разделения.

Емерсън е написал следното стихотворение, което е нарекъл Мая:

Илюзията тайнствено се труди,

плете безбройни мрежи от заблуди.

Примамва ни с картините си пъстри,

воалите натрупва тя изкусно.

Вълшебница! Човекът щом желае,

тя с чудния си чар ще го омае

изтер­зано: „Защо, Господи, защо?“ Чрез позорния бич на болката човекът най-накрая достига до Безграничното Присъствие, чиято прелест единствено би трябвало да го привлича.

Мъдрецът и аз се намирахме в калкутския храм Калигхат, където бях дошъл да видя прославеното му великолепие. С широк жест случайният ми спътник пропъди натруфената възвишеност.

— Тухлите и хоросанът не ни казват нищо; сърцата се отварят само за човешката песен на съществуващото.

Ние бавно се придвижвахме към мамещата слънчева светлина на входа, където влизаха и излизаха тълпи поклонници.

— Ти си млад. – Мъдрецът замислено ме огледа. – Индия също е млада. Древните риши1 са оставили неизкореними образци на духовен живот. Достопочтените им мъдрости са съзвучни на днешния ден и на тази страна. Безсмъртни и неуязви­ми за коварствата на материализма, дисциплиниращите им поучения все още моделират Индия. Хилядолетия – повече, от­колкото смутените учени дръзват да преброят – скептичното време е потвърждавало ценността на Ведите. Нека тя бъде тво­ето наследство.

Когато почтително се сбогувах със сладкодумния садху, той се прояви като ясновидец:

— Днес, след като си тръгнеш оттук, ще имаш необичайно преживяване.

Аз излязох от района на храма и заскитах безцелно наоко­ло. Като завих зад ъгъла, се натъкнах на един стар познат – един от онези бъбривци, чиято способност за красноречие пре­небрегва времето и обема вечността.

— Бързо ще те пусна да си вървиш, ако ми разкажеш всичко, което се е случило през шестте години на нашата раздяла.

— Какъв парадокс! Ще трябва веднага да те оставя.

Но той се впи в мене и се стараеше да изкопчи новините. Развеселен си помислих, че прилича на гладен вълк: колкото повече говорех, толкова по-ненаситно попиваше подробности­те. Помолих се наум на Богинята Кали да изнамери благови­ден предлог да избягам.

Внезапно спътникът ми си тръгна. Въздъхнах облекчено и ускорих крачка, опасявайки се от нов пристъп на бъбрива трес­ка. Като чух бързи стъпки зад себе си, увеличих скоростта си. Не смеех да се обърна. Но с един скок младежът отново се при­съедини към мене и приветливо обгърна рамото ми.

— Забравих да ти кажа за Гандха Баба (Светецът на Бла­гоуханията), който украсява с присъствието си ей онази къща. – Той посочи едно жилище на няколко ярда от нас. – Трябва непременно да го видиш; интересен е. Може да имаш необик­новено преживяване. Довиждане. – И той наистина ск тръгна.

В ума ми проблесна изказаното с подобни думи предсказа­ние пред храма Калигхат. Определено заинтригуван, аз влязох в къщата и бях въведен в просторна приемна. Тук и там върху дебел, оранжево оцветен килим седяха по турски множество хо­ра. Благоговеен шепот достигна до ушите ми:

— Виж, Гандха Баба е върху леопардовата кожа. Той може да дари всички, които не усещат никакъв мирис, с естествения аромат на всяко цвете, може да съживи повяхналото цветче или да накара кожата на човека да излъчва възхитително бла­гоухание.

Погледнах направо към светеца; бързият му поглед се спря върху ми. Той беше пълен, носеше брада, имаше тъмна кожа и големи лъчисти очи.

— Синко, радвам се да те видя. Кажи какво искаш. Би ли желал някакво благоухание.

— За какво ми е? – Думите му ми се сториха доста детински.

— За да изпиташ чудодейното наслаждение от благоуха­нията.

— Като карам Бога да създава аромати?

— И какво от това? Бог и без това създава аромати.

— Да, но той оформя крехките флакони на цветовете, за да се използват, докато са свежи, и да се захвърлят след това. Вие можете ли да материализирате цветя?

— Аз материализирам аромати, малки ми приятелю.

— Тогава фабриките за парфюми ще фалират.

— Ще им позволя да запазят занаята си! Моята цел е да покажа силата на Бога.

1 Ришите, буквално „пророци”, са били авторите на Ведите в безпаметната древност.

— Господине, необходимо ли е да се доказва Богът. Нима чудесата, които Той върши, не са навсякъде и във всичко?

— Така е, но ние също би трябвало да изявим част от без­крайното му творческо разнообразие.

— Колко време ви беше необходимо, за да овладеете своето изкуство?

— Дванадесет години.

— За да приготвяте парфюми с астрални средства! Явно, уважаеми мъдрецо, вие сте пропилели една дузина години за аромати, които можете да получите само срещу няколко рупии в цветарския магазин.

— Ароматът увяхва заедно с цветята.

— Ароматът увяхва със смъртта. Защо ми е да желая то­ва, което радва единствено тялото?

— Г-н философе, ти ми харесваш. Е, протегни напред дясната си ръка. – И той направи благославящ жест.

Бях на няколко крачки от Гандха Баба; никой друг не бе­ше достатъчно близо, за да се допре до тялото ми. Протегнах ръката си, която йогинът не докосна.

— Какъв аромат искаш?

— На роза.

— Така да бъде.

За моя огромна изненада от средата на дланта ми силно се разнесе опияняващ аромат на роза. Усмихнат, аз извадих от близката ваза едно голямо бяло цвете без мирис.

— Може ли този неблагоуханен цвят да се пропие с аро­мата на жасмин?

— Така да бъде.

В същия миг от цветните листенца полъхна жасминов аро­мат. Поблагодарих на чудотвореца и седнах до един от него­вите ученици. Той ми каза, че Гандха Баба, чието истинско име е Вишудхананда, е научил множество изумителни йогически тайни от един тибетски учител. Увери ме, че възрастта, до която бил достигнал тибетският йогин, надхвърляла хиляда години.

— Неговият ученик Гандха Баба не винаги показва май­сторството си по такъв прост буквален начин, както току-що видя. – Ученикът говореше с явна гордост за своя учител. – Процедурата му варира в широки граници в зависимост от разнообразието на темпераментите. Той е удивителен! Сред неговите последователи има много представители на калкутската интелигенция.

Аз мълчаливо реших да не се присъединявам към тях. Един толкова буквално „удивителен“ гуру не ми беше по вку­са. Благодарих учтиво на Гандха Баба и излязох. Като вървях към къщи, аз размишлявах за трите разнородни срещи, които ми предостави денят.

Сестра ми Ума ме видя, като влизах през вратата на наша­та къща на улица „Гурпар“.

— О, ставаш много елегантен, като използваш парфюм! Без да кажа нито дума, аз й подадох да помирише ръката ми.

— Какъв прекрасен аромат на рози! Необикновено е силен!

Като си мислех, че по-скоро е „силно необикновен“, аз мъл­чаливо поставих астрално парфюмираното цвете под носа й.

— О, обожавам жасмина! – Тя взе цветето. Забавно недо­умение преминаваше по лицето й, докато няколко пъти вдиш­ваше аромата на жасмин от цвете, което добре знаеше, че не мирише. Реакцията й разсея подозрението ми, че Гандха Баба е предизвикал състояние на самовнушение, благодарение на което само аз мога да усетя миризмите.

По-късно чух от един свой приятел, Алакананда, че „Свете­цът на Благоуханията“ е имал сила, която много бих желал да притежават милионите умиращи от глад в Азия, а днес и в Европа.

„Бях със стотици други гости в дома на Гандха Баба в Бурдван – разказа ми Алакананда. – Имаше празник. – Тъй ка­то се смяташе, че този йогин има силата да извлича предмети от финия въздух, аз на шега му предложих да материализира няколко мандарини, чиито сезон още не беше дошъл. В същия миг всички лючи1, намиращи се върху банановите листа, за­почнаха да се издуват. Оказа се, че във всеки хляб имаше по една изчистена мандарина. Аз пристъпих към моята с извес­тен трепет, но установих, че има възхитителен вкус.“

1 Плосък, кръгъл индийски хляб.

Години по-късно чрез вътрешно осъзнаване разбрах как Гандха Баба бе осъществявал своите материализации. Този метод, уви, е недостъпен за гладните човешки маси.

Различните сетивни стимули, на които човек реагира – тактилни, визуални, вкусови, слухови и обонятелни – възник­ват благодарение различните вибрации на електроните и про­тоните. На свой ред вибрациите се регулират от „жизнетроните“, фините жизнени сили, енергиите, по-фини от атома, разумно заредени с петте различни сетивни идеи-субстанции.

Гандха Баба, настройвайки се посредством определени йогически практики към космическата сила, беше в състо­яние да насочва жизнетроните, да прегрупира вибрационната им структура и да обективизира желания резултат. Неговите аромати, плодове и други чудеса бяха действителна материализация на земните вибрации, а не хипнотично предизвикани вът­решни усещания1.

Извършването на чудеса като тези, които показваше „Све­тецът на Благоуханията“, е впечатляващо, но безполезно. Те не достигат много по-значима цел освен забавлението и от­клоняват от сериозното търсене на Бога.

При някои малки операции медиците използват хипноза­та като вид психичен хлороформ, ако има опасност хората да не понесат упойката. Но е вредно човек често да изпада в хип­нотично състояние; то води до негативни психологични пос­ледици, които след време разстройват мозъчните клетки. Хипнотизмът означава престъпване в територията на чуждо съз­нание. Временната му проява няма нищо общо с чудесата, из­вършвани от божествено осъзнати хора. Събудени в Бога, ис­тинските светци предизвикват изменения в този свят-сън, като хармонично се настройват към Творящия Космичен Съновидец.

Учителите порицават показното парадиране с необикновени способности. Персийският мистик Абу Саид веднъж се прис­мял на някакъв факир, който се гордеел с чудодейната си власт над водата, въздуха и пространството.

„Жабата също си е у дома във водата! – казал той с лека насмешка. – Враната и лешоядът с лекота летят във въздуха; дяволът присъства едновременно и на Изток, и на Запад! Ис­тинският човек е този, който живее правдиво сред събратята си, който продава и купува, но дори и за миг не забравя Бога!“

По друг повод великият персийски учител е изразил по следния начин възгледите си за религиозния живот: „Да из­хвърлиш всичко, което имаш в главата си (себичните жела­ния и амбиции); да даряваш свободно всичко, което имаш в ръцете си, и никога да не трепваш пред ударите на злополучи­ята!“

Нито безпристрастният мъдрец в храма Калигхат, нито обученият в Тибет йогин можаха да задоволят копнежа ми за гуру. Сърцето ми нямаше нужда от настойник, изискващ при­знание и викащ сам на себе си „Браво!“, и то все по-звучно, тъй като рядко го заобикаля тишина. Когато най-накрая срещ­нах учителя си, той ме обучаваше чрез простотата на приме­ра – единствената мярка за истинския човек.

Глава 6

Свами Тигър

— Намерил съм адреса на Свами Тигър. Хайде утре да го посетим.

1 Лаиците едва напоследък осъзнаха огромните крачки, които направи на­уката на двадесети век. Преобразуването на металите и другите мечти на алхимиците ежедневно се осъществяват в научните изследователски цент­рове по цял свят. Преди научната асамблея във Фонтенбло през 1928 г. видният френски химик Жорж Клод показа „чудеса“ благодарение на хи­мическите си познания за кислородните трансформации. „Вълшебната му пръчица“ беше прост кислород, бълбукащ в една епруветка на масата. Уче­ният „превърна шепа пясък в скъпоценни камъни, желязото доведе до със­тояние, наподобяващо разтопен шоколад, а след като лиши цветята от баг­ри, ги докара до консистенцията на стъкло.

Г-н Клод обясни как посредством трансформациите на кислорода морето може да се превърне в могъща използваема сила, как не е наложително врящата вода да причинява изгаряне, как чрез едно подухване с кислород­на духалка песъчинката може да се превърне в сапфир, рубин или топаз; той предрече времето, когато човек ще може да ходи по океанското дъно без водолазен костюм. Накрая ученият изуми зрителите си, като направи лицата им черни чрез отнемане на червения цвят от слънчевите лъчи.

Споменатият френски физик е създал втечнен въздух чрез метода на раз­ширение, посредством който е могъл да отдели различните газове във въз­духа, и е открил разнообразни средства за механично приложение на тем­пературните разлики на морската вода.

Получих това предложение от Чанди, един от моите гим­назиални приятели. Аз също силно желаех да видя този сва­ми, който преди да стане монах, е хващал тигри и се е сража­вал с тях с голи ръце. Изпитвах силен момчешки възторг от такива забележителни подвизи.

На следващия ден утрото беше студено почти като през зимата, но Чанди и аз весело потеглихме. След дълго напраз­но дирене най-накрая намерихме правилния адрес. На врата­та имаше два железни звънеца, на които зазвънях оглушител­но. Въпреки глъчката слугата се приближи със спокойна по­ходка. Ироничната му усмивка намекваше, че посетителите, колкото и да са шумни, не могат да смутят тишината на све­тия дом.

Усетили мълчаливия упрек, спътникът ми и аз бяхме бла­годарни, че сме поканени в приемната. Дългото ни чакане там ни причини неприятни опасения. Неписан индийски за­кон за търсачите на истината е търпението; учителят предна­мерено може да постави на изпитание желанието на човека да се срещне с него. Тази психологична уловка широко се из­ползва на Запад от лекарите и зъболекарите!

Когато накрая слугата ни повика, Чанди и аз влязохме в спалнята. Знаменитият Свами Сохонг* седеше на кревата си. Гледката на огромното му тяло ни порази. Ние стояхме, без да гъкнем, с опулени очи. Никога по-рано не бяхме виждали такъв гръден кош или такива бицепси, подобни на футболни топки. По широкия му врат се спускаха дълги къдри, сурово­то му, но все пак спокойно лице бе украсено с брада и муста­ци И тъмните му очи се усещаше нещо от качествата и на гълъба, и на тигъра. Не носеше дрехи, като се изключи една тигрова кожа около мускулестия му кръст.

Когато отново придобихме дар-слово, приятелят ми и аз поздравихме монаха, изразявайки възторга си от неговата храброст върху необикновената арена на семейство Котки.

— Моля ви, бихте ли ни казали, как е възможно с голи песлшци да се покори най-свирепият див звяр, кралският бен­галски тигър?

— Синове мои, за мен не представлява нищо да се боря с тигрите. Бих могъл да го направя и днес, ако е необходимо. – Той се засмя като дете. – Вие гледате на тигрите като на тиг­ри, а за мен те са мили котета.

— Свамиджи, мисля, че бих могъл да внуша на подсъзна­нието си мисълта, че тигрите са котенца, но бих ли могъл да накарам и тигрите да повярват в това?

— Разбира се, сила също е необходима! Не може да се очаква победа от едно бебе, което си въобразява, че тигърът е домашна котка! Силните ми ръце са ми достатъчно оръжие.

Той ни помоли да го последваме до вътрешния двор и там удари ръба на стената. Една тухла се откърти на пода; през зейналата дупка на липсващия от стената зъб ясно се открои небето. Аз направо се зашеметих; щом с един удар той може да избие зазидани тухли от здрава стена, мислех си аз, несъм­нено е в състояние да избие зъбите на тигрите!

— Много хора притежават същата сила като моята, но им пипсва хладнокръвие. Онези, които са телесно, но не и духов­но издръжливи, могат да припаднат само при вида на дивия звяр, бродещ свободно из джунглата. Тигърът в своята естесвена жестокост и среда много се отличава от упоените с опи­ум циркови животни!

Много хора с херкулесова сила въпреки всичко са изпада­ли и жалка безпомощност при нападението на бенгалски тигър. Така тигърът кара човека умствено да достигне до безволевото състояние на котенце. Възможно е обаче, ако човек има достатъчно силно тяло и огромна решителност, да преобърне ролите и да накара тигърът да се почувства безпомощен като котенце. О, колко често съм правел точно това!

Аз бях напълно готов да повярвам, че великанът пред ме­не е бил способен да извърши метаморфозата, превръщаща тигъра в котенце. Изглежда, той бе в настроение да говори; Чанди и аз го слушахме почтително.

— Умът е владетел на мускулите. Силата на удара на чу­ка зависи от приложената енергия; силата, която проявява ин­струментът човешко тяло, зависи от неговата решителна во­ля и смелост. В буквален смисъл тялото се създава и поддър­жа от ума. Под напора на инстинктите от минали животи в човешкото съзнание постепенно прониква сила или слабост. Те се изразяват като нагласи, които на свой ред се превръщат в желано или нежелано тяло. Външната слабост има ментален произход; получава се порочен кръг, при който обвърза­ното с нагласи тяло разстройва ума. Ако господарят позволи слугата да го командва, тогава слугата става господар. По съ­щия начин умът бива поробен, ако се подчини на диктата на тялото.

По наше настояване внушителният свами се съгласи да ни разкаже нещо за своя собствен живот.

— Най-ранното ми желание беше да се боря с тигри. Во­лята ми беше силна, но тялото хилаво.

Възглас на учудване се изтръгна от мене. Изглеждаше не­вероятно този човек, сега „със плещи на Атлант, способен да издържа“, някога да е познавал слабостта.

— Но благодарение на несломимото постоянство на мис­лите си за здраве и сила аз превъзмогнах затрудненията. За­това имам пълно основание да възхвалявам несломимата ум­ствена мощ, която според мен е истинският покорител на бен­галските тигри.

— Смятате ли, уважаеми свами, че някога бих могъл да се боря с тигри? – Това беше първият и последен път, когато през ума ми мина такова ексцентрично желание.

— Да. – Той се усмихна. – Но има най-различни видове тигри; някои скитат в джунглите на човешките страсти. За духа няма никаква полза да се убиват несъзнателните живот­ни. По-добре е да си победител на вътрешните хищници.

— Господине, бихме ли могли да чуем как от укротител на диви животни сте се превърнали в укротител на диви страсти?

Свами Тигър потъна в мълчание. Очите му невиждащо се взряха в далнината, извиквайки виденията на отминалите години. Разбрах душевната му борба да реши дали да удовлет­вори молбата ми. Накрая той се усмихна одобрително.

„Когато славата ми достигна зенита си, тя ми донесе опи­янението на гордостта. Реших не само да се боря с тигрите, но и да ги показвам в най-различни номера. Желанието ми беше да накарам свирепите зверове да се държат като домашни жи­вотни. Започнах публично и с радващ ме успех да показвам своите подвизи.

Една вечер в моята стая замислен влезе баща ми.

— Синко, нося ти думи на предупреждение. Биж желал да те спася от бъдещи нещастия, предизвикани от скърцащите колела на причината и следствието.

— Нима си фаталист, Татко? Трябва ли да се позволява на суеверията да затъмнят стремителните потоци на моите действия?

— Не съм фаталист, синко. Обаче вярвам в справедливия закон на възмездието, както ни учат Свещените писания. В семейството на джунглата негодуват срещу тебе; все някога ще трябва да платиш за това.

— Татко, ти ме учудваш! Много добре знаеш какви са тиг­рите – красиви, но безмилостни! Дори след като току-що се е нахранил предостатъчно с някое злочесто създание, тигърът се настървява за кръв при вида на нова плячка. Това може да е някоя радостна газела, подскачаща по тревите на джунгла­та. Като я хване и пробие мекото й гърло, жестокият звяр опитва само малко от безшумно леещата се кръв и продължа­ва ужасяващия си път.

Тигрите са най-долните създания в джунглата! Кой знае! Може би моите удари набиват в дебелите им глави малко здрав разум. Аз съм директор в горското възпитателно училище, за да ги уча на добри обноски!

Моля те, Татко, смятай ме за укротител на тигри, но ни­кога не ме разглеждай като техен убиец. Как биха могли доб­рите ми действия да ми навлекат беда? Моля те, не ми нала­гай да изменя начина си на живот.“

Чанди и аз бяхме целите в слух, осъзнавайки отминалата дилема. В Индия не е лесно детето да се противопостави на волята на родителите си.

„В стоическо мълчание баща ми изслуша моето обясне­ние. След това със сериозен глас ми разкри следното:

— Синко, принуждаваш ме да ти разкажа зловещото пред­сказание, изречено от един мъдрец. Той дойде при мен вчера, докато седях на верандата в ежедневната си медитация.

„Скъпи приятелю, идвам с известие за твоя войнствен син. Накарай го да прекъсне дивашката си дейност. В противен случай следващият му сблъсък с тигрите ще завърши със се­риозни рани и шестмесечно, почти смъртоносно боледуване. Тогава той ще се откаже от предишния си живот и ще стане монах.“

Разказът му не ми направи впечатление. Сметнах, че ба­ща ми е станал доверчива жертва на един заблуден фанатик.“

Свами Тигър направи това признание с нетърпелив жест като към някаква глупост. После дълго време мълча навъсено, сякаш забравил за нашето присъствие. Когато отново подхва­на прекъснатата нишка на повествованието, това стана вне­запно, с приглушен глас.

„Скоро след предупреждението на баща ми посетих столи­цата на Куч Бехар. Живописното място бе ново за мене и аз очаквах успокоителна промяна. Както навсякъде, по улиците ме следваше любопитна тълпа. Долавях откъслечен шепот:

— Това е човекът, който се бори с диви тигри.

— Това крака ли са или дънери?

— Вижте лицето му! Трябва да е инкарнация на самия цар на тигрите!

Знаете как действат селските хлапета – по-добре от послед­но издание на вестник! А с каква скорост се завъртя след това от къща на къща словесният бюлетин на жените! Само за ня­колко часа целият град беше невероятно възбуден от моето при­съствие.

Вечерта аз спокойно си почивах, когато дочух чаткащите подкови на галопиращи коне. Те спряха пред дома ми. Влязоха няколко високи полицаи с чалми на главите.

Стъписах се. „Всичко може да се очаква от тези творения на човешкия закон, помислих си аз. Няма да се учудя, ако се готвят да ме кастрят за неща, за които си нямам и представа.“ Но служителите се поклониха с необикновена любезност.

— Уважаеми господине, дошли сме да ви приветстваме от името на принца на Куч Бехар. Той има удоволствието да ви покани утре сутрин в палата си.

Известно време аз обмислях перспективата. По необясни­ма причина изпитвах остро съжаление от това прекъсване на спокойното ми пътешествие. Но вежливите обноски на поли­цаите ме трогнаха и аз се съгласих да отида.

На следния ден бях смаян от един раболепен ескорт, който ме заведе от вратата на дома ми до великолепна карета, тегле­на от четири коня. Един слуга държеше пищно украсен чадър, за да ме предпазва от палещите лъчи на слънцето. Наслажда­вах се на приятното пътуване през града и гористите му окол­ности. Самият царски потомък стоеше пред вратата на дворе­ца, за да ме посрещне. Той ми предложи собственото си покри­то със златен брокат кресло, а сам с усмивка се прехвърли вър­ху един семпъл стол.

„Несъмнено цялата тази любезност няма да ми се размине току-така“ – помислих си аз с нарастващо учудване. Мотивите на принца скоро се изясниха.

— Навсякъде в моя град се носи мълвата, че можете само с голи ръце да се борите с диви тигри. Вярно ли е това?

— Съвсем вярно.

— Трудно ми е да повярвам! Вие сте бенгалец от Калкута, отхранен с белия ориз на градското население. Бъдете откро­вен, ако обичате, не сте ли се борили само с безхарактерни, упоени с опиум животни? – Гласът му беше висок и саркасти­чен, обагрен с лек провинциален акцент.

Не удостоих с отговор този оскърбителен въпрос.

— Предизвиквам ви да се биете с моя току-що хванат ти­гър Раджа Бегум1. Ако съумеете успешно да му се противопос­тавите, да го завържете с верига и да напуснете клетката му в пълно съзнание, този бенгалски тигър ще бъде ваш! Ще полу­чите също така няколко хиляди рупии и много други дарове. Ако откажете да встъпите в двубой с него, ще разглася по цяла­та страна, че сте мошеник.

Наглите му думи ме пронизаха като куршум. Изстрелях ед­но гневно съгласие. Полунадигнат от стола си от вълнение, принцът със садистична усмивка се отпусна назад. Спомних си римските императори, които са се наслаждавали, като са пращали християните на арената със зверове.

— Двубоят ще се състои след една седмица. Съжалявам, че не бих могъл да ви позволя да видите предварително тигъра.

Дали принцът се боеше, че ще се опитам да хипнотизи­рам животното или тайно да му дам опиум, това не знам!

Излязох от двореца, забелязвайки развеселен, че царски­ят чадър и пищната карета сега липсват.

1 „Принц-Принцеса” наречен така, за да посоич, че този звяр притежава едновременно свирепостта и на тигър и на тигрица.

Следващата седмица аз методично подготвях ума и тяло­то си за предстоящото изпитание. От своя слуга научих фан­тастични измислици. По някакъв начин страшното предска­зание, което мъдрецът беше направил на баща ми, се беше разпространило и тук, като по пътя си се беше раздуло не­имоверно. Мнозина прости селяни вярваха, че зъл дух, про­клет от боговете, се е преродил като тигър, който приема раз­лични дяволски форми през нощта, а през деня си остава раиран звяр. Предполагаше се, че този демон-тигър е изпратен, за да ме смири.

Друга въображаема версия се състоеше в това, че молит­вите на животните към Небесния Тигър са получили отговор под формата на Раджа Бегум. Той трябваше да стане инстру­мент, за да ме накаже – мен, това дръзко двуного, нанесло тол­кова оскърбления на тигровото племе! Един човек, лишен от козина и остри зъби, осмеляващ се да предизвиква въоръже­ните с дълги нокти и силни крака тигри! Концентрираната злоба на всички оскърбени тигри – твърдяха селяните – е набрала достатъчно сила, за да задвижи скритите закони и да предиз­вика поражението на гордия укротител на тигрите.

Слугата ми ме уведоми също, че принцът е в стихията си, уреждайки битката между човека и звяра. Наглеждал издига­нето на устойчивата шатра, предназначена да побере хиляди хора. В центъра й в огромна желязна клетка, заобиколена от защитна камера, държал Раджа Бегум. Пленникът непрекъс­нато надавал смразяващи кръвта ревове. Хранели го оскъд­но, за да разпалят яростен апетит. Може би принцът очаква­ше, че аз ще бъда трофейната му храна!

Тълпи от града и предградията настървено се юрнаха да си купуват билети в отговор на барабанния бой, възвестяващ уникалното състезание. Денят на битката завари хиляди, ко­ито бяха върнати поради липса на билети. Много хора се про­вряха през отворите в навеса и запълниха цялото пространст­во под галериите.“

С приближаване на кулминацията на разказа на Свами Тигър възбудата ми все повече нарастваше. Чанди също беше онемял от възторг.

„Аз се появих спокойно сред оглушителните ревове на Раджа Бегум и врявата на леко ужасената тълпа. Не бях защитен от никакви дрехи освен тези, които обвиваха кръста ми. Отворих резето на защитната камера и спокойно я затворих зад себе си. Тигърът усети кръв. С оглушителен грохот се хвър­ли върху решетките и нададе страховито приветствие. Публи­ката притихна в жалостив страх. Аз изглеждах като кротко агънце пред яростния звяр.

Миг – и бях вътре в клетката, но докато захлопвах врата­та, Раджа Бегум стремително се хвърли отгоре ми. Дясната ми ръка беше безнадеждно разкъсана. Човешката кръв, най-голямото лакомство, познато на тигъра, потече в ужасяващи потоци. Изглежда, пророчеството на светеца всеки миг щеше да се сбъдне.

Незабавно се възстанових от шока на първото сериозно нараняване, което някога съм получавал. Пропъдих гледката на окървавените си пръсти, като ги пъхнах в дрехата около кръста си, и замахнах с лявата си ръка, нанасяйки удар, спо­собен да чупи кости. Животното полетя назад, завъртя се във вътрешната част на клетката и конвулсивно се хвърли нап­ред. Върху главата му се посипа моето знаменито юмручно наказание.

Но вкусът на кръвта действаше на Раджа Бегум като пър­вата възбуждаща глътка вино за дълго въздържал се алкохо­лик. Прекъсвани от оглушителни ревове, атаките на звяра ста­ваха все по-яростни. Недостатъчната ми защита само с една ръка ме правеше уязвим за неговите нокти и зъби. Но аз раз­давах зашеметяващи удари в замяна. Взаимно окървавени, ние се борехме на смърт. Клетката беше същински ад: кръвта пръскаше на всички страни и от гърлото на звяра се изтръг­ваха викове на болка и жажда за смърт.

— Застреляйте го! Убийте тигъра! – пищеше тълпата. Чо­векът и звярът се движеха толкова бързо, че куршумът на пазача мина встрани. Събрах цялата сила на волята си, изре­вах яростно и нанесох последния съкрушителен удар. Тигъ­рът рухна и притихна.“

— Като котенце! – вметнах аз.

Свами се засмя от душа, след това продължи завладява­щия си разказ:

„Най-накрая Раджа Бегум беше победен. Царствената му гордост бе унизена още повече: с изранените си ръце аз дръз­ко разтворих челюстите му. За един драматичен миг задър­жах главата си в зейналия капан на смъртта. Огледах се за верига. Издърпвайки една от купчината на пода, аз завързах шията на тигъра към решетките на клетката и триумфално се запътих към вратата.

Но това дяволско изчадие, Раджа Бегум, имаше енергия, достойна за предполагаемия му демоничен произход. С неве­роятен скок той строши веригата и скочи на гърба ми. Стис­на

здраво рамото ми с челюстите си и ме повали на пода. Но само след миг аз го приковах под себе си. Под безмилостните удари коварният звяр изпадна почти в безсъзнание. Този път го завързах по-внимателно. Бавно напуснах клетката.

Озовах се в нов кипеж, този път от възторг. Одобрител­ният възглас на тълпата избухна като от едно-единствено ги­гантско гърло. Изранен почти до смърт, аз все пак изпълних трите условия на битката – зашеметих тигъра, вързах го с ве­рига и излязох, без да поискам никаква помощ. Освен това така драстично бях наранил и изплашил агресивния звяр, че той предпочете да не забележи подходящата награда – моята глава в устата му!

След като раните ми бяха излекувани, бях увенчан с по­чести; в краката ми се сипеха стотици златни монети. Цели­ят град празнуваше. От всички страни се чуваха безконечни обсъждания на моята победа над един от най-големите и сви­репи тигри, които са били виждани. Раджа Бегум ми беше подарен, както ми бе обещано, но аз не усещах въодушевле­ние. В душата ми бе настъпила духовна промяна. Сякаш с пос­ледното си излизане от клетката бях затворил вратата за зем­ните си амбиции.

Последва злочест период. Шест месеца бях близо до смърт­та от отравяне на кръвта. Щом се възстанових достатъчно, за да напусна Куч Бехар, аз се върнах в родния си град.

— Сега зная, че мой учител е онзи свят мъж, който е дал мъдрото предупреждение – смирено признах пред баща си. – О, само ако можех да го намеря!

Стремежът ми беше искрен, защото един ден мъдрецът дойде без предупреждение.

— Достатъчно си укротявал тигри – каза той със спокойна увереност. – Ела с мене, аз ще те науча да подчиняваш зверове­те на невежеството, бродещи в джунглата на човешкия ум. Ти си свикнал с публиката: нека тя бъде сонм ангели, наслаждава­щи се на твоето завладяващо йогическо майсторство!

Бях посветен в духовния път от своя свят гуру. Той отво­ри вратите на душата ми, ръждясали и заяли от продължи­телна неупотреба. Скоро ние ръка за ръка се отправихме за моето обучение в Хималаите.“

Чанди и аз се поклонихме в нозете на свами, благодарни за живото описание на едно наистина бурно битие. Чувствах се щедро възнаграден за дългото изпитание на търпеливостта ни в студената приемна!

Глава 7

Левитиращият светец

— Вчера на една групова среща видях йогин, който се за­държа във въздуха, няколко стъпки над земята – впечатлен ми каза моят приятел Упендра Мохун Чоудхури.

Усмихнах му се ентусиазирано:

— Може би ще успея да позная името му. Да не би това да е Бхадури Махасая от Горния околовръстен път?

Упендра кимна, леко огорчен, че това не беше новост за мен. Сред приятелите ми беше добре известно моето любо­питство към светците; доставяше им удоволствие да ме на­сочват към пресни следи.

— Този йогин живее толкова близо до дома ми, че често го посещавам. – Тези думи предизвикаха жив интерес върху лицето на Упендра и аз продължих:

— Виждал съм негови удивителни изяви. С голяма вещина той е овладял различните пранаями1 на древната осемчленна йога, очертана от Патанджали2. Веднъж Бхадури Махасая из­пълни пред мен пранаяма вастрика с такава изумителна сила, че изглеждаше сякаш в стаята се е разразила истинска буря! След това прекрати гръмоподобното дихание и остана непод­вижен във високо състояние на свръхсъзнание3. Атмосфе­рата на покой след бурята беше незабравима.

1 Методи за контролиране на жизнената сила чрез регулиране на дишането.

2 Съставителят на Йога-сутра.

3 Френските професори са първите западни учени, пожелали научно да изследват възможностите на свръхсъзнателния ум. Професор Жюл-Боа, член на Школата по психология към Сорбоната, изнасял лекции в Америка през 1928 г. На слушателите си той разказвал, че френските учени са признали свръхсъзнанието, което е точно противоположно на несъзнаваното на Фройд и е способност, която прави човека наистина човек, а не просто свръхживотно”. Г-н Жюл-Боа обяснил, че събуждането на по-висшето съзнание „не трябва да се смесва с хипнотизма. Съществуването на свръхсъзнателния ум отдавна е признато от философията, явявайки се всъщност Свръхдушата, за която говори Емерсъ, но която едва напоследък е призната от науката”. Френският учен посочил, че от свръхсъзнанието идват вдъхновението, надареността, моралните дейности. „Вярата в това не означава мистицизъм, въпреки че признава и оценява качествата, проповядвани от мистиците”

— Чувал съм, че светецът никога не е напускал дома си. – В тона на Упендра се усещаше леко недоверие.

— Това наистина е така! Той не е излизал от дома си през последните дванадесет години, но леко облекчава самоналоженото си правило по време на свещените празници, когато излиза на тротоара пред къщата! Просяците се струпват там, защото светият Бхадури е известен с щедрото си сърце.

— Как така той остава във въздуха, без да зачита закона за гравитацията?

— Тялото на йога става по-фино след използването на оп­ределени пранаями. Тогава то може да левитира или да подс­кача като жаба. Известно е, че дори светците, които не прак­тикуват формално йога1, левитират в състояние на дълбока отдаденост на Бога.

— Бих искал да знам повече за този мъдрец. Ти посеща­вал ли си вечерните им сбирки? – Очите на Упендра светеха от любопитство.

— Да, често. Много ценя остроумието в неговата мъдрост. Понякога продължителният ми смях нарушава тържественост­та на тези събирания. Светецът не се сърди, но учениците му ме гледат кръвнишки!

Същият следобед, като се връщах от училище, аз минах край дома на Бхадури Махасая и реших да вляза. Йогинът бе­ше недостъпен за широката публика. Един самотен ученик, заемащ долния етаж, охраняваше неприкосновеносттта на учи­теля. Той беше малко педантичен; официално се осведоми да­ли имам „уговорка“. Гуруто му се появи точно навреме, за да ме спаси от неминуемо изхвърляне.

— Нека Мукунда дойде, щом желае. – Очите на светеца проблясваха. – Моето уединение не е заради собственото ми удобство, а за това на другите. Мирските хора не харесват пря­мотата, унищожаваща техните илюзии. Светците са не само рядкост, те предизвикват смут. Дори в Писанията се посочва, че те често поставят хората в затруднено положение!

Последвах Бхадури Махасая към аскетичната му кварти­ра на горния етаж, откъдето той рядко излизаше. Учителите често пренебрегват панорамата на земната суета, тяхното вни­мание е насочено към вековете. Съвременници на мъдреца са не само тези от тясното му настояще.

— Махариши2, вие сте първият йогин, когото познавам, който винаги си стои в къщи.

— Понякога Бог посажда светците си на неочаквана поч­ва, за да не би да си помислим, че можем да Го сведем до едно правило!

Светецът затвори вибрациите на тялото си в поза лотос. На своите седемдесет години той не проявяваше никакви не­приятни признаци на възрастта или уседналия живот. Здрав и строен, той беше във всяко отношение идеален. Лицето му беше лице на риши, както го описват древните текстове. С величествена глава и пищна брада, той винаги седеше съвър­шено изправен, спокойните му очи бяха съсредоточени върху Всеприсъстващия.

Светецът и аз влязохме в медитативно състояние. След един час нежният му глас ме размърда:

— Ти често отиваш в тишината, но развил ли си „анубхава“3? – Той ми напомни да обичам Бога повече от медитаци­ята. – Недей да смесваш техниката с Целта.

После ми предложи мангови плодове. И с онова добро­душно остроумие, което толкова харесвах в суровата му при­рода, отбеляза:

— Обикновено хората повече обичат джала-йога (едине­ние с храната), отколкото дхяна-йога (единение с Бога).

Този йога-каламбур ми подейства развеселяващо.

— Какъв смях имаш! – В погледа му преминаха нежни отблясъци. Самото му лице беше винаги сериозно, но все пак озарено от усмивка на екстаз. В големите му лотосови очи се криеше божествен смях.

— Тези писма са дошли от далечна Америка. – Мъдрецът посочи няколко дебели плика на масата. – Пиша си с няколко общества, чиито членове се интересуват от йога. Сега те пре­

1 Света Тереза Авилска и други християнски светци често са били наблюдавани в състояние на левитация.

2 „Велик мъдрец”

3 Опитно познание на Бога.

откриват Индия с по-добър усет за посока от Колумб. С радост им помагам. Знанието на йога е достъпно за всеки, който иска да го приеме, също като всепроникващата дневна светлина.

Не трябва заради Запада да се разводнява това, което ри­шите приемат като същностно за човешкото спасение. Сход­ни по душа, макар и различни по външна проява, нито Запа­дът, нито Изтокът ще постигнат разцвет, ако не се практику­ва някаква форма на дисциплинираща йога.

Светецът задържа върху мен спокойния си поглед. Тога­ва не осъзнавах, че думите му са завоалирано пророческо на­пътствие. Едва сега, когато пиша това, разбирам пълния сми­съл на случайните намеци, с които той често ми казваше, че един ден ще занеса ученията на Индия в Америка.

— Махариши, бих искал да напишете книга по йога за бла­гото на света.

— Аз обучавам ученици. Те и техните ученици ще бъдат живите книги, защитени от естествената разруха на времето и неестествените интерпретации на критиката. – Остроуми­ето на Бхадури ме накара отново да избухна в смях.

Останах сам с йогина до вечерта, когато пристигнаха уче­ниците му. Бхадури Махасая започна една от неподражаемите си беседи. Като спокоен поток той отмиваше умствените на­слоявания у своите слушатели, носейки ги към Бога. Удиви­телните му притчи се изричаха на безупречен бенгалски език.

Тази вечер Бхадури разясни различни философски въпро­си, свързани с живота на Мирабай, средновековна раджпутанска принцеса, напуснала дворцовия живот, за да търси общес­твото на светците. Един велик саннясин отказал да я приеме, защото е жена, но нейният отговор го накарал да се хвърли смирено в нозете й.

— Кажи на учителя – рекла тя, – че не зная във вселената да има друг мъж освен Бога; нима ние всички не сме жени пред него? (Концепцията на Свещените писания за Бога като Позитивен Съзидателен Принцип, Неговото творение не е ни­що друго освен пасивна мая.)

Мирабай композира много екстатични песни, все още съх­ранявани в Индия. Тук превеждам една от тях:

Ако с ежедневно къпане се осъзнава Бог,

ще се превърна в кит от дълбините;

ако със ядене на плодове и корени ще Го позная,

то с радост бих избрала козе тяло;

ако прехвърляне на броеници Го разкрива,

с мамутски огърлици ще се моля;

ако почитане на каменните образи ще го покаже,

смирено ще се поклоня на планината;

ако със млякото и Господ се поема,

теленца и деца ще го познават;

ако отхвърлянето на съпругата ще доведе до Бога,

то всички ще решат да са евнуси.

Но знае Мирабай: Божествения за да видиш,

единствено Любов ти е необходима.

Някои ученици поставяха рупии в чехлите на Бхадури, ко­ито стояха до него, докато той седеше в поза лотос. Това поч­тително приношение, обичайно за Индия, показваше, че уче­никът поставя своите материални блага в краката на учите­ля. Благодарните приятели са само замаскираният Бог, гри­жещ се за самия себе си.

— Учителю, вие сте чудесен! – каза един ученик, хвър­ляйки пламенно прощален поглед на патриархалния светец. – Вие сте се отрекли от богатствата и удобствата, за да тър­сите Бога и да ни учите на мъдрост! – Беше добре известно, че Бхадури Махасая в ранното си детство се е отказал от го­лямо семейно богатство, когато всеотдайно поел по пътя на йога.

— Ти преобръщаш нещата! – На лицето на светеца се появи мек упрек. – Аз изоставих няколко жалки рупии, няколко незначителни удоволствия, за да придобия космическата империя на безкрайното блаженство. Какво съм си отказал? Знам радостта от споделянето на богатството. Нима това е жертва? Късогледият човешки род – това са тези, които наистина са се отрекли! Те отхвърлят несравнимото божествено притежание за една шепа земни играчки!

Засмях се на този парадоксален възглед за отречението, възглед, който поставяше короната на Крез върху главата на всеки свят просяк и превръщаше гордите милионери в неосъзнати мъченици.

— Божественият ред подрежда бъдещето ни по-мъдро от всяка застрахователна компания. – Заключителните думи на учителя бяха осъзнатото кредо на неговата вяра. – Светът е пълен с неспокойни хора, вярващи във външната сигурност. Техните тежки мисли са като белези по челата им. Този, кой­то ни дава въздух и мляко с първото ни дихание, знае как да обезпечи ден след ден онези, които са му предани.

Продължих своите следучилищни поклонничества до до­ма на светеца. С тихо усърдие той ми помагаше да достигна анубхава. Един ден той се премести на улица „Рам Мохан Рой“, далеч от дома ми, който се намираше на улица „Гурпар“. Оби­чащите го ученици му бяха построили ново жилище, извест­но като „Нагендра Мат“1.

Въпреки че това ме прехвърля напред в разказа ми с ня­колко години, тук ще приведа последните думи, казани ми от Бхадури Махасая. Малко преди отпътуването ми на Запад аз го потърсих и смирено коленичих за прощалната му благо­словия:

— Синко, иди в Америка. Направи достойнството на древ­на Индия свой щит. На челото ти е написана победа, далечни­те благородни хора ще те посрещнат добре.

Глава 8

Големият учен на Индия Джагадиш Чандра Бос

— Изобретяването на радиото от Джагадиш Чандра Бос предшества изобретенията на Маркони.

Случайно дочувайки тази провокираща забележка, аз се приближих до една група професори, заети с научна дискусия на тротоара. Ако мотивът ми да се присъединя към тях беше гордостта на расата, то съжалявам. Но не мога да отричам дълбокия си интерес към доказателствата, че Индия може да играе водеща роля не само в метафизиката, но и във физиката.

— Какво имате предвид, господине?

Професорът любезно обясни:

— Бос пръв е изобретил безжичен кохерер и уред за отчи­тане рефракцията на електрическите вълни. Но индийският учен не е използвал изобретенията си комерсиално. Скоро на­сочва вниманието си от неорганичния към органичния свят. Революционните му открития в областта на физиология на растенията надминават дори фундаменталните му постиже­ния като физик.

Вежливо поблагодарих на обясняващия. Той прибави:

— Великият учен ми е колега в Президентския колеж. На следващия ден посетих този мъдрец в неговия дом, който беше близо до моя на улица „Гурпар“. Дълго му се възхищавах от почтително разстояние. Сериозният и усамотен ботаник ме поздрави учтиво. Той беше хубав и здрав мъж на около петдесет години с гъста коса, широко чело и замисле­ния поглед на мечтател. Прецизността в гласа му разкриваше дълги научни навици.

— Наскоро се завърнах от пътуване до научните общества на Запад. Техните членове проявяват силен интерес към изобретените от мен фини прибори, които показват неделимото единство на живота2. Крескографът3 на Бос има неве­роятната способност да увеличава десет милиона пъти. Мик­роскопът уголемява само няколко хиляди пъти и все пак е дал силен тласък за развитие на биологията. Крескографът разкрива невероятни перспективи.

— Господине, вие сте направили много, за да ускорите обединението на Изтока и Запада с безкористните средства на науката.

— Получих образованието си в Кембридж. Колко възхи­тителен е западният метод, подлагащ всяка теория на щател­на експериментална проверка! Тази емпирична процедура вър­ви ръка за ръка със способността за самоанализ, която е мо­ето източно наследство. В съчетание двете ми позволяват да прекъсна дългото мълчание на природното царство. Сигнал­ните карти на

1 Пълното име на светеца е Нагендра Натх Бхадури. Мат означава обител или ашрам.

2 „Цялата наука е трансцендентна, иначе тя загива. Сега ботаниката придобива правилната теория – аватарите на Брахма скоро ще станат учебници по естествена история” – Емерсън

3 От латинския корен “crescere” – усилвам За своя крескограф и други изобретения Бос е награден през 1917 г.

моя крескограф доказват и на най-скептични­те, че растенията имат чувствителна нервна система и разно­образен емоционален живот. Любовта, омразата, радостта, страхът, удоволствието, болката, възбудимостта, вцепенени­ето и безброй други адекватни реакции на външните дразне­ния са така присъщи на растенията, както и на животните.

— Преди вас, професоре, уникалният пулс на живота в цялото творение е изглеждал само поетична метафора. Един светец, когото познавах, никога не късаше цветя: „Мога ли да открадна гордостта на красотата от розовия храст? Мога ли жестоко да нараня достойнството й с грубо разсъбличане?“ Неговите състрадателни думи буквално се потвърждават от вашите открития!

— Поетът е на ти с истината, а ученият я достига трудно. Елате някой ден в лабораторията ми, за да видите недву­смисленото свидетелство на крескографа.

Аз приех поканата с благодарност и си тръгнах. По-късно научих, че ботаникът е напуснал Президентския колеж и пла­нира създаването на изследователски център в Калкута.

Когато Институтът Бос беше открит, аз присъствах на освещаването му. Стотици ентусиасти се разхождаха из помещенията. Бях очарован от артистизма и духовния символизъм на новия дом на науката. Входната му врата, както забе­лязax, беше вековна реликва от отдалечено светилище. Зад фонтана с форма на лотос1 скулптурата на жена с факел изразяваше уважението на индийците към жената като безсмърт­на носителка на живот. В градината имаше малък храм, пос­ветен на ноуменалното, скрито зад явленията. Мисълта за бо­жествената безтелесност се внушаваше чрез липсата на ка­къвто и да било образ върху олтара.

Речта на Бос при това велико събитие можеше да е из­лязла от устата на някой вдъхновен древен риши.

— Днес аз освещавам този институт не просто като лабо­ратория, а като храм. – Благоговейната му тържественост об­виваше като невидим плащ претъпканата аудитория. – В хода на своите изследвания аз несъзнателно достигнах до гранична­та област между физиката и физиологията. За свое учудване установих, че граничната черта изчезва и се появяват точки на съприкосновение между царствата на живото и на неживото. Неорганичната материя престана да се възприема като нещо инертно, тя трепти под въздействието на множество сили.

Изглежда, една универсална реакция подвежда металите, растенията и животните под общ закон. В същността си всич­ки те проявяват едно и също явление: умора или униние с възможност за възстановяване и развитие, както и неизмен­но отсъствие на реакции след смъртта. Изпълнен с благоговение от това изумително единство, аз с голяма надежда из­ложих резултатите си – резултати, демонстрирани от опитите – пред Кралското общество. Но присъстващите физиолози ме посъветваха да се огранича с физични изследвания, където успехът ми е сигурен, и да не си присвоявам тяхната територия. Неволно бях навлязъл в областта на неофициалната кастова система и бях нарушил нейния етикет.

Налице беше и неосъзнато теологично предубеждение, смесващо невежеството с вяра. Често се забравя, че Този, който ни е заобиколил с вечно развиващото се тайнство на тво­рението, е вселил в нас и желанието да питаме и да разбира­ме. След много години погрешно схващане аз осъзнах, че жи­вотът на този, който се е посветил на науката, неизбежно е изпълнен с безкрайна борба. Той трябва да поднесе живота си като пламенна жертва – разглеждайки печалбата и загуба­та, победата и неуспеха като едно цяло.

С времето водещите научни общества по света приеха мо­ите теории и резултати и признаха важността на индийския принос към науката2. Могло ли е някога нещо дребно и нез

1 Лотосовото цвете е древен божествен символ в Индия; неговите разтварящи се листенца намекват за разгръщането на душата; израстването на чистата му красота от калта съдържа блгоприятно духовно обещание.

2 „Понастоящем само чиста случайност открива Индия за очите на американ­ските студенти. Осем университета (в Харвард, Йейл, Колумбия, Принстън, Университета „Джонс Хопкинс“, Пенсилвания, Чикаго и Калифорния) имат катедри по индология или санскритски, но Индия фактически не присъства във факултетите по история, философия, изкуства, политология, социоло­гия или която и да е друга сфера от интелектуалния опит, където, както виждаме, тя е допринесла изключително много…. Поради това ние се надя­ваме, че нито една област от обучението, особено хуманитарните дисципли­ни, в който и да е водещ университет не може да бъде напълно обезпечена без подходящи специалисти, изучили индийските етапи на съответната на­ука. Ние също така вярваме, че всеки колеж, който цели да подготви ви­пускниците си за интелектуална работа в света, в който те ще живеят, трябва да има в щата си учен, компетентен по индийската цивилизация.“ (Извад­ки от статията на професор У. Норман Браун от Пенсилванския универси­тет, публикувана през май 1939 г. в Бюлетина на Американския съвет на научните общества, Washington, D.C. Това издание съдържа над 100 стра­ници „Основна библиография за индийски изследвания“.)

начително да задоволи ума на Индия? Благодарение на вечно живата традиция и подмладяващата жизнена сила тази стра­на непрекъснато се преобразява посредством многобройни трансформации. Винаги е имало индийци, които, пренебрег­вайки непосредствената и увлекателна моментна награда, са търсели осъществяване на най-висшите идеали в живота – и то не чрез пасивно отричане, а посредством активна борба. Слабоволевият, който се отказва от конфликтите, не постига нищо и няма нищо, от което да се откаже. Единствено този, който се е борил и е победил, може да обогати света, дарявай­ки му плодовете на своята победа.

Работата върху отклика на материята, проведена в моята лаборатория, и неочакваните открития за живота на растенията ни отварят извънредно широки области за изследване във физи­ката, психологията, медицината, селското стопанство и дори в психологията. Проблеми, смятани досега за неразрешими, вече се поставят в сферата на експерименталното изследване.

Но големият успех не може да бъде достигнат без строга точност. Това налага дългата серия конструирани от мене свръх­чувствителни прибори и апарати, които днес стоят пред вас в кутиите си във входната зала. Те ви разказват за продължител­ните усилия да се отиде отвъд измамната привидност в облас­тта, оставаща невидима, за непрекъснатия труд, постоянство и изобретателност, призвани да преодолеят човешките ограни­чения. Всички съзидателни учени знаят, че истинската лабора­тория е умът, където зад илюзията се откриват законите на истината.

Лекциите, които ще изнасям тук, няма да са просто преповтаряне на знания от втора ръка. Те ще възвестят новите открития, демонстрирани за първи път в тези зали. Чрез ре­довни публикации на работата на института този индийски принос ще достигне целия свят. Никога няма да взимаме патенти. Духът на нашата национална култура изисква никога да не бъдем подвластни на светотатството да използваме зна­нието за лична изгода.

Така че моето по-нататъшно желание е апаратурата на ин­ститута да е достъпна, доколкото е възможно, за учени от всич­ки страни. По този начин аз се опитвам да прокарам традици­ята на своята страна. Още преди двадесет и пет столетия Ин­дия е посрещала в древните си университети в Наланда и Таксила учени от всички краища на света.

Въпреки че науката не е нито на Изтока, нито на Запада, а по-скоро е интернационална по своята универсалност, все пак Индия е особено годна да осъществи значителни приноси1. Пла­менното индийско въображение, което може да изтръгне нов ред от масата явно противоречиви факти, се сдържа от навика за концентрация. Това ограничение дава силата с безкрайно търпение умът винаги да бъде държан по пътя на истината.“

При заключителните думи на учения в очите ми се появи­ха сълзи. Не е ли наистина „търпението“ синоним на Индия, объркващ и Времето, и историците?

1 Атомната структура на материята е била добре известна на древните индуси. Една от шестте системи на индийската философия е Вайшешика, от санскритския корен „вишеша” – „особеност на атома”. Един от най-известните тълкуватели на Вайшешика е Аулука, наричан също така Канада – „този, който яде зърна”, роден преди около 2800 г.

В една статия в списанието Изток-Запад, април, 1934 г. научното знание на Вайшешика се резюмира по следния начин: „Въпреки че съвременната „атомна теория” обикновено се смята за нов напредък на науката, много отдавна тя е била блестящо изложена от Канада. Санскритското „ану” уместно може да се преведе като „атом” в по-късния му буквален гръцки смисъл на „неделим”. Сред другите научни обяснения в трактатите на тази школа, датиращи отпреди новата ера, се включват: (1) движението на игли към магнити, (2) осмозата на растенията, (3) акаша или етер, инертен и безструктурен, като основа за разпространението на физични сили, (4) слънчевият ритъм като причина на всички други форми на топлина (5) топлината като причина на промените в молекулите, (6) законът за гравитацията като следствие от присъщото на земните атоми качество, даващи им сила на привличане или притегляне надолу, (7) кинетичната природа на цялата енергия, чиято причина винаги се корени в изразходването на енергия или преразпределението на движението, (8) всеобщото разпадане чрез разединението на атомите, (9) излъчването на топлинни и светлинни лъчи под формата на безкрайно малки частици, стрелкащи се във всички посоки с невероятна скорост (съвременнта теория за космичните лъчи), (10) относителността на времето и пространството.

Вайшешика приписва произхода на света на атомите, вечни по своята природа, т.е. по своите последни качества. Смята се, че тези атоми притежават непрекъснато вибрационно движение… Неотдавнашното откритие, че атомът е миниатюрна слънчева система, не би било новост и за философите от школата на Йога, които освен това свеждат времето до най-далечното му математическо понятие, описвайки най-малката единица за време (кала) като периода, необходим на атома, за да премине пространство, равно на самия него”. (По-подробно за индийския атомизъм вж.: Класическа индийска философия. С. Евразия, 1995г.)

Скоро след отварянето му отново посетих изследователс­кия център. Великият ботаник не беше забравил за обещани­ето си и ме заведе в своята тиха лаборатория.

— Ще прикрепя крескографа към тази папрат; увеличени­ето е огромно. Ако в същата степен увеличим пъпленето на ох­люва, ще изглежда, че създанието се движи като експрес!

Погледът ми нетърпеливо се беше насочил към екрана, кой­то отразяваше увеличения силует на папратта. Сега се долавя­ха и най-малките движения на живота; растението растеше мно­го бавно пред очарованите ми очи. Ученият докосна върха му с малка метална пръчка. Разгръщащата се пантомима рязко спря, възобновявайки изразителните си ритми веднага щом пръчка­та беше отдръпната.

— Сега виждаш как всяка лека външна намеса е пагубна за чувствителните тъкани – отбеляза Бос. – Гледай: сега ще дам хлороформ, а после противоотрова.

Въздействието на хлороформа прекъсна всякакъв растеж; противоотровата го възобнови. Развиващите се движения по екрана ме поглъщаха повече от всеки филмов сюжет. Събесед­никът ми (тук в ролята на злодей) промуши тънък инструмент през част от растението; болката се индикира от спазматични потрепвания. Когато частично прокара бръснач през стеблото, силуетът силно се развълнува, после утихна в последната точка на смъртта.

— Когато първо дам хлороформ на голямо дърво, пости­гам успешно пресаждане. Обикновено тези горски монарси бързо умират, след като се преместят. – Джагадиш щастливо се усмихна, разказвайки за животоспасяващата маневра. – Диа­грамите на моите чувствителни апарати доказаха, че дърве­тата притежават система на циркулация. Движението на тех­ните сокове съответства на кръвното налягане в телата на животните. Изкачването на соковете е необяснимо въз осно­ва на обикновено предлаганите механични обосновки, на­пример капилярното привличане. Чрез крескографа това яв­ление се разгадава – това е дейността на живите клетки. Перисталтични вълни излизат от една цилиндрична тръба, ко­ято се разпростира по протежение на дървото и служи като истинско сърце! Колкото по-дълбоко възприемаме, толкова по-очевидно става доказателството, че всяка форма в много­образната природа е обединена от един единен план.

Великият учен посочи друг свой инструмент:

— Ще ти покажа опити с късче олово. Жизнената сила в металите откликва враждебно или благосклонно на дразните­лите. Мастилените знаци ще регистрират различните реакции.

Дълбоко завладян, аз наблюдавах диаграмите, които за­писваха характерните за атомната структура вълни. Когато професорът допря хлороформ до оловото, записването на виб­рациите спря. То се възстанови, когато металът бавно въз­върна нормалното си състояние. Моят събеседник приготви отровен химикал. Едновременно с трептящите краища на оло­вото писецът драматично записа върху таблицата съобщение за смъртта.

— Инструментите ми показват, че металите, например стоманата, използвана за направата на ножици и различни машини, са подложени на умора и възстановяват ефикаснос­тта си чрез периодична почивка. Жизненият пулс на метали­те сериозно се уврежда и даже спира при прилагането на елек­трически ток или тежък натиск.

Огледах стаята, пълна с многобройни уреди – красноре­чиво доказателство за неуморна изобретателност.

— Господине, печално е, че развитието на масово земеде­лие не се ускорява от пълноценната употреба на чудните ви механизми. Не би ли било възможно някои от тях да се изпол­зват в бързи лабораторни експерименти, за да покажат въз­действието на различните торове върху растежа на растенията?

— Прав си. Бъдните поколения ще намерят безчислени приложения на тези инструменти. Учените рядко получават награда от съвременниците си. Достатъчно е да притежаваш радостта от творческото служене.

С изражение на безрезервна признателност към неуморния мъдрец аз си тръгнах. „Възможно ли е изумителната плодови­тост на неговия гений някога да бъде унищожена?“ – мислех аз.

С годините не настъпи никакво намаляване. След като изобрети един сложен прибор, „резонантния кардиограф“, Бос осъществи широки изследвания върху неизброимо много ин­дийски растения. Беше открита огромна, неподозирана апте­ка от полезни лекарства. Кардиографът беше конструиран с такава непогрешима точност, че една стотна от секундата се

регистрираше на диаграмата. Резонансните записи измерват безкрайно малките пулсации в растителната, животинската и човешката структура. Великият ботаник предсказа, че изпол­зването на неговия кардиограф ще доведе до вивисекция не на животни, а на растения.

— Стъпка по стъпка записите за действията на лекарства, давани едновременно на растения и животни, показват удиви­телно единодушен резултат – посочваше той. – Всичко в чове­ка е било предвидено по растенията. Експериментите върху флората ще допринесат за намаляване на човешките страдания.

Години по-късно пионерските открития на Бос за расте­нията бяха потвърдени от други учени. Работата, извършена през 1938 г. от Колумбийския университет, е предадена по следния начин в Ню Йорк Таймс:

„През последните няколко години се установи, че когато нервите предават информация между мозъка и другите части на тялото, се генерират фини електрически импулси. Тези им­пулси са били измервани с чувствителни галванометри и са били увеличавани милиони пъти със съвременна апаратура. Досега не беше открит никакъв задоволителен метод за изуча­ване на потоците от импулси по нервните фибри в живите жи­вотни и човека поради голямата скорост, с която се движат тези импулси.“

Докторите К. С. Коул и X. Дж. Къртис съобщават за откри­тието, че дългите единични клетки на растението нитела, жи­веещо в прясната вода, която често се използва в аквариумите, са фактически идентични с тези на единичните нервни фибри. Освен това те установили, че при възбуждане фибрите на ните­ла разпространяват електрически вълни, напълно подобни на импулсите от нервните фибри на животните и човека с изклю­чение на скоростта. Електрическите нервни импулси на расте­нията са много по-бавни от тези на животните. Затова колум­бийските изследователи се обърнали към това откритие като към средство за получаване на картини за движението на по­тоците от електрични импулси в нервите.

Така растението нитела може да стане способ за дешифри­ране на здраво охраняваните тайни, намиращи се на самата граница на ума и материята.

Поетът Рабиндранат Тагор е бил верен приятел на идеалистичния индийски учен. На него сладкогласният бенгалски пе­вец е посветил следните стихове:

О, Отшелнико, призови с истинските думи

на онзи древен химн, наречен Сама: „Стани! Събуди се!“

Стресни човека, който се гордее с научни познания,

от напразните педантични разпри без полза,

призови този глупав самохвалец да излезе напред,

да посрещне природата, тази ширна земя.

Изпрати този призив сред своите учени братя,

нека заедно покрай жертвения ти огън

всички те се сберат. И нека нашата Индия,

нашата древна страна се завърне към себе си,

о, нека още веднъж се завърне към упорития труд,

към дълга и набожната преданост и към транса

на дълбоката медитация. Нека седне

още веднъж, невъзмутима, безстрастна,

безконфликтна и чиста,

о, още веднъж на своето място високо,

на подиум – тя – Учител на всички народи.

 Глава 9

Блаженият поклонник и неговата космическа любов

— Малки господине, седнете, моля. Говоря с моята Божест­вена Майка.

Изпълнен с трепет, аз тихо влязох в стаята. Ангелският вид на учителя Махасая направо ме заслепи. С копринена бяла брада и големи блестящи очи, той изглеждаше въплъщение на чистотата. Повдигнатата брадичка и скръстените ръце показ­ваха, че моето първо посещение го е прекъснало по средата на молитвите му.

Простите думи, с които ме приветства, предизвикаха най-силното въздействие, което природата ми дотогава беше из­питвала. Горчивата раздяла след смъртта на майка ми беше за

мен мярка за цялото страдание. Сега като неописуемо мъче­ние на духа ме обхвана страдание от раздялата с моята Божес­твена Майка. Хвърлих се със стенание на пода.

— Малки господине, успокойте се! – светецът се натъжи съчувствено.

Потънал в океан от отчаяние, аз сграбчих крака му като единствен сал на спасението си.

— Свети господине, вашето застъпничество! Попитайте Божествената Майка дали ще намеря благосклонност в по­гледа Й!

Такова обещание не се дава лесно; учителят смутено за­мълча.

Без всякакво колебание бях убеден, че учителят Махасая беседва отблизо с Вселенската Майка. С дълбоко унижение осъзнах, че очите ми са слепи за Тази, която дори в този мо­мент бе достъпна за възприятието на безупречния поглед на светеца. Безсрамно обхващайки краката му, глух за благите му протести, аз отново и отново го умолявах за милостта на застъпничеството.

— Ще предам молбата ти на Любимата – предаде се учи­телят с бавна, състрадателна усмивка.

Каква сила имаше в тези няколко думи, че избавиха съ­ществото ми от бурите на неговото изгнание?

— Господине, помнете своето обещание! Скоро ще се вър­на, за да получа Нейното послание! – В гласа ми, още преди минута задавян от скръб, звънеше радостно предчувствие.

Докато се спусках по дългата стълба, ме завладяваха спо­мени. Тази къща на улица „Амхерст“ 50, сега жилище на учи­теля Махасая, някога беше дом на моето семейство, сцена на смъртта на майка ми. Тук човешкото ми сърце бе разбито от нейната загуба и също тук днес духът ми бе като разпънат поради липсата на Божествената Майка. Свещени стени – мъл­чаливи свидетели на мъчителната ми болка и окончателното ми изцеление!

Стъпките ми бяха нетърпеливи, когато се връщах към до­ма си на улица „Гурпар“. Търсейки уединението на малката си таванска стая, аз останах там в медитация до десет часа. Тъмнината на топлата индийска нощ внезапно се озари от чудно видение.

Във величествен ореол пред мене стоеше Божествената Майка.

— Аз винаги съм те обичала! Аз винаги ще те обичам!

Небесните звуци още звъняха във въздуха, когато Тя изчезна.

Едва дочаках слънцето на следващата сутрин да се издиг­не дотолкова, че посещенията да бъдат в рамките на благоп­риличието, и за втори път отидох при учителя. Изкачвайки се по стълбището в къщата на горчивите спомени, аз стигнах до неговата стая на четвъртия етаж. Валчестата дръжка на зат­ворената врата беше обвита с плат – намек, както усещах, че светецът желае уединение. Докато стоях нерешително на пло­щадката, вратата се отвори от гостоприемната ръка на учите­ля. Коленичих в светите му нозе. С игриво настроение аз си придадох сериозно изражение, криейки зад него божествено­то си въодушевление.

— Господине, дойдох – много рано, признавам, – за да по­луча от вас посланието. Каза ли Божествената Майка нещо за мене?

— Ах, ти, немирен малък господине!

Той не каза нищо повече. Явно мнимата сериозност не го впечатли.

— Защо е тази тайнственост, тази уклончивост? Нима светците никога не говорят разбираемо? – може би бях малко ядосан.

— Необходимо ли е да ме проверяваш? – Спокойните му очи бяха изпълнени с разбиране. – Нима тази сутрин бих мо­гъл да добавя дори една дума към уверението, което ти полу­чи миналата нощ в десет часа от Самата Прекрасна Майка?

Учителят Махасая притежаваше власт над шлюзовете на моята душа: аз отново се хвърлих в краката му. Но този път от очите ми се лееха сълзи на блаженство, а не на болка от преживяното.

— Мислиш ли, че твоята преданост не е трогнала Без­крайната Милост? Майчинската страна на Бога, пред чиято човешка и божествена форма ти се прекланяш, никога не би оставила без отговор твоя безутешен плач.

Кой беше този прост светец, и най-малката молба на ко­гото срещаше благото съгласие на Универсалния Дух? Роля­та му в света беше скромна, както подобава на най-великия в своето смирение, когото съм познавал. В дома си на улица „Амхерст“ учителят Махасая1 ръководеше

1 Това титла на уважение, с която обикновено се обръщаха към него. Името му е Махендра Натх Гупта. Литературните си таботи той подписва просто с „М”.

малка гимназия за момчета. Нито една дума за наказание не се отронваше от устата му; нито правило, нито пръчка не поддържаше дис­циплината му. В тези скромни класни стаи наистина се пре­подаваше една по-висша математика и химия на любовта, ко­ято липсваше в учебниците. Той разпространяваше мъдрост­та чрез духовно заразяване, а не чрез непроницаеми предпи­сания. Погълнат от неподправена любов към Божествената Майка, светецът изискваше не повече от дете външни про­яви на уважение.

— Аз не съм твоят гуру; той ще дойде малко по-късно – казваше ми той. – Под неговото ръководство твоите прежи­вявания на Божественото, изразими с езика на любовта и пре­даността, ще се преведат на езика на неизмеримата мъдрост.

Всеки късен следобед аз се отправях на улица „Амхерст“. Там търсех божествената чаша на учителя Махасая, която бе­ше така пълна, че капките й ежедневно преизпълваха съще­ството ми. Никога по-рано не се бях покланял с такава безус­ловна почтителност. Сега за мен беше неизмерима привилегия дори да стъпвам по земята, която учителят Махасая е осветил с присъствието си.

— Господине, моля ви, сложете си този гирлянд, който съм приготвил специално за вас. – Една вечер аз пристигнах, като държах сплетените цветя от чампак1. Но той скромно ги отст­рани, отказвайки се за пореден път от почестите. Като разбра обидата ми, най-накрая той се съгласи с усмивка.

— След като и двамата се покланяме на Майката, можеш да окачиш гирлянда на този телесен храм, поднасяйки го на Тази, която обитава в него. – В широката му натура нямаше място за никакви егоистични разсъждения.

— Нека утре отидем в храма в Дакшинешвар, завинаги ос­ветен от моя гуру. – Учителят Махасая беше ученик на един подобен на Христос учител, Шри Рамакришна Парамаханса.

На следващата сутрин пропътувахме четири мили (6,5 км) с лодка по Ганг. Влязохме в деветкуполния храм на Кали, къде­то фигурите на Божествената Майка и Шива си почиваха вър­ху излъскан сребърен лотос, чиито хиляди венцелистчета бяха прецизно изваяни. Учителят Махасая излъчваше очарование. Той беше завладян от нескончаема любов към Любимата. Дока­то монотонно пееше името й, моето преизпълнено сърце ся­каш се разпиляваше на хиляди късчета.

После бродехме по свещените околности на храма и спрях­ме в една горичка от тамарискови дървета. Манната, която се отделя от това дърво, е символ на божествената храна, дарявана от учителя Махасая. Божествените му призиви продължаваха. Аз седнах съвсем неподвижен върху тревата сред розовите пух­кави цветчета на тамарисковите дървета. Временно напуснал тялото си, аз се понесох във възвишено посещение.

Това беше първото от многото поклонничества до Дакши­нешвар със светия учител. От него аз узнах благостта на Бога в аспекта му на Майка или Божествена Милост. Светецът, подо­бен на дете, не откриваше голяма привлекателност в аспекта на Бащата или Божествената Справедливост. Суровото, взискател­но, математическо съждение бе чуждо на нежната му природа.

„Той може да служи като земен прототип на самите небес­ни ангели!“ – нежно мислех аз, като го гледах един ден по вре­ме на молитвите му. Без следа от порицание или критика, той наблюдаваше света с очи, отдавна запознати с Първичната Чистота. Неговото тяло, ум, реч и действия без усилие влизаха в хармония помежду си благодарение простотата на неговата душа.

„Така каза моят учител.“ – Като избягваше личното утвърж­даване, светецът неизменно завършваше всеки мъдър съвет с този израз на уважение. Неговото отъждествяване с Шри Ра­макришна беше толкова дълбоко, че учителят Махасая вече не смяташе мислите си за свои собствени.

Една вечер ръка за ръка светецът и аз се разхождахме в квартала, където се намираше неговото училище. Радостта ми беше помрачена от пристигането на един самонадеян поз­нат, който ни обремени с дълъг разговор.

— Виждам, че този човек не ти харесва. – Егоистът не чуваше шепненето на светеца, очарован от собствения си мо­нолог. – Казах на Божествената Майка за това; тя разбира тежкото ни положение. Обеща, че щом стигнем до онази чер­вена къща, ще му напомни, че има по-неотложна работа.

1 Дърво от рода на магнолията.

Очите ми не се откъсваха от спасителното място. Като достигнахме червените му врати, човекът необяснимо се обър­на и си тръгна, без да довърши изречението си или да се сбо­гува. Покой облекчи измъчената атмосфера.

Следният ден ме завари да се разхождам край железопът­ната гара Ховрах. За момент постоях край храма, мислено уп­реквайки една малка група хора, които с барабани и цимбали усилено декламираха монотонни песни.

„Колко неблагочестиво използват божественото име на Господа в механични повторения“ – мислех си аз. Изведнъж ме удиви пристигането на Учителя Махасая.

— Господине, как дойдохте тук?

Светецът не обърна внимание на въпроса ми, а отговори на мислите ми.

— Не е ли истина, малки господине, че името на Люби­мата звучи сладко във всяка уста, невежа или мъдра? – Той нежно ме прегърна. Усетих, че с неговия вълшебен килим се възнасям към Милостивото Присъствие.

— Искаш ли да видиш няколко биоскопа? – Този въпрос, който Учителят Махасая ми зададе един ден, ме озадачи. По това време в Индия наричаха така движещите се картини. Аз се съгласих, радостен да бъда с него при всякакви обстоятел­ства. С енергична крачка стигнахме до градината срещу Калкутския университет. Моят спътник посочи една пейка до голдигхи, или езерото.

— Да поседнем тук за няколко минути. Моят учител ви­наги ме караше да медитирам навсякъде, където има водна шир. Тук нейната безметежност ни напомня за безбрежния покой на Бога. Както всички неща могат да бъдат отразени във водата, така и цялата вселена се оглежда в езерото на Космическия Разум. Така казваше често моят гурудева.

След известно време влязохме в една зала на университе­та, където се провеждаше лекция. Тя се оказа ужасно скучна, въпреки че от време на време се разнообразяваше със също толкова безинтересни диапозитиви.

„А, ето какъв биоскоп е искал да ми покаже учителят.“ – В мислите ми имаше нетърпение и все пак аз не исках да оби­дя светеца, като покажа скука на лицето си. Но той довери­телно се наклони към мене.

— Виждам, малки господине, че този биоскоп не ти ха­ресва. Споменах това на Божествената майка. Тя напълно ни съчувства и ми каза, че сега електричеството ще угасне и ня­ма да се оправи, докато не ни се удаде да напуснем стаята.

Щом шепотът му свърши, залата потъна в тъмнина. Рез­кият глас на професора изненадано стихна, след това отбеляза:

— Явно електрическата система в тази зала е неизправна.

През това време Учителят Махасая и аз благополучно прек­рачихме прага. Като надзърнах от коридора, аз видях, че сцена­та на нашето мъчение отново се е осветила.

— Малки господине, ти се разочарова от онзи биоскоп, но ми се струва, че ще ти хареса един друг. – Светецът и аз стояхме на тротоара срещу зданието на университета. Той ле­ко ме шляпна по гърдите над сърцето.

Последва преобразяващо мълчание. Точно както съвре­менното звуково кино се превръща в беззвучни движещи се картинки, когато озвучаващите уреди се развалят, така и Бо­жествената Ръка по някакво странно чудо заглуши земната суматоха. Пешеходците и преминаващите тролеи, автомобили­те, волските каруци, наемните файтони с железни колела – всички те преминаваха безшумно. Като че ли притежавайки вездесъщо око, аз виждах сцените зад себе си и край себе си така лесно, както и тези пред себе си. Целият спектакъл на дейност­та в този малък район на Калкута преминаваше беззвучно пред мене. Подобно отблясък на огън, едва видим под плътния слой пепел, в този панорамен изглед проникваше мека светлина.

Струваше ми се, че собственото ми тяло е само една от многото сенки, макар че беше неподвижно, докато другите безмълвно се движеха напред-назад. Приближиха се и отми­наха няколко момчета, мои приятели. Въпреки че гледаха пра­во към мене, те не ме познаха.

Уникалната пантомима ме изпълни с неизразим екстаз. Аз пиех дълбоко от някакъв блажен извор. Изведнъж Учите­лят Махасая отново леко ме удари. Стълпотворението на све­та избухна в ушите ми. Олюлях се, сякаш внезапно пробуден от ефирен сън. Трансцендентното вино стана недостъпно.

— Малки господине, виждам, че вторият биоскоп1 ти ха­реса. – Светецът се усмихваше. Исках да падна на земята пред него. – Не трябва да правиш това за мене. Знаеш, че Бог е и в твоя храм! Няма да позволя Божествената Майка да докосва нозете ми с твоите ръце!

Ако някой наблюдаваше как ние със скромния ми учител се отдалечаваме от препълнените тротоари, несъмнено би ни заподозрял в пиянство. Усещах, че падащите вечерни сенки са също така опиянени от Бога. Когато тъмнината се съвзе от нощния си припадък, аз посрещнах новата утрин, лишен от екстаза си. Но завинаги съхранен в паметта ми е ангелският син на Божествената Майка – Учителят Махасая!

Опитвайки се с бедни слова да отдам дължимото на него­вата доброта, аз се чудя дали Учителят Махасая и другите да­рени с дълбока прозорливост светци, чиито пътища се преси­чаха с моя, са знаели, че години по-късно, в една далечна за­падна страна, ще пиша за техния Богопосветен живот. Тяхно­то предварително знание не би учудило нито мене, нито, на­дявам се, читателите ми, които дойдоха дотук с мене.

Глава 10

Срещам своя учител Шри Юктешвар

„Вярата в Бога може да извърши всякакви чудеса, освен едно – преминаване на изпита без учене.“ – Аз неприязнено захлопнах книгата, която бях взел в миг на скука.

„Изключението, което прави авторът, показва пълна лип­са на вяра – мислех си аз. – Бедничкият, той изпитва такова уважение към среднощното зубрене.“

Бях обещал на баща си, че ще завърша гимназиалното си обучение. Не се отличавах обаче с особено усърдие. Изминали­те месеци ме заварваха много по-често в потайните местенца около гхатовете за къпане в Калкута, отколкото в класната стая. Пространствата за кремация до тях, особено страховити през нощта, се смятат за крайно привлекателни от йогите. То­зи, който би открил Безсмъртната Същност, не трябва да се стъписва от няколко голи черепа. Човешката непълноценност става очевидна в мрачното обиталище на разнородни кости. Така моите среднощни бдения имаха съвсем различно естест­во от тези на ученика.

Седмицата на заключителните изпити в индийската гим­назия бързо наближаваше. Този напрегнат период, подобно гробищен хлад, ме изпълваше с добре познат ужас. Въпреки това умът ми беше спокоен. Без да се боя от привидения, аз изваждах на бял свят знание, което не можеше да се намери в учебните зали. Липсваше ми обаче изкуството на Свами Пранавананда, който с лекота се появяваше на две места ед­новременно. Дилемата за моето образование беше просто проб­лем на Безкрайната Изобретателност. Ето такива бяха моите основания, макар че на мнозина те биха изглеждали нелогич­ни. Нерационалността на поклонника произтича от хиляди не­обясними прояви на Божия помощ в трудностите.

— Здравей, Мукунда! Тези дни почти не съм те виждал – заговори ме веднъж на улица „Гурпар“ един мой съученик.

— Здравей, Нанту! Липсата ми от училище наистина ме е поставила в твърде неудобно положение – изповядах се аз под приятелския му поглед.

Нанту, който беше блестящ ученик, се разсмя от сърце; зат­руднението ми не беше лишено от комичен аспект.

— Ти си напълно неподготвен за изпитите! Струва ми се, че трябва да ти помогна!

Тези прости думи прозвучаха като божествено обещание в ушите ми; с готовност аз посетих дома на приятеля си. Той разбираемо обясни решенията на различни задачи, които смя­таше, че е възможно да бъдат поставени от комисията.

— Тези въпроси са примамката, която ще накара много доверчиви момчета да паднат в капана. Запомни моите отговори и ще се отървеш невредим.

Нощта отдавна беше превалила, когато си отидох. Пръс­кащ се от скорозрейна ерудиция, аз благочестиво се молех за запазването й през следващите няколко решителни дни. Нанту ме беше подготвил по различни предмети, но под натиска на времето беше забравил за курса по санскрит. Аз пламенно на­помних на Бога за пропуска.

На следващата сутрин се отправих на кратка разходка, при­равнявайки новото си знание към ритъма на своите полюшва­щи се крачки. Минах за по-кратко през бурените встрани от пътя

1 Оксфордският речник на английския език дава следното определение на биоскопа: „Поглед върху живота, това, което дава такъв поглед”. Следователно изборът на думата от Учителя Махасая е напълно оправдан.

и погледът ми попадна на няколко рехаво изписани лис­та. Триумфален скок и вече държах санскритски стихове. Обър­нах се към един пандит за помощ в моя несигурен превод. Звуч­ният му глас изпълни въздуха с гладката медена прелест на древния език1.

— Тези няколко допълнителни строфи надали биха ти пос­лужили на изпита по санскрит – скептично отбеляза ученият.

Но запознанството ми точно с тази поема ми позволи на следващия ден да издържа изпита. Благодарение проницател­ната помощ на Нанту успях също така да събера необходимия минимален бал и по всички други предмети.

Баща ми беше доволен, че съм удържал думата си и съм завършил гимназиалния курс. Благодарността ми се понесе към Господа, чието единствено ръководство виждах както в срещата си с Нанту, така и в разходката си по необичайния маршрут през пълното с изхвърлени вещи място. Като на иг­ра Той беше дал двоен израз на своевременния Си план за моето спасение.

Отново прехвърлих изоставената книга, чийто автор от­ричаше предимството на Бога в изпитните зали. Не можах да сдържа тържеството си, когато на ум отбелязах:

„Това приятелче само още повече ще се обърка, ако му разкажа, че божествената медитация сред трупове силно сък­ращава пътя към гимназиалната диплома!“

С новото си положение аз вече открито замислях да на­пусна дома си. Заедно с младия си приятел Джитендра Мазумдар2 реших да се присъединя към обителта на Махамандал в Бенарес и да приема неговата духовна дисциплина.

Една сутрин при мисълта да се разделя със семейството си ме обхвана отчаяние. След смъртта на Майка ми чувства­та ми към двамата ми по-малки братя Сананда и Бишну ста­ваха все по-нежни. Втурнах се към своето убежище: малката мансарда, станала свидетел на толкова много сцени от бурна­та ми садхана3. След двучасов поток от сълзи аз се усетих странно променен, сякаш чрез някакъв алхимичен пречистител. Всички привързаности4 изчезнаха; решението ми да тър­ся Бога като Приятел над приятелите стана твърдо като гра­нит. За кратко време аз завърших подготовката за пътуването.

— Моля те още веднъж – Баща ми беше много натъжен, когато застанах пред него за последна благословия, – недей да напускаш мене и опечалените си братя и сестри.

— Мили Татко, как бих могъл да изкажа колко те оби­чам! Но любовта ми към Небесния Отец, който ми е дарил такъв съвършен земен баща, е дори още по-голяма. Позволи ми да тръгна, за да мога да се върна един ден с по-голямо разбиране за Бога.

Получавайки неохотното родителско съгласие, аз потег­лих, за да се присъединя към Джитендра, който вече се нами­раше в обителта в Бенарес. Когато пристигнах, бях сърдечно посрещнат от младия ръководител Свами Диананда. Висок и тънък, със замислено изражение, той ми направи много бла­гоприятно впечатление. Лицето му излъчваше спокойствие като на Буда.

Бях доволен, че новият ми дом имаше мансарда, където ми се удаваше да прекарвам часовете на зазоряване. Членове­те на ашрама, които не знаеха много за медитативните прак­тики, мислеха, че цялото ми време ще отиде в организацион­ните задължения. Те ме хвалеха за работата, която вършех през деня.

— Не се опитвай да хванеш Бога толкова скоро! – Тази насмешка на един от другарите ми ме съпроводи една сутрин, когато се бях отправил към мансардата. Отидох при Дианан­да, който работеше в малкия си кабинет с изглед към Ганг.

— Свамиджи5, не разбирам какво се изисква тук от мене. Аз търся пряко възприемане на Бога. Без Него не могат да ме задоволят нито общности, нито учения, нито добри дела.

1 Санскрит – шлифован, завършен. Санскритът е най-голямото дете в семейството на индоевропейските езици. Неговата азбука е деванагари, буквално „божествена обител”. „Този, който познава моята граматика, познава Бога!” Така Панини, велик древноиндийски граматик, е изразил възторга си от математическото и психологическото съвършенство на санскрита. Този, който би могъл да проследи езика до неговите корени, наистина би станал всезнаещ.

2 Това не е Джатинда (Джотин Гхош), който ще се запомни със своевременната си неприязън към тигрите!

3 Път или подготвителна пътека към Бога.

4 Индуиските писания учат, че семейната привързаност е заблуда, ако пречи на вярващия да търси Дарителя на всички блага, включително и на любящите роднини и най-вече – на самия живот. По подобен начин учи и Иисус: „Коя е майка ми? И кои са братята ми?” (Матей 12-48).

5 Джи е обичайната наставка, изразяваща уважение, която се използва най-вече при пряко обръщение; напр. „свамиджи“, „гуруджи“, „Шри Юктешварджи“, „Парамахансаджи“.

Облеченият в оранжева роба духовник нежно ме потупа. С престорена сърдитост той смъмри няколко ученици, които се намираха наблизо: „Не закачайте Мукунда. Той ще научи методите ни.“

Аз вежливо прикрих съмнението си. Учениците излязоха от стаята, без да са особено съкрушени от наказанието. Ди­ананда се обърна към мене:

— Мукунда, виждам, че баща ти редовно ти изпраща пари. Моля те, върни му ги; тук ти не се нуждаеш от нищо. Второто предписание относно твоята дисциплина касае храната. Недей да я споменаваш дори когато си гладен.

Дали гладът просветваше в очите ми, това не знам. Но мно­го добре знам, че бях гладен. Неизменният час за първото яде­не в ашрама бе в дванадесет часа на обед. А у дома си аз бях свикнал на обилна закуска в девет сутринта.

Тричасовата разлика с всеки ден ставаше все по-мъчител­на. Отминали бяха годините в Калкута, когато можех да смъмря готвача за едно десетминутно закъснение. Сега се опитвах да обуздавам апетита си; един ден предприех двадесет и чети­ри часово гладуване. С удвоена жар аз чаках следващото пладне.

— Влакът на Дианандаджи закъснява; няма да седнем да ядем, преди той да дойде. – Джитендра ми донесе тази съкру­шителна вест. За радушния прием на свами, който беше от­съствал две седмици, бяха приготвени много лакомства. Апе­титният им аромат изпълваше въздуха. След като не ми се предлагаше нищо друго, какво ми оставаше да преглътна ос­вен гордостта си от вчерашните постижения в гладуването?

„Господи, накарай влака да върви по-бързо!“ Но Небес­ният Провидец явно нямаше намерение да се намесва във въз­браната, с която Диананда ме заставяше да мълча. Божестве­ното Внимание беше някъде другаде; часовете се нижеха мъ­чително. Вече се смрачаваше, когато ръководителят ни прек­рачи прага. Посрещнах го с неподправена радост.

— Диананджи ще се изкъпе и ще медитира, преди да сер­вираме – отново се обърна към мен Джитендра като някаква злокобна птица.

Едва не припаднах. Младият ми стомах, несвикнал на ли­шения, енергично протестираше. Подобно на призраци пред очите ми се носеха картини на уморени от глад хора.

„Следващата гладна смърт в Бенарес ще бъде именно в тази обител“ – мислех си аз. Надвисналата гибел беше пред­отвратена в девет часа вечерта. О, божествено известие! В паметта ми тази вечеря живее като един от най-прекрасните мигове в моя живот.

Въпреки че бях напълно погълнат от храната, все пак за­белязах, че Диананда яде разсеяно. Той несъмнено беше да­леч от моето огромно наслаждение.

— Свамиджи, не сте ли гладен? – щастливо заситен, аз бях сам с него в кабинета му.

— О, да! Прекарах последните четири дни, без да ям и да пия. Никога не ям по влаковете, пълни с разнородните вибра­ции на светските люде. Стриктно съблюдавам шастричните1 правила за монасите от моя орден. Но някои проблеми от ор­ганизационно естество не ми излизат от главата. Днес у дома си аз пренебрегнах вечерята. Защо да бързам? Затова пък ут­ре ще си хапна хубаво. – И той весело се разсмя.

Задуших се от срам. Но мъченията от изминалия ден все още бяха пресни в паметта ми и се осмелих да кажа:

— Свамиджи, много съм объркан. Да предположим, че като следвам инструкциите ви, никога не помоля за храна и никой не ми предложи. Тогава ще умра от глад.

— Е, тогава умри! – Застрашителният му съвет разцепи въздуха. – Умри, ако трябва, Мукунда! Никога не допускай, че живееш благодарение силата на храната, а не благодарение силата на Бога! Този, който е сътворил всяка форма на прех­рана, Този, който ни е дарил апетита, непременно ще се пог­рижи да подсигури онзи, който Му е предан! Не си въобразя­вай, че те

1 Принадлежащи кък шастрите, буквално „свещени книги”, които включват четри вида Писания: шрути, смрити, пурана и тантра. Тези обширни трактати обхващат всеки аспект от религиозния и социален живот, както и областта на парвото, медицината, архитектурата, изкуството и т.н. Шрутите са „непосредствено чути” или „разкрити” писания, към тях се отнасят Ведите. Смритите или „запомнените” учения са били записани в окончателния си вариант в далечното минало като един от най-дългите епични поеми в света: Махабхарата и Рамаяна. Пураните са буквално „древните” алегории’ тантрите буквално означават „обреди” или „ритуали”. Под воала на подробен символизъм тези трактати съдържат дълбоки истини.

поддържа оризът или че те подкрепят хората и па­рите. Могат ли те да ти помогнат, ако Господ ти отнеме диха­нието на живота? Те са само негови косвени инструменти. С твоето умение ли се смила храната в стомаха ти? Използвай меча на различаването, Мукунда! Разсечи веригите на пос­редничеството и проумей Единствената Причина!

Резките му думи проникнаха дълбоко в мен. Изчезна древ­ната илюзия, че телесните повели могат да надхитрят душа­та. Там и тогава аз усетих вседостатъчността на Духа. В кол­ко много чужди градове в по-сетнешния ми, изпълнен с по­стоянни пътувания живот възникваха ситуации, доказващи по­лезността на урока, научен в Бенареската обител!

Единственото съкровище, което ме съпровождаше от Кал­кута, беше сребърният амулет на садху, завещан от Майка ми. С години го бях съхранявал, а сега го бях скрил грижливо в стаята си. За да подновя радостта си от наличието на талисма­на, една сутрин аз отворих заключената кутия. Запечатаният капак не беше докоснат, но уви, амулетът го нямаше. Опеча­лен, аз разкъсах пакета и напълно се убедих в това. Точно спо­ред предсказанието на садху той беше изчезнал в ефира, от който беше извлечен.

Отношенията ми с последователите на Диананда непре­къснато се влошаваха. Отблъскваше ги моята несъмнена отчужденост. Това, че стриктно се придържах към медитация върху онзи единствен Идеал, заради който бях напуснал дома си и светските амбиции, предизвикваше дребнави укори от всички страни.

Раздиран от душевна мъка, една утрин влязох в мансарда­та, твърдо решен да се моля, докато не бъда удостоен с отговор.

„О, Милостива Вселенска Майко, научи ме Сама чрез ви­дения или чрез гуру, изпратен от Тебе!“

Часовете минаваха, но сърцераздирателните ми молби ос­таваха без отзвук. Изведнъж усетих сякаш тялото ми се въз­дига в безпределните сфери.

— Учителят ти ще дойде днес! – Божественият женски глас се разнасяше от всякъде и от никъде.

Това възвишено преживяване беше прекъснато от вик със съвсем определено местонахождение. Младият свещенослу­жител по прякор Хабу ме викаше от кухнята на долния етаж.

— Мукунда, стига си медитирал! Трябваш ни за една задача.

В друг ден бих отговорил рязко, но сега избърсах подпух­налото си от сълзи лице и кротко се подчиних. Хабу и аз бях­ме изпратени в един отдалечен пазар в бенгалската част на Бенарес. Немилостивото индийско слънце все още не бе до­стигнало зенита си, когато всички покупки бяха направени. Проправяхме си път през пъстрата тълпа от домакини, гидо­ве, свещеници, скромно облечени вдовици, достолепни брахмани и вездесъщи свещени крави. Като минавахме по ед­на незабележима уличка, аз извърнах глава, оглеждайки тяс­ното пространство.

В края на пътя неподвижно стоеше един подобен на Хрис­тос човек, облечен като свами с роба с цвят на охра. Той вне­запно ми се стори отдавна-отдавна познат; за един миг очите ми жадно го попиха. След това ме загложди съмнение.

„Бъркаш този монах с някого, когото познаваш – мислех си аз. – Върви си по пътя, мечтателю.“

След десет минути усетих краката си тежко вцепенени. Ся­каш превърнати в камък, те не можеха да ме носят повече. С усилие аз се обърнах обратно и краката ми възвърнаха нор­малното си състояние. Застанах в другата посока и отново ме притисна странната тежест.

„Светецът ме притегля като магнит!“ – С тази мисъл аз стоварих пакетите си в ръцете на Хабу. Той с учудване бе наб­людавал ексцентричните движения на краката ми и сега избух­на в смях:

— Какво ти става? Да не си полудял?

Възбудата не ми даде възможност да му отвърна; аз мъл­чаливо се отдалечих.

Върнах се по стъпките си, сякаш имах крила на краката, и достигнах тясната уличка. С бърз поглед открих непоклатима­та фигура, която спокойно гледаше към мене. Няколко нетър­пеливи стъпки и вече съм в нозете му.

— Гурудева1! – Божественият му лик беше именно този, който бях наблюдавал в хилядите си видения. Тези безметеж­ни очи, лъвската глава с островърха брада и виещи се къдри често бяха прозирали през мрака на моите нощни блянове, но­сейки обещание, което не можех напълно да разгадая.

— О, дете мое, ти дойде при мен! – Моят гуру отново и отново произнасяше тези думи на бенгалски, а гласът му тре­переше от радост. – Колко много години те чаках!

Ние се потопихме в единството на тишината; думите бяха напълно излишни. От сърцето на учителя към ученика течеше беззвучна, но красноречива песен. С антената на безпогрешна интуиция аз долових, че моят гуру познава Бога и ще ме заведе при него. Мъглите на този живот се разпръснаха от крехката зора на предрождени възпоминания. О, драматично време! Ми­налото, настоящето и бъдещето бяха само редуващи се сцени. Не за пръв път слънцето ме огряваше до тези свети нозе!

Взел ръката ми в своята, гуру ме заведе до временното си жилище в района Рана Махал. Атлетичната му фигура се дви­жеше с твърди стъпки. Висок, изправен, по това време на око­ло петдесет и пет години, той беше активен и енергичен като младеж. Тъмните му очи бяха големи и прекрасни с бездънна­та си мъдрост. Леко къдравите му коси смекчаваха поразител­ната мощ на облика му. Силата неуловимо се съчетаваше с мекотата.

Когато излязохме на каменния балкон на къщата, гледащ към Ганг, той нежно каза:

— Ще ти дам своето жилище и всичко, което притежавам.

— Господине, дошъл съм за мъдрост и контакт с Бога. То­ва са съкровищата, които търся!

Бързият индийски здрач почти беше спуснал завесата си, когато учителят ми заговори отново. Очите му излъчваха безк­райна нежност.

— Давам ти безусловната си любов.

О, драгоценни думи! Измина четвърт век, преди да получа друго словесно доказателство за любовта му. На устните му беше чужда пламенността; сърцето му – океан, се бе превърна­ло в мълчание.

— Ще ми дадеш ли и ти същата безусловна любов? – Той ме гледаше с детска доверчивост.

— Вечно ще ви обичам, Гурудева!

— Обикновената любов е себична, тя се корени в тъмата на желанията и тяхното задоволяване. Божествената любов е без условия, без граници, без изменения. Непостоянството на човешкото сърце изчезва завинаги при пронизващия досег с чистата любов. – Той смирено добави: – Ако някога видиш, че излизам от състоянието на Богоосъзнаване, моля те, обещай ми, че ще поставиш главата ми в скута си и ще ми помогнеш да се върна обратно при Космическия Любим, комуто и двама­та се кланяме.

След това той се надигна в сгъстяващия се мрак и ме пове­де във вътрешната стая. Докато ядяхме манго и бадемови слад­ки, той дискретно вплиташе в разговора тънко познание за мо­ята природа. Бях изпълнен с благоговение пред величието на мъдростта му, изискано съчетана с естествена смиреност.

— Недей да тъгуваш за амулета си. Той изпълни своята роля. – Подобно на божествено огледало, в моя гуру се отразя­ваше целият ми живот.

— Живата реалност на вашето присъствие, Учителю, е ра­дост, надхвърляща всякакви символи.

— Сега е време за промяна, защото ти не се чувстваш доб­ре в ашрама.

Не бях говорил нищо за живота си, това сега изглеждаше напълно излишно! По неговото естествено, ненатрапчиво по­ведение аз разбрах, че той не желае изумени възгласи по повод на ясновидството си.

— Трябва да се върнеш в Калкута. Защо изключваш родни­ните си от своята любов към човечеството?

Предложението му ме слиса. Семейството ми беше предс­казало, че ще се върна, въпреки че бях оставил без отговор мно­жеството подобни молби в писмата им. „Нека младото птиченце полети в метафизичните небеса – отбелязваше Ананта. – Крилата му ще се изморят в тежката атмосфера. И в крайна сметка ще видим как се устремява към къщи, прибира крилца­та си и

1 „Божествен учител” – обичайният санскритски термин за духовния наставник на човека. На английски я превеждам просто като „Учител”.

скромно почива в семейното гнездо.“ Това обезсърча­ващо сравнение беше свежо в паметта ми и аз бях твърдо ре­шен никога да не се „устремявам“ към Калкута.

— Господине, няма да се върна в къщи. Но ще ви послед­вам навсякъде. Моля ви, дайте ми името и адреса си.

— Свами Шри Юктешвар Гири. Основната ми квартира е в Серампор на улица „Рей Гхат“. Тук съм само за няколко дни да се видя с майка си.

Изумих се от сложната игра на Бога с неговите поклонни­ци. Серампор беше само на дванадесет мили (около 20 км) от Калкута и все пак в този район аз никога не бях зървал дори своя гуру. За нашата среща трябваше и двамата да пропътува­ме пътя до древния град Каши (Бенарес), осветен от паметта на Лахири Махасая. Тук земята беше благословена и от стъп­ките на Буда, Шанкарачаря и много други христосоподобни йогини.

— Ще дойдеш при мене след четири седмици. – За първи път гласът на Шри Юктешвар беше суров. – Сега аз ти изказах вечните си чувства и показах радостта си от това, че съм те намерил – ето защо ти пренебрегваш изискването ми. Следва­щия път, когато се срещнем, ще трябва да събудиш отново моя интерес: не е толкова лесно да те приема за ученик. Трябва ми човек, отдал всичко и напълно подчиняващ се на стриктното ми обучение.

Аз упорито мълчах. Моят гуру бързо прозря затруднени­ето ми.

— Мислиш, че близките ти ще ти се присмиват?

— Няма да се върна.

— Ще се върнеш след тридесет дни.

— Никога.

Като се поклоних почтително в нозете му, аз се отдалечих, без да разсея напрежението от разговора. Вървейки в полунощ­ната тъма, аз се чудех защо чудодейната среща беше завърши­ла с нехармонични нотки. Двойният аршин на мая, уравновесяващ всяка радост със скръб! Младото ми сърце все още не беше податливо за преобразуващите пръсти на гуруто.

На следващата сутрин забелязах нараснала враждебност от страна на остналите членове на ашрама. Дните ми бяха осеяни с неизменна грубост. След три седмици Диананда замина на конференция в Бомбай. Върху злочестата ми глава се стовари истински ад.

— Мукунда е паразит, използващ гостоприемството на аш­рама, без да дава нищо в замяна. – Когато дочух тази забележ­ка, за първи път съжалих, че се бях подчинил на изискването да връщам парите на Баща си. С натежало сърце аз потърсих единствения си приятел, Джитендра.

— Напускам. Моля те, предай почтителните ми поздрави на Дианандаджи, когато се върне.

— Аз също ще напусна! Моите опити да медитирам тук срещнаха не по-голяма благосклонност от твоите. – Джитенд­ра говореше решително.

— Аз срещнах един светец, подобен на Христос. Да отидем при него в Серампор.

И така „птичката“ се готвеше да се „устреми“ в опасна бли­зост до Калкута!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s