Автобиография на един йогин Парамаханса Йогананда-2 част от 11 до 15 глава

Глава 11
Две момчета без пукнат грош в Бриндаван
— Ще ти се отрази много добре, Мукунда, ако Татко те лиши от наследство! Как глупаво си пропиляваш живота! – Уп­рекът на по-големия ми брат се стоварваше върху ми.
Джитендра и аз, росни-росни от пътя (образно казано, раз­бира се, иначе бяхме покрити с прах), току-що бяхме пристиг­нали в дома на Ананта, който наскоро се беше преместил от Калкута в древния град Агра. Брат ми беше главен счетоводи­тел в Железопътната компания Бенгал-Нагпур.
— Добре знаеш, Ананта, че търся наследството си от Не­бесния Отец.
— Първо парите, а Бог може да дойде и после! Кой знае? Животът може да е твърде дълъг.
— Първо Бог, парите са Негови роби! Кой може да пред­скаже? Животът може да е твърде кратък.
Отговорът ми беше предизвикан от необходимостта на мо­мента и не съдържаше никакво предчувствие. И все пак време­то бе предвидило твърде ранен край за Ананта; след няколко години1 той влезе в земята, където от банкноти нямаше ни­каква полза.

— Мъдрост от ашрама, предполагам! Но виждам, че си на­пуснал Бенарес! – Очите на Ананта светеха от задоволство; той все още се надяваше да привърже крилата ми към семейното гнездо.

— Пребиваването ми в ашрама не беше напразно! Там на­мерих всичко, което жадуваше сърцето ми! И можеш да бъдеш сигурен, че това не беше твоят пандит и неговият син!

Ананта се присъедини към моя смях при спомена за тях; налагаше му се да признае, че бенареският „ясновидец“, който беше избрал, не беше особено далновиден.

— Е, какви са плановете ти, мой скитащ братко?

— Джитендра ме убеди да дойдем в Агра. Тук ще видим красотите на Тадж Махал1 – обясних аз. – След това ще се от­правим към новонамерения ми гуру, който живее в Серампор.

Ананта гостоприемно се погрижи за нашето удобство. Ве­черта няколко пъти забелязах, че очите му замислено се спират върху ми.

„Познавам този поглед – мислех си аз. – Подготвя се заго­вор!“

Развръзката настъпи по време на ранната закуска.

— Е, значи ти се чувстваш напълно независим от богатст­вото на Татко. – С невинен вид Ананта обобщи резултата от вчерашния ни разговор.

— Аз съзнавам зависимостта си от Бога.

— Думите не струват нищо! Досега животът те е защита­вал! Но какво би правил, ако си принуден да се уповаваш на Невидимата Ръка за храна и постеля! Скоро ще просиш по ули­ците!

— Никога! Не бих се уповавал на минувачите, вместо на Бога! За своите поклонници той може да изнамери хиляди из­точници, вместо паничката на просяка!

— Пак реторика! Да допуснем, че ти предложа да подло­жиш на проверка във веществения свят своята самохвална фи­лософия?

— Ще се съглася! Нима ограничаваш Бога само до умо­зрителната сфера?

— Ще видим; днес ти се удава възможност да разшириш или да потвърдиш възгледите ми! – За миг Ананта драматич­но замълча, след това заговори бавно и сериозно.

— Предлагам ти тази сутрин да те изпратя заедно с мла­дия ти побратим Джитендра в съседния град Бриндаван. Не трябва да взимате нито една рупия, не трябва да просите нито храна, нито пари, не трябва да разкривате затруднението си пред никого, не трябва да останете ненахранени и не трябва да останете в Бриндаван. Ако се върнете тук преди полунощ, без да сте нарушили нито едно правило от изпитанието, ще бъда най-изуменият човек в Агра!

— Приемам предизвикателството. – Нито в думите, нито в сърцето ми имаше колебание. В паметта ми проблеснаха бла­годарни спомени за Незабавно Благодеяние: излекуването ми от смъртоносна холера чрез молба към снимката на Лахири Махасая; игривият дар на двете хвърчила на лахорския покрив с Ума; своевременната поява на амулета насред моето обезсърчение; решаващото послание на непознатия садху в Бена­рес, предадено през оградата на пандитския дом; видението на Божествената Майка и величествените й думи на любов; Ней­ното нежно внимание чрез Учителя Махасая към незначител­ните ми тревоги; ръководството в последната минута, което материализира гимназиалната ми диплома; и най-висшият дар: живият учител, излязъл от мъглата на продължилите ми цял живот блянове. Никога не бих могъл да допусна, че моята „фи­лософия“ е неравностойна за сблъсък с грубите мирски доказа­телства!

— Готовността ти ти прави чест. Веднага ще ви изпратя до влака. – Ананта се обърна към Джитендра, който седеше с отворена уста. – Трябва да го придружиш като свидетел и веро­ятно като втора жертва!

След половин час Джитендра и аз притежавахме еднопо­сочни билети за нашето импровизирано пътешествие. Позво­лихме да бъдем претърсени в един уединен край на гарата. Анан­та бързо се убеди, че нямаме скрити запаси; в простите ни дхоти2 нямаше нищо повече от това, което беше необходимо.

Щом вярата се сблъска със сериозната област на финанси­те, приятелят ми запротестира:

— Ананта, дай ми една-две рупии за гаранция. Така ще мога да ти телеграфирам в случай на несполука.

1 Световно известен мавзолей

2 Дрехата дхоти се увива около кръста и покрива краката.

— Джитендра! – възкликнах аз с упрек. – Няма да се подло­жа на никакво изпитание, ако вземеш каквито и да било пари за сигурност.

— В звъна на монетите има нещо успокоително. – Джитен­дра не каза нищо повече, след като сурово го изгледах.

— Мукунда, аз не съм безсърдечен. – Нотка на смирение се прокрадна в гласа на Ананта. Навярно започна да го мъчи съ­вестта, че изпраща две момчета без пукната пара в непознат град, а може би и заради религиозния му скептицизъм. – Ако по някакъв шанс или благоволение успеете да преминете през бриндаванското изпитание, ще те помоля да ме направиш свой ученик.

В това обещание имаше определено нарушение на общо­приетото, явно поради необикновените обстоятелства. Рядко по-големият брат в индийското семейство ще се поклони на по-младите; той получава уважение и подчинение, отстъпвай­ки само на бащата. Но за отговор не ми остана време, влакът ни се готвеше да тръгне.

Докато влакът ни изминаваше миля след миля, Джитен­дра пазеше мрачно мълчание. Накрая той се размърда, наве­де се напред и болезнено ме ощипа:

— Не виждам никакви признаци, че Бог се готви да ни подсигури следващото ядене!

— Спокойно, Тома Неверни, Господ е с нас.

— А не би ли могъл да Го накараш малко да побърза? Аз вече умирам от глад само при мисълта за това, което ни очак­ва. Дойдох в Бенарес, за да видя мавзолея на Тадж, а не за да вляза в своя!

— Горе главата, Джитендра! Нима не ни предстои да ви­дим свещените чудеса на Бриндаван1? Аз съм изпълнен с дъл­бока радост, че ще стъпя на земята, осветена от стъпките на Господ Кришна.

Вратата на купето ни се отвори и влязоха двама души. Следващата спирка щеше да бъде последната.

— Момчета, приятели ли имате в Бриндаван? – прояви изненадващ интерес пътникът срещу мене.

— Това не е ваша работа – грубо се извърнах аз.

— Навярно сте избягали от къщи, пленени от Крадеца на Сърца2. Аз самият имам нрав на поклонник. Затова ще смет­на за свое приятно задължение да ви подсигуря храна и под­слон в тази изнурителна жега.

— Не, господине, оставете ни сами. Много сте любезен, но грешите, като смятате, че сме избягали от къщи.

Разговорът не потръгна повече; влакът наближи спирка­та. Когато Джитендра и аз слязохме на перона, случайните ни спътници се присъединиха към нас и извикаха файтон.

Спряхме пред величествен дом, намиращ се сред вечно­зелени дървета и добре поддържана градина. Явно благодете­лите ни бяха добре познати тук. Едно усмихнато момче ни поведе без никакъв коментар към гостната. Скоро към нас се присъедини изпълнена с достойнство възрастна жена.

— Гаури Ма, принцовете не можаха да дойдат – обърна се един от мъжете към стопанката на ашрама. – В последния момент плановете им се измениха и те ви изпращат най-искрените си извинения. Но ви доведохме двама други гости. Щом ги видях във влака, аз веднага се усетих привлечен към тях като към поклонници на Господ Кришна.

— Довиждане, млади приятели. – Двамата ни спътници се отправиха към вратата. – Пак ще се срещнем, ако такава е Божията воля.

— Тук сте добре дошли. – Гаури Ма майчински се усмих­на на двамата си неочаквани повереници. – Не бихте могли да дойдете в по-подходящ ден. Очаквах в тази обител две царски особи – наши покровители. Колко би било жалко, ако няма­ше кой да оцени трапезата ми!

Тези събуждащи апетита думи подействаха съвсем неочак­вано на Джитендра: той избухна в сълзи. „Перспективата“, която го плашеше в Бриндаван, се оказа царско посрещане. Това внезапно уреждане на въпроса явно му дойде твърде мно­го. Стопанката ни любопитно го погледна, но не каза нищо; навярно беше добре запозната с капризите на юношеската въз­раст.

1 Бриндаван, намиращ се в област Мазура на Обединените провинции, е индуиския Йерусалим. Тук Господ Кришна е разкрил славата си за благото на човечеството.

2 Крадецът на сърца – Хари: галено име, с което Кришна е известен на поклонниците.

Обявиха, че обедът е сервиран. Гаури Ма ни заведе в пред­назначения за столова вътрешен двор, изпълнен с вкусни аро­мати, и се скри в съседната кухня.

Предварително бях обмислил този момент. Като избрах подходящо място по тялото на Джитендра, аз го ущипах също толкова силно, както той мене във влака:

— Е, Тома Неверни, Господ действа и освен това бърза!

Стопанката се върна с ветрило пункха. Тя отмерено ни ве­еше по ориенталски маниер, докато ние седяхме на богато ук­расените килими. Учениците на ашрама сновяха напред-назад с около тридесетина блюда. Единственото описание на това би трябвало да бъде не „храна“, а „разкошно пиршество“. Откакто бяхме дошли на тази планета, Джитендра и аз никога не бяхме вкусвали подобни лакомства.

— Почитаема Майко, това наистина е храна за принцове! Не мога да си представя какво би могло да бъде по-важно за вашите царствени покровители от възможността да присъст­ват на този банкет! Ще пазим спомена за него цял живот!

Обвързани с мълчанието, което ни беше наложил Ананта, ние не можехме да обясним на милата дама, че благодарност­та ни има двоен смисъл. Но поне искреността ни беше очевид­на. Тръгнахме си, съпроводени от нейната благословия и при­мамливата покана отново да посетим обителта.

Навън жегата беше немилостива. Ние с приятеля ми се скрихме под пищното дърво кадабма до вратите на ашрама. Последваха отново остри думи; Джитендра пак беше обзет от опасения.

— В хубава каша ме забърка! Угощението ни беше само щастлива случайност! Как можем да видим забележителности­те на този град, без да имаме и една монета? И по какъв начин възнамеряваш да ме върнеш при Ананта?

— Бързо забрави Бога, щом стомахът ти се напълни. – Ду­мите ми не бяха изпълнени с горчивина, а с упрек. Колко крат­ко човек помни благините на Бога! Няма човек на земята, кой­то да не е видял изпълнена някоя от своите молитви.

— Едва ли обаче ще забравя и безразсъдството си, че съм се хвърлил в такава рискована ситуация с луда глава като тебе!

— Спокойно, Джитендра! Същият Бог, който ни нахрани, ще ни покаже Бриндаван и ще ни върне в Агра.

С бърза походка към нас се приближи слаб младеж с при­ятно изражение. Като спря под дървото, той ми се поклони.

— Скъпи приятелю, вие със спътника си навярно не сте тукашни. Позволете ми да бъда ваш домакин и водач.

Едва ли е възможно един индиец да побледнее, но лицето на Джитендра изведнъж побеля. Аз учтиво отклоних поканата.

— Нали не ме пъдите? – При всякакви други обстоятелст­ва тревогата на непознатия би изглеждала комична.

— Защо не?

— Вие сте моят гуру. – Очите му доверчиво търсеха моите. – По време на дневните ми молитви блаженият Господ Кришна ми се яви във видение. Той ми показа две самотии фигури точно под това дърво. Едното лице беше вашето, учителю мой! Често съм го виждал, когато съм в медитация. Колко бих се радвал да приемете скромните ми услуги!

— Аз също се радвам, че си ме намерил. Нито Бог, нито хората ни изоставиха! – Макар че не помръднах, усмихвайки се на възторженото лице пред мене, с вътрешно преклонение аз се бях хвърлил в Божествените нозе.

— Скъпи приятели, няма ли да почетете дома ми с посе­щението си?

— Много сте учтив, но този план е неосъществим. Ние вече сме гости на брат ми в Агра.

— Нека тогава ми остане поне спомена за една обикол­ка с вас из Бриндаван.

Аз с удоволствие се съгласих. Младежът, който каза, че се казва Пратап Чатерджи, извика един файтон. Ние посе­тихме храма Маданамохана и другите светини, свързани с Господ Кришна. Нощта се спусна, докато отправяхме мо­литвите си в храма.

— Извинете ме, ще донеса сандеш1. – Пратап влезе в магазина до гарата. Джитендра и аз се разхождахме по ши­роката улица, изпълнена сега с относителна прохлада. При­ятелят ни липсваше известно време, но накрая се върна с множество сладки.

— Моля, позволете ми да спечеля тази религиозна зас­луга. – Пратап се усмихваше умолително, докато ни протя­гаше пачка банкноти и два току-що купени билета за Агра.

Благодарността, с която ги приех, беше предназначена за Невидимата Ръка. Нима Нейната щедрост, осмяна от Ананта, далеч не надхвърляше крайно необходимото?

Потърсихме скрито място край гарата.

— Пратап, ще ти предам крия-йога на Лахири Махасая, най-великия йогин на съвременността. Неговата техника ще бъде твоят гуру.

Посвещението завърши за половин час.

— Крия е твоят чинтамани2 – казах аз на новия ученик. Техниката, която, както виждаш, е проста, въплъщава изкуството да ускорява духовната еволюция на човека. Индийските Свещени писания учат, че на прераждащото се его са необходими милиони години, за да се освободи от оковите на мая. Този естествен период съществено се съкращава чрез крия-йога. Точно както Джагадиш Чандра Бос показа, че разтежът на растенията може да бъде значително ускорен над нормалните граници, така и духовното развитие на човек може да бъде засилено чрез вътрешно знание. Бъди верен на своята практика и ще намериш гуруто, който стои над всички гуру.

— Бях изпратен да намеря този йогически ключ, който така отдавна търсех! – каза Пратап замислено. – Освобож­даващото му влияние върху оковите на моите сетива ще ми позволи да се издигна в по-висшите сфери. Видението на Гос­под Кришна, което имах днес, означава единствено най-вис­ше благо за мене.

Поседяхме малко в мълчаливо разбиране, след това бав­но се запътихме към гарата. Когато се качих във влака, бях изпълнен с радост, но днес явно беше денят за сълзи на Джи­тендра. Нежното ми сбогуване с Пратап беше съпроводено от сподавените хлипания на двамата ми спътници. Пътува­нето отново завари Джитендра обхванат от скръб. Но този път той не скърбеше за себе си, а негодуваше против себе си.

— Колко повърхностна е вярата ми! Сърцето ми е било камък! Никога вече няма да се съмнявам в Божието покро­вителство!

Наближаваше полунощ. Двете „Пепеляшки“, изпратени без пукнат грош, влязоха в спалнята на Ананта. Лицето му, както беше обещал, беше етюд по изненада. Без да кажа ни­то дума, аз обсипах масата с рупии.

— Джитендра, истината! – Гласът на Ананта беше шеговит. – Да не би този синковец да е организирал някой грабеж?

Но когато му разказахме историята, брат ми стана сери­озен, после придоби тържествен вид.

— Законът на търсенето и предлагането достига по-фи­ни сфери, отколкото съм предполагал. – Ананта говореше с духовен ентусиазъм, какъвто никога преди това не бях забе­лязвал. – За първи път разбирам безразличието ти към пошлите материални придобивки и натрупвания.

Въпреки че беше късно, брат ми настояваше да получи дикша3 в крия-йога. Така за един ден „гуру“ Мукунда трябваше да се нагърби с отговорността за двама нечакани ученици.

Закуската на следващата сутрин беше изядена в хармо­ния, която липсваше преди това. Усмихнах се на Джитендра.

— Няма да бъдеш лишен от Тадж. Нека го видим, преди да тръгнем за Серампор.

Като се сбогувахме с Ананта, приятелят ми и аз скоро се озовахме пред славата на Агра – Тадж Махал. Белият мра­мор искреше на слънцето, представлявайки видение от чис­та симетрия. Съвършена рамка са му тъмните кипариси, блес­тящите морави и тихите лагуни. Отвътре е прелестен с дан­телените си резби, инкрустирани с полускъпоценни камъни. Мраморът образува изящни плетеници и спирални орнамен­ти с кафяв и виолетов цвят. Светлината от купола пада вър­ху саркофазите на Император Шах-Джахан и Мумтаз Ма­хал, владетелката на неговото царство и сърце.

1 Индийски сладки

2 Митологически скъпоценен камък, притежаващ силата да изпълнява желания.

3 Духовно посвещение, от санскритския корен „дикш”, посвещавам, правя способен.

Достатъчно сме разглеждали забележителности! Копнеех за своя гуру. Скоро Джитендра и аз пътувахме с влака на юг, към Бенгал.

— Мукунда, не съм виждал семейството си от месеци. Промених решението си; може би по-късно ще навестя учи­теля ти в Серампор.

Приятелят ми, който, меко казано, имаше непостоянен характер, ме напусна в Калкута. С местен влак аз скоро до­стигнах Серампор, дванадесет мили на север.

Трепет на учудване се прокрадна в мен, когато осъзнах, че от деня, в който бях срещнал своя гуру в Бенарес, са изми­нали двадесет и осем дни. „Ще дойдеш при мен след четири седмици!“ И ето ме с разтуптяно сърце в неговия двор на ти­хата уличка „Рай Гхат“. За първи път аз влязох в обителта, където ми предстоеше да прекарам най-хубавата част от след­ващите десет години с Джнянаватар, „въплъщението на мъд­ростта“ на Индия.

Глава 12

Години в дома на Учителя

— Ти дойде. – Шри Юктешвар ме посрещна, седнал на тигровата кожа на пода в своята дневна с балкон. Гласът му беше студен, а поведението равнодушно.

— Да, скъпи Учителю. Тук съм, за да ви следвам. – Като коленичих, аз докоснах стъпалата му.

— Как би могло да стане това? Ти пренебрегваш желани­ята ми.

— Никога повече, Гуруджи! Вашата воля ще бъде закон за мене!

— Така е по-добре! Ще мога да поема отговорността за твоя живот.

— С готовност ви предавам този товар, Учителю.

— Първото ми изискване тогава е да се върнеш в къщи при семейството си. Искам да влезеш в колежа в Калкута. Образованието ти трябва да продължи.

— Много добре, господине. – Аз скрих ужаса си. Нима досадните книги вечно ще ме преследват? Първо Баща ми, сега Шри Юктешвар!

— Един ден ще заминеш на Запад. Хората там с по-голя­ма готовност ще възприемат древната мъдрост на Индия, ако чуждоземният индийски учител има университетска диплома.

— Вие знаете по-добре, Гуруджи. – Тъгата ми се разсея. Споменаването на Запада ми се струваше странно и отдале­чено, но възможността да зарадвам Учителя с послушание беше непосредствено изпълнима.

— Ще бъдеш наблизо в Калкута, идвай винаги, щом на­мериш време.

— Всеки ден, ако е възможно, Учителю! С благодарност приемам вашия авторитет във всяка подробност от живота си, но при едно условие.

— Да?

— Ако обещаете да ми разкриете Бога!

Последва половинчасов словесен двубой. Думата на учите­ля не може да бъде подправена; тя не се дава лесно. Такъв обет означава разгръщане на широки метафизични перспективи. Гу­ру наистина трябва да бъде в близки отношения със Създате­ля, преди да може да Го задължи да се яви! Аз усещах божест­веното единение на Шри Юктешвар и бях решен като негов ученик да настоявам за своята привилегия.

— Имаш взискателен нрав! – След това Учителят се съгла­си и прозвуча изпълненият с любов финал:

— Нека твоето желание бъде мое желание.

Дълготрайна сянка се вдигна от сърцето ми; смътните лу­тания насам-натам бяха отминали. Бях намерил вечно убежи­ще в истински гуру.

— Ела, ще ти покажа дома. – Учителят се надигна от тигро­вата постелка. Огледах се наоколо. Погледът ми с учудване по­падна на един портрет на стената, украсен с вейка жасмин.

— Лахири Махасая!

— Да, моят божествен гуру. – Гласът на Шри Юктешвар затрептя почтително. – Като човек и като йогин той беше по-велик от всеки друг учител, чийто живот съм имал възможност да изследвам.

Аз тихо се поклоних пред познатия портрет. Почитта на ду­шата се понесе към несравнимия учител, който бе благословил детството ми и беше направлявал стъпките ми до този час.

Воден от своя гуру, аз обиколих дома и околностите му. Голям, старинен и добре построен, той беше заобиколен от двор, украсен с масивни колони. Външните стени бяха покрити с мъх; над равния сив покрив пърхаха гълъби, безцеремонно настани­ли се в ашрама. Градината зад къщата беше много приятна с плодните си дървета, мангото и бананите. Балконите с перила от горните стаи на двуетажната постройка излизаха от три стра­ни към двора. Просторната зала на първия етаж с висок, под­държан от колони таван се използваше, както каза Учителят, главно по време на ежегодните празници Дургапуджа1. Тясна стълба водеше към дневната на Шри Юктешвар, чийто малък балкон гледаше към улицата. Ашрамът беше мебелиран семп­ло; всичко беше просто, чисто и практично. Имаше и няколко стола, пейки и маси в западен стил.

Учителят ме покани да пренощувам. Вечерята – вегетари­анско къри, беше поднесена от двама млади ученици, възпита­ващи се в обителта.

— Гуруджи, моля ви, разкажете ми нещо за живота си. – Бях седнал на сламената рогозка до тигровата кожа. Друже­любните звезди бяха съвсем близко, сякаш зад балкона.

— Рожденото ми име е Прия Натх Карар. Роден съм2 тук, в Серампор, където Баща ми бе богат бизнесмен. Той ми остави този наследствен дом, който сега е моят ашрам. Официалното ми обучение не бе продължително, намирах го за скучно и по­върхностно. В ранните години на зрелостта си поех отговор­ността да стана глава на семейство, имам дъщеря, вече омъже­на. Средният период от живота ми беше благословен от вода­чеството на Лахири Махасая. След като жена ми умря, аз се присъединих към Ордена Свами и получих новото име Шри Юктешвар Гири3. Ето това е простата хроника на моя живот.

Учителят се усмихна на нетърпеливото ми изражение. По­добно на всички биографични очерци, думите му предаваха външните факти, без да разкриват вътрешната същност.

— Гуруджи, бих желал да чуя някои истории от детството ви.

— Ще ти разкажа няколко – всяка с поука! – При това пре­дупреждение очите на Шри Юктешвар проблеснаха. – Веднъж майка ми се опита да ме плаши с ужасна история за дух в тъм­ната стая. Аз веднага отидох там и изразих разочарованието си, като не го намерих. Майка ми никога повече не ми разказа страшна приказка. Поуката: погледни страха в очите и той ще спре да те безпокои.

Друг ранен спомен е желанието ми да имам грозното куче на един съсед. Цели седмици измъчвах близките си с това. Ос­тавах глух за предложенията да получа друг домашен любимец с по-предразполагаща външност. Поуката: привързаността е сляпа, тя придава въображаем привлекателен ореол на обекта на желанията.

Третата история се отнася до пластичността на младия ум. Веднъж случайно чух майка ми да отбелязва: „Човек, който приема да работи за някого, е роб.“ Това впечатление така не­заличимо се запечата в мен, че дори и след като се ожених, аз отказвах всякакви длъжности. Посрещах разходите, като вла­гах семейните спестявания в земя. Поука: добри и позитивни съвети трябва да поучават чувствителните детски уши. Тези ранни идеи дълго време остават дълбоко вдълбани в нас.

Учителят потъна в спокойно мълчание. Към полунощ ме заведе до едно тясно походно легло. Сънят ми през първата нощ под покрива на моя гуру беше дълбок и сладък.

Шри Юктешвар избра следващата сутрин, за да ми даде своето посвещение в крия-йога. Техниката вече бях получил от двама ученици на Лахири Махасая – Баща ми и моят пре­подавател Свами Кевалананда, – но в присъствието на Учи­теля усетих голяма преобразуваща сила. При неговото докос­ване велика светлина прониза съществото ми, подобно бля­съка на безчет слънца, сияещи едновременно. Потокът на не­изразимо блаженство, преизпълващ самата сърцевина на сър­цето ми, продължи и през следващия ден. Едва късно вечерта успях да си наложа да напусна тази обител.

1 „Поклонение на Дурга“. Това е основният празник от бенгалския кален­дар. Трае девет дни в края на септември. Непосредствено след него е десетдневния празник Дашахара („Този, който отстрани десетте гряха” – три на тялото, три на ума и четири на речта). И двете пуджи са свещени за Дурга, буквално „Нрдосегаемата”: един аспект на Божествената Майка, Шакти, персонифицираната женска творческа сила

2 Шри Юктешвар е роден на 10 май 1855 г.

3 Юктешвар означава „съединен с Бога”. Гири е класификационно определение на един от десетте древни клона на Ордена Свами. Шри означава „свят”, това не е име, а титла за уважение.

„Ще се върнеш след тридесет дни.“ Като достигнах дома си в Калкута, заедно с мен влезе и осъщественото предсказа­ние на Учителя. Никой от близките ми не направи ехидните забележки, от които се страхувах, при появата на „високо хвър­чащата птица“.

Аз се качих в моята малка мансарда и я дарих с нежни погледи като живо същество. „Ти си била свидетелка на мо­ите медитации, на сълзите и бурите на моята садхана. Сега аз достигнах пристана при моя божествен учител.“

— Синко, радвам се и за двама ни. – Баща ми и аз седяхме заедно във вечерната тишина. – Ти си намерил своя гуру, как­то по чудодеен начин и аз веднъж намерих своя. Святата ръка на Лахири Махасая направлява нашия живот. Твоят учител се оказа не непристъпен хималайски светец, а наш съсед. Мол­бите ми са били чути: в своя път към Бога ти няма завинаги да се отдалечиш от моя поглед.

Баща ми също така беше доволен, че ще подновя офици­алното си обучение и организира необходимото. На следващия ден бях записан в Шотландския църковен колеж в Калкута.

Занизаха се щастливи месеци. Читателите несъмнено са направили проницателната догадка, че аз рядко можех да бъ­да видян в учебните стаи на колежа. Обителта в Серампор ме привличаше неудържимо. Учителят приемаше вездесъщото ми присъствие без коментар. За мое успокоение той рядко споменаваше учебните зали. Въпреки че на всички беше яс­но, че учен от мен няма да излезе, аз успявах, когато е необхо­димо, да набера необходимия минимален бал, за да премина.

Ежедневният живот в ашрама протичаше плавно, без осо­бени промени. Учителят ми ставаше преди изгрев слънце. Ле­жейки, а понякога седейки в кревата, той влизаше в състо­яние на самадхи1. Лесно беше да се разбере кога Учителят се е събудил: рязко спираше поразителното хъркане2. Една-две въздишки, по някой път размърдване на тялото. А после – беззвучно състояние на бездиханност: той пребибаваше в дъл­боко йогическо блаженство.

След това нямаше закуска, първо следваше дълга разход­ка край Ганг. Тези утринни разходки с моя гуру – колко реал­ни и живи са все още! Възкресявайки ги лесно в паметта си, аз често се виждам до него: ранното слънце затопля реката, гласът му звучи, изпълнен с автентичността на мъдростта.

Баня, след това обед. Приготвянето му, съобразно ежед­невните напътствия на Учителя, беше задача на младите уче­ници. Моят гуру беше вегетарианец. Преди да прегърне мона­шеството обаче, той беше ял яйца и риба. Съветът му към учениците беше да се придържат към всяка проста диета, ко­ято се окаже подходяща за техния организъм.

Учителят ядеше малко, най-често ориз, оцветен с куркума или сок от цвекло или спанак и леко поръсен с биволско гхи или топено масло. Друг път можеше да има чанна или дхал3 от леща, къри със зеленчуци. За десерт – манго или портокали с оризов пудинг или плодов сок.

Посетителите се появяваха следобед. Един постоянен по­ток се вливаше от света в спокойствието на обителта. Всеки се радваше на еднакво внимание и любезност от страна на Учителя. Човек, който се е осъзнал като душа, а не като тяло или его, разбира, че хората поразително си приличат.

Безстрастието на светците се корени в мъщюстта. Учи­телите не са подвластни на мая, нейните изменчиви, умни или глупави лица вече не им влияят. Шри Юктешвар не по­казваше никакво специално предпочитание към онези, които се бе случило да са силни или осъществени, нито пък пренеб­регваше другите поради тяхната бедност и неграмотност. Той с уважение би изслушал словата на истината, изречени от ед­но дете, и открито би игнорирал самомнителния пандит.

Осем часът беше времето за вечеря, което понякога за­варваше забавили се гости. Моят гуру не би си простил да яде сам; никой не напускаше ашрама му гладен или неудовлетво­рен. Шри Юктешвар никога не изпадаше в затруднение, ни­кога не се изненадваше от неочаквани посетители. Под него­вите изобретателни напътствия и оскъдната храна се превръ­щаше в

1 Буквално „самоовладяване”. Самадхи е медитативно състояние, при което йогинът възприема тържеството на Брахман и своя Атман.

2 Според физиолозите хъркането е показател за пълно отпускане (разбира се, единствено за този, който го осъществява).

3 Чанна е сирене от прясно пресечено мляко, нарязано на квадрати и подправено с картофи. Дхал е гъста супа от накълцан грах и други варива.

пиршество. В същото време той беше икономичен. Скромните му средства стигаха за дълго. „Разпростирай се според кесията си – казваше често той. – Разточителността ще ви донесе лишения.“ Навсякъде: в подробностите около приема на гостите в ашрама, в строителните и ремонтни ра­боти, във всички практически задачи Учителят проявяваше оригиналността на своя творчески дух.

Тихите вечерни часове често ми донасяха съкровище, неподвластно на времето – беседа с моя гуру. Всяка негова фра­за беше отмерена и изваяна от мъдростта. Величествена са­моувереност отличаваше начина му на изразяване: той беше уникален. Той говореше така, както не бях чувал никой друг. Мислите му се проверяваха на фините везни на разграниче­нието, преди да им се позволи словесно обличие. Същността на истината, всепроникваща дори във физиологичен смисъл, излизаше от него като благоуханна еманация на душата. Аз винаги съзнавах, че се намирам в присъствието на жива проява на Бога. От силата на неговата божественост главата ми сама се скланяше пред него.

Ако късните гости доловяха, че Шри Юктешвар е погълнат от Безпределното, той бързо ги въвличаше в разговор. Беше неспособен на позьорство и парадиране с вътрешния си свят. Винаги едно с Господа, той нямаше нужда от специално време за общение. Самореализираният учител беше оставил зад себе си моста на медитацията. „Цветът окапва, щом се появи плодът.“ Но светците често се придържат към опреде­лени духовни форми, за да окуражават учениците си.

С наближаване на полунощ моят учител можеше да из­падне в дрямка с естествеността на дете. Постелята не го тре­вожеше. Често лягаше дори без възглавница на тясната ку­шетка, която се намираше зад обичайното му, покрито с тиг­рова кожа място.

Продължаващите цяла нощ философски дискусии не бяха рядкост. Всеки ученик можеше да ги предизвика със силния си интерес. Тогава аз не чувствах нито умора, нито желание да спя; достатъчни ми бяха живите слова на Учителя. „О, ве­че се съмва! Да се поразходим край Ганг.“ Така завършваха много от периодите на моето нощно обучение.

Кулминация на ранните ми месеци с Шри Юктешвар бе­ше един полезен урок на тема „Как да надхитря комарите“. В къщи семейството ми винаги използваше през нощта защит­ни завеси. Бях неприятно изненадан да разбера, че в серампорската обител този благоразумен обичай не е удостоен с внимание. В същото време в жилището гъмжеше от насеко­ми; бях изпохапан от глава до пети. Моят гуру ме съжали.

— Купи си завеса, а също и една за мене. – Той се засмя и добави: – Ако купиш само за себе си, всички комари ще дойдат при мене!

Бях повече от благодарен. Всяка нощ, когато прекарвах в Серампор, моят гуру ме молеше да наглася завесите.

Една вечер комарите бяха особено зли. Но Учителят про­пусна да даде обичайните указания. Аз нервно се вслушвах в предупредителното бръмчене на насекомите. Като си лягах, им отправих омилостивяваща молитва. След половин час прес­торено се разкашлях, за да привлека вниманието на моя гуру.

Мислех, че ще полудея от ухапванията и особено от монотон­ните песни, с които комарите празнуваха кръвожадните си ритуали.

Никакво ответно движение от страна на Учителя. Аз вни­мателно се приближих към него. Той не дишаше. За първи път го наблюдавах, докато се намира в йогически транс; това ме изпълни със страх.

— Навярно сърцето му е спряло! – Поставих огледалце до носа му, то не се запоти. За да бъда напълно сигурен, за ня­колко минути затиснах устата и ноздрите му с пръсти. Тялото му беше студено и неподвижно. Замаян, аз се обърнах към вратата, за да извикам помощ.

— Така! Многообещаващ експериментатор! Бедният ми нос! – Учителят ми се тресеше от смях. – Защо не спиш? Ни­ма целият свят трябва да се измени заради тебе? Ти се проме­ни: избави се от съзнанието за комарите.

Аз покорно се върнах в кревата си. Нито едно насекомо не се осмели да се приближи. Осъзнах, че преди това моят гуру се беше съгласил за завесите само за да ми угоди; той не се страхуваше от комари. Йогическата му сила беше такава, че той можеше или да ги накара да не хапят, или да се оттег­ли във вътрешна неуязвимост.

„Той ми демонстрира – мислех си аз – онова йогическо състояние, което трябва да се стремя да постигна.“ Йогинът трябва да е способен да влезе и да остане в транссъзнателно състояние независимо от многобройните дразнители, които никога не липсват на тази земя. Дали това е жуженето на на­секоми или всепроникващият блясък на дневната светлина, данните на сетивата трябва да бъдат изолирани. И тогава на­истина идват звуци и картини, но от светове по-прекрасни от изгубения рай1.

Комарите послужиха и за един друг ранен урок в ашрама. Беше мекият час на здрачаване. Моят гуру по неподражаем начин тълкуваше древните текстове. В съвършен покой, аз седях в нозете му. Един недодялан комар се намеси в идилията, борейки се за моето внимание. Когато заби отровната си подкожна инжекция в бедрото ми, аз машинално вдигнах ръка за отмъщение. Отсрочка на неизбежната екзекуция! Своевремен­но си припомних един от афоризмите на Патанджали – този за ахинса (непричиняване на вреда).

— Защо не довърши започнатото?

— Учителю! Нима защитавате убийството?

— Не, но в ума си ти вече нанесе смъртоносния удар.

— Не разбирам.

— Смисълът, който влага Патанджали, е отстраняване на желанието да се убива. – Моите умствени процеси бяха отворе­на книга за Шри Юктешвар. – Този свят не е пригоден за бук­вално практикуване на ахинса. Човек може да бъде принуден да унищожи вредна твар. Но той съвсем не е заставен да изпитва гняв или враждебност. Всички форми на живот имат равно право да дишат въздуха на мая. Светецът, който разкрива тайната на творението, ще бъде в хармония с безчислените му смущаващи прояви. Всички хора могат да стигнат до това разбиране, като преодолеят вътрешната си страст към разрушение.

— Гуруджи, трябва ли човек да принесе сам себе си в жертва, вместо да убие дивия звяр?

— Не, тялото на човека е скъпоценно. То има най-висша ево­люционна ценност поради уникалния мозък и гръбначни цент­рове. Те позволяват на напредналите поклонници в пълнота да схванат и изразят най-извисените аспекти на божественото. Ни­то една по-низша форма не е оборудвана по този начин. Вярно е, че човек може да си навлече известен грях, ако е принуден да убие някое живо същество. Но Ведите учат, че безсмислената загуба на човешкото тяло е сериозно прегрешение спрямо косми­ческия закон.

Аз облекчено въздъхнах; Свещените писания в подкрепа на естествените инстинкти – това не става толкова често.

Получи се така, че аз никога не видях Учителя в близост до леопард или тигър. Но веднъж една смъртоносна кобра се изправила срещу него само за да бъде победена от любовта му. От този вид змия много се страхуват в Индия, където тя ежегодно причинява смъртта на повече от пет хиляди души. Опасният сблъсък станал в Пури, където Шри Юктешвар има­ше втори ашрам, красиво разположен недалеч от Бенгалския залив. Прапхула, млад ученик от последните години, бил там заедно с него.

„Седяхме навън край ашрама – разказваше ми Прапхула. – Изведнъж наблизо се появи една кобра, един същински ужас, дълъг четири фута. Капишонът й гневно се издуваше, докато ни приближаваше. Гуру приветствено се засмя, сякаш към де­те. Бях извън себе си от ужас, когато видях, че започва ритмич­но да пляска с ръце2. Той забавляваше страшния посетител! Останах абсолютно тих, като в душата си отправях най-пла­менните молби, които можех да съчиня. Сега змията, съвсем близко до моя гуру, беше неподвижна, явно омаяна от гальов­ното му отношение. Страшният капишон постепенно се свива­ше; змията се шмугна между краката на Учителя и изчезна в храстите.

Тогава за мен остана необяснимо защо моят гуру трябва­ше да движи ръце и защо кобрата не се хвърли върху тях – зак­лючи Прапхула. – Но оттогава осъзнах, че моят божествен учи­тел е отвъд страха да бъде наранен от което и да е живо същес­тво.“

1 Вездесъщата сила на йогина, чрез която той вижда, мирише и усеща единството си с творението, без да използва сетивни органи, е описана по следния начин в Тайттирия-араняка: „Слепият проби перлата, безпръстият прокара през нея нишка, безвратият я носеше, а лишеният от език я възхваляваше”.

2 Кобрата незабавно се хвърля върху всеки движещ се обект, намиращ се в полезрението й. Обикновено единствената надежда за спасение е пълна неподвижност.

Един следобед през първите месеци от пребиваването ми в ашрама видях, че очите на Шри Юктешвар ме фиксират пронизително.

— Много си слаб, Мукунда.

Забележката му засегна болното ми място. Това, че хлът­налите ми очи и мършавият ми вид са далеч от желаното, се потвърждаваше от редиците тонизиращи средства в стаята ми в Калкута. Нищо не помагаше; хроническо лошо храносмилане ме преследваше от детинство. Понякога отчаянието ми дости­гаше връхната си точка и аз се питах дали си струва да се живее в толкова нездраво тяло.

— Възможностите на лекарствата имат граници; съзида­телната творческа сила няма никакви ограничения. Вярвай в това: ще бъдеш здрав и силен.

Думите на Шри Юктешвар предизвикаха убеденост, че са лично приложима истина, каквато нито един друг лечител – а аз бях опитвал мнозина! – не бе успял да събуди в мен.

Ден след ден, гледай ти! – аз наедрявах. Две седмици след скритата благословия на Учителя бях натрупал желаното тег­ло, което ми убягваше в миналото. Постоянните ми стомашни неразположения изчезнаха завинаги. По-късно бях свидетел на мигновеното божествено изцеление, което моят гуру даваше на лица, страдащи от всевъзможни болести – туберкулоза, диабет, епилепсия или парализа. Нито един не можеше да бъде по-бла­годарен за неговото лечение, отколкото бях аз, когато внезапно се освободих от моята болест.

„Преди години аз също много исках да напълнея – разка­за ми Шри Юктешвар. – Докато се възстановявах след сери­озна болест, аз посетих Лахири Махасая в Бенарес.

— Господине, бях много болен и загубих доста килогра­ми.

— Виждам, Юктешвар1, направил си така, че да не бъ­деш добре, а сега си мислиш, че си слаб.

Този отговор съвсем не беше този, който очаквах; обаче моят гуру продължи окуражаващо:

— Я да видим; сигурен съм, че утре непременно ще се чувстваш по-добре.

Приемайки с възприемчивия си ум тези думи като знак за тайно лечение, на следващата сутрин аз не се изненадах от подобреното си състояние. Потърсих учителя си и възклик­нах ликуващо:

—Господине, днес се чувствам много по-добре.

— Наистина! Днес си си придал повече сили.

— Не, учителю! – възразих аз. – Вие сте този, който ми помогна, за пръв път през тази седмица имам някаква енергия.

— М-да! Болестта ти е доста сериозна. Тялото ти е все още слабо; кой може да каже какво ще стане утре?

Мисълта за възможното завръщане на неразположението ми ме накара да изтръпна от страх. На следващата сутрин ед­ва можах да се довлека до дома на Лахири Махасая.

— Господине, отново съм болен. Очите на моя гуру светеха лукаво.

— А! Още веднъж си се лишил от сили.

— Гурудева, сега разбирам, че вие ден след ден ми се при­смивате. – Търпението ми беше изчерпано. – Не проумявам защо не ми вярвате.

— Наистина твоите мисли те караха да се чувстваш ту слаб, ту силен – погледна ме нежно учителят. – Ти видя как здравето ти точно следва твоите очаквания. Мисълта е сила също както електричеството и гравитацията. Човешкият ум е искра от все­могъщата съзнателност на Бога. Бих могъл да ти покажа, че това, в което умът ти много силно вярва, мигновено се случва.

Като знаех, че Лахири Махасая никога не говори напразно, аз се обърнах към него с голямо благоговение и признателност:

— Учителю, ако мисля, че съм добре и съм възвърнал предишното си тегло, това ще стане ли?

— Това е така дори в този момент. – Моят гуру говореше внушително, погледът му бе съсредоточен върху очите ми.

1 Всъщност Лахири Махасая е казал „Прия” (първото или рожденното име), а не Юктешвар” (монашеското име, което моят гуру не е бил получил, докато Лахири Махасая е бил жив) Тук и на няколко други места в книгата използвам името „Юктешвар”, за да избегна объркването на читателя от двете имена.

О, чудо! Усетих, че нараства не само силата, но и теглото ми. Лахири Махасая беше потънал в мълчание. След като по­стоях няколко часа в нозете му, аз се върнах в дома на майка ми, където бях отседнал по време на престоя ми в Бенарес.

— Сине мой! Какво е станало? Да нямаш воднянка? – Май­ка ми не можеше да повярва на очите си. Тялото ми сега има­ше същите солидни измерения, както и преди болестта.

Претеглих се и разбрах, че за един ден съм качил петде­сет паунда (около 23 кг); те и сега са с мен. Приятелите и познатите, които бяха видели тънката ми фигура, бяха пора­зени. В резултат от това чудо мнозина от тях промениха начи­на си на живот и станаха ученици на Лахири Махасая.

Моят гуру, буден за Бога, знаеше, че този свят не е нищо друго освен обективиран сън на Създателя. Тъй като напълно съзнаваше единството си с Божествения Съновидец, Лахири Махасая можеше да материализира и дематериализира и да пра­ви каквито иска промени в космическото видение1.

Цялото творение се управлява от закони – заключи Шри Юктешвар. – Тези, които се проявяват във външната вселена и се откриват от учените, се наричат природни закони. Но има и по-фини закони, управляващи царството на съзнанието, които могат да се познаят само чрез науката Йога. Скритите духовни сфери също имат своите естествени и законни принципи на действие. И не физиците, а напълно самоовладените учители са тези, които осъзнават истинското естество на материята. Така Христос е могъл да възстанови ухото на слугата, отряза­но от един от учениците му.“2

Шри Юктешвар беше неподражаем тълкувател на Свеще­ните текстове. Много от най-щастливите ми спомени са свър­зани с неговите беседи. Но скъпоценните му мисли не трябва­ше да се превръщат в пепел поради невнимателност или глу­пост. Едно неспокойно движение на тялото ми или лека разсе­яност бяха достатъчни, за да поставят точка на неговото изло­жение.

— Ти не си тук. – С това заключение един ден Учителя прекъсна думите си. Както обикновено, той следеше внимани­ето ми със смайваща бързина.

— Гуруджи! – Запротестирах аз. – Не съм се помръдвал, клепачите ми не са трепнали, мога да повторя всяка дума, ко­ято произнесохте!

— Въпреки това ти не беше напълно с мене. Възражението ти ме кара да отбележа, че в ума си ти въздигаше три институ­ции. Едната беше горски приют в една равнина, другата – на върха на един хълм, а третата до океан.

Тези неясно формулирани мисли наистина присъстваха, поч­ти несъзнателно. Аз го погледнах извинително.

— Какво ще правя с такъв учител, който прониква в слу­чайните ми размишления?

— Ти ми даде това право, фините истини, които изясня­вам, не могат да бъдат схванати без пълно съсредоточаване. Ако няма необходимост, аз не нарушавам уединението на чуж­дите умове. Човек има естествената привилегия да скита тай­но из мислите си. Неканен, Господ не влиза там, нито пък аз ще се осмеля да се натрапя.

— Винаги сте добре дошли, Учителю!

— Архитектурните ти мечти ще се материализират по-къс­но. Сега е време за учене!

Така, между другото, по своя непретенциозен начин моят гуру разкри идването на три значителни събития в моя живот. От най-ранната си младост аз виждах загадъчните неясни проблясъци на три постройки, всяка в различна обстановка. В точ­ната последователност, посочена от Шри Юктешвар, тези ви­дения придобиха окончателната си форма. Първо беше основа­но йога училище за момчета в равнината Ранчи, след това аме­риканският център на върха на хълма в Лос Анжелис и накрая обителта в Южна Калифорния край безбрежния Тихи океан.

Учителя никога не заявяваше високомерно: „Предричам, че ще се случи такова и такова събитие!“ Той по-скоро намек­ваше: „Не мислиш ли, че би могло да се случи?“ Но простите му думи съдържаха пророческа сила. Тук нямаше отмятане; ни­кога неговите леко завоалирани думи не се оказваха грешни.

1 „Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще го получите, и ще ви бъде дадено” (Марк 11:24). Учителите, които притежават Божественото видение, са напълно в състояние да прехвърлят способностите си върху напреднали ученици, както в този случай е направилЛахири Махасая за Шри Юктешвар.

2 „И един от тях удари слугата на първосвещенника и му отряза дясното ухо. Отговори Иисус и рече: оставете, спрете се! И като се допря до ухото му, изцери го (Лука 22:50-51).

Шри Юктешвар беше сдържан и конкретен в поведението си. При него нямаше неясни и безразсъдни фантазии. Краката му стъпваха здраво по земята, а главата му се намираше в небесния пристан. Практичните хора предизвикваха възхище­нието му. „Светостта не е бездействие! Божественото възпри­ятие не е неприспособеност! – казваше той. – Активното изра­зяване на добродетелите поражда най-остър ум.“

Чрез живота на Учителя аз напълно разорах несъответстви­ето между духовния реализъм и неясния мистицизъм, които лъжливо минават за двойници. Моят гуру неохотно обсъждаше свръхфизичните области. Неговата единствена „чудодейна“ аура беше аурата на съвършената простота. В разговор той избягва­ше споменаването на изумителното, но в действията си сво­бодно го изразяваше. Други говорят за чудеса, но не могат да проявят нищо; Шри Юктешвар рядко намекваше за фините за­кони, но тайно работеше с тях по своя воля.

— Самоосъзналият се човек няма да извърши нито едно чудо, докато не получи вътрешна санкция – обясняваше Учите­лят. – Бог не желае тайните на Неговото творение да се разкри­ват безразборно1. Също така всеки индивид на света има не­отменимо право на свободна воля. Светецът няма да посегне на тази независимост.

Мълчанието, обичайно за Шри Юктешвар, се дължеше на дълбокото му възприемане на Безпределното. Не му оставаше време за нескончаемите „откровения“, които изпълват дните на учителите, недостигнали Самоосъзнаване. „При повърхнос­тния човек рибата на незначителните мисли причинява силно вълнение. В съзнанията океан даже китовете на вдъхновени­ето едва набраздяват повърхността.“ Това наблюдение от индуистките Свещени писания не е лишено от тънък хумор.

Поради липсата на импозантност в облика на моя гуру са­мо малцина от съвременниците му успяха да разпознаят в него свръхчовека. Народната поговорка: „Глупав е този, който не може да скрие мъдростта си“, съвсем не може да бъде прило­жена към Шри Юктешвар. Макар и роден смъртен като всички други, Учителят беше постигнал идентичност с Властелина на времето и пространството. В неговия живот аз усещах богоподобно единство. Той не виждаше непреодолимо препятствие за сливането на човешкото и Божественото. И такива бариери не съществуват, както разбрах аз, освен духовната непредприемчивост на човека.

Винаги усещах трепет, когато докосвах светите нозе на Шри Юктешвар. Йогите учат, че ученикът духовно се намагнетизира от почтителния контакт с учителя; генерира се фин ток. Нежела­телните нагласъчни механизми в мозъка на поклонника обик­новено се „обгарят“; рутината на светските му склонности бла­готворно се разрушава. Поне за миг той може да види как тайните воали на мая се вдигат и да съзре реалността на блаженството. Винаги когато по индийски обичай коленичех пред моя гуру, ця­лото ми тяло откликваше с пламъка на пречистването.

— Дори когато Лахири Махасая мълчеше – казваше ми Учи­телят, – или когато не говореше на строго религиозни теми, аз все пак съзнавах, че той ми предава неизразимо знание.

По същия начин ми действаше Шри Юктешвар. Ако вли­зах в ашрама разтревожен или безразличен, настроението ми неусетно се променяше. Обземаше ме целебен покой само при вида на моя гуру. Всеки ден с него беше ново изживяване на радост, умиротвореност и мъдрост. Никога не го видях изпад­нал в заблуда, опиянен от алчност, емоции, гняв или някаква друга човешка привързаност.

— Тъмнината на мая настъпва безшумно. Да побързаме във вътрешния си дом. – С тези думи на свечеряване Учителят винаги напомняше на учениците си за необходимостта от крия-йога. Понякога някой нов ученик изразяваше съмнение от­носно това дали е достоен да се занимава с практиката на йога.

— Забрави миналото – утешаваше го Шри Юктешвар. – Отминалите прераждания на всички хора са омрачени от мно­го срамни моменти. Човешкото поведение винаги е ненадеж­дно, докато не хвърли котва в Божественото. Всичко в бъде­ще ще се подобри, ако сега направиш духовно усилие.

В ашрама на Учителя винаги имаше млади чела2. Тяхно­то духовно и умствено образование го занимаваше през целия му живот: даже малко преди да си отиде, той взе за

1 „Не давайте светинята на псетата и не хвърляйте бисера си на свинете, за да го не стъпчатс краката си и като се обърнат, да ви разкъсат” (Матей, 7:6)

2 Ученици, последователи, от корена на санскритския глагол „служа”.

обучение две шестгодишни момчета и един младеж на шестнадесет го­дини. Той направляваше техния ум и живот с онази грижлива последователност, от която етимологично произлиза думата „последовател“ (ученик). Обитателите на ашрама обичаха и уважаваха своя гуру. Леко плясване на ръцете бе достатъчно, за да се явят бързо при него. Когато той беше мълчалив и се оттегляше в себе си, никой не се осмеляваше да говори, кога­то смехът му кънтеше весело, децата го възприемаха като един от тях.

Учителят рядко молеше другите да му окажат лична ус­луга, нито пък приемаше помощ от ученици, ако желанието им не беше искрено. Моят гуру спокойно си изпираше дрехи­те, ако учениците бяха пропуснали тази привилегирована за­дача. Шри Юктешвар носеше традиционната одежда на сва­ми с цвят на охра; обувките му без връзки в съответствие с йогическия обичай бяха от тигрова или еленова кожа.

Учителят свободно говореше английски, френски, хинди и бенгалски, санскритът му беше превъзходен. Той търпели­во обучаваше младите си последователи на различни съкра­тени начини за изучаване на английски и санскрит, които ос­троумно бе изнамерил.

Учителя беше внимателен към тялото си, без да му отда­ва прекалена загриженост. Безпределното, посочваше той, подходящо се изразява чрез физическо и умствено здраве. Той не одобряваше никакви крайности. Веднъж един ученик предп­рие дълъг пост. Моят гуру само се засмя: „Защо да не хвърлим една кост на кучето?“

Здравето на Шри Юктешвар беше превъзходно, никога не го видях болен1. Той позволяваше на учениците си да се кон­султират с лекар, ако изглеждаше целесъобразно. Желанието му беше да окаже уважение към светския обичай: „Лекарите трябва да извършват своята лечебна работа посредством Бо­жиите закони, приложени към материята.“ Но той възхвалява­ше превъзходството на духовната терапия и често повтаряше: „Мъдростта пречиства най-добре.“

„Тялото е коварен приятел. Дайте му дължимото, не пове­че – казваше той. – Болката и удоволствието са преходни; по­насяйте всички противоположности спокойно, стремейки се в същото време да отстраните тяхната власт. Въображението е вратата, през която влизат както болестта, така и изцелението. Не вярвайте в реалността на болестта даже когато сте болни; непризнатият посетител ще избяга!“

Сред учениците на Учителя можеха да се изброят много лека­ри. „Онези, които са издирили физичните закони, могат лесно да изследват науката за душата – казваше им той. – финият духо­вен механизъм е скрит точно зад телесната структура.“2

Шри Юктешвар съветваше учениците си да бъдат жива връзка между западните и източните добродетели. Той самият във външните си привички проявяваше западна изпълнител­ност, а вътрешно носеше духовността на Изтока. Ценеше прогресивността, находчивостта и хигиенните навици на Запада и религиозните идеали, дали вековен ореол на Изтока.

Дисциплината не беше новост за мене: в къщи Татко беше стриктен, а Ананта често суров. Но възпитанието на Шри Юк­тешвар може да се опише само като драстично. Перфекционист, моят гуру беше свръхкритичен към учениците си както по важ­ните въпроси, така и по отношение на фините нюанси в пове­дението им.

— Добрите обноски без искреност са като мъртва красави­ца – отбелязваше той при удобен повод. – Прямота без учти­вост е като скалпел на хирург – ефективна, но неприятна. Иск­реността, съчетана с вежливост, е полезна и достойна за възхи­щение.

Учителят ми явно беше доволен от моя духовен напредък, защото рядко говореше за него. Но по отношение на другите въпроси бях свикнал на упреци. Главните ми провинения бяха

1 Веднъж е боледувал в Кашмир, докато ме е нямало.

2 Един решителен медик, Чарлз Робърт Рише, получил Нобелова награда по физиология, пише следното: „Метафизиката все още официално не е приз­ната като наука. Но ще бъде… В Единбург ми се удаде да потвърдя пред 100 физиолози, че нашите пет сетива не са единственото ни средство за познание и че понякога част от действителността достига до интелекта и по други пътища… Това, че един факт е рядък, не означава, че той не съществува. Ако едно учение е трудно, причина ки е това да не го разбираме?… Тези, които ругаят метафизиката като окултна наука, ще се срамуват от себе си също като онези, които са ругали химията поради това, че търсенето на философски камък се е оказало илюзия… Ако става въпрос за принципи, то съществуват само онези на Лавоазие, Клод Бернар и Пастьор – опитът навсякъде и във всичко. Затова да приветстваме новата наука, която ще промени насоката на човешката мисъл”.

разсеяността, периодичното отдаване на тъжно настроение, нес­пазването на определени правила на етикета и понякога лип­сата на системност.

— Забележи колко добре организирана и бланасирана във всяко отношение е дейността на твоя баща Бхагабати – сочеше ми той. Двамата ученици на Лахири Махасая се срещнаха ско­ро след като започнах своето поклонничество в Серампор. Ба­ща ми и Шри Юктешвар високо се оцениха един друг. И двама­та бяха изградили своя вътрешен живот от духовен гранит, не­разрушим за времето.

От мимолетните учители от по-ранния си живот бях усво­ил няколко грешни урока. Беше ми казано, че за чела не е необ­ходимо да полага старания за мирските задължения и не бях наказван, когато пренебрегвах задачата си или я изпълнявах небрежно. Човешката природа много лесно възприема подоб­ни напътствия. Но под безпощадните порицания на Учителя скоро оздравях от приятните илюзии на безотговорността.

— Тези, които са твърде добри за този свят, украсяват ня­кой друг – казваше Шри Юктешвар. – Докато дишаш свобод­ния въздух на земята, си задължен да се отплащаш с благодар­но служене. Единствено този, който напълно е овладял безди­ханното състояние1, е свободен от космическите императиви. Няма да пропусна да ти кажа, когато стигнеш окончателното съвършенство.

Моят гуру не можеше да бъде подкупен дори с любов. Той не проявяваше никаква снизходителност към никого, който като мен на драго сърце предлагаше да му стане ученик. Не­зависимо от това дали ние с Учителя бяхме заобиколени от негови последователи или от непознати, или бяхме сами, той винаги говореше прямо и укорително строго. И най-дребният пропуск или непоследователност не можеше да избегне упре­ка му. Трудно беше да се понесе това потискащо отношение, но бях решил да позволя на Шри Юктешвар да изглади всич­ките ми психологични гънки. Докато той работеше над тази гигантска трансформация, аз много пъти се разтърсвах под тежестта на неговия дисциплиниращ чук.

— Ако не ти харесват думите ми, свободен си да си идеш по всяко време – уверяваше ме Учителят. – Не искам нищо друго от тебе освен собственото ти усъвършенстване. Остани само ако усещаш, че имаш полза.

Възможностите на езика са бедни, за да изразят благо­дарността ми за всеки смиряващ удар, нанесен по моята сует­ност, за всеки зъб от моята метафорична челюст, избит, за да ме вразуми. Здравата сърцевина на човешкия егоизъм трудно може да се отстрани по друг начин освен чрез суровост. След неговото премахване Божественото намира най-после безп­репятствен канал. То напразно се стреми да проникне през кремъчните сърца на себичността.

Мъдростта на Шри Юктешвар беше толкова всепроникваща, че без да се интересува от това, което се казва, той чес­то отговаряше на неизречените наблюдения. „Това, което чо­век си въобразява, че чува, и това, което говорещият наисти­на има предвид, могат да бъдат противоположни неща – каз­ваше той. – Опитвай се да усещаш мислите зад плетеницата на човешкото многословие.“

Но божественото прозрение е болезнено за светските уши. Учителят не беше популярен сред повърхностните ученици. Мъдрите, винаги малобройни, дълбоко го уважаваха. Осмеля­вам се да твърдя, че Шри Юктешвар би бил най-следваният гуру в Индия, ако не беше толкова прям и критичен.

— Аз съм строг с тези, които идват да се учат при мен – признаваше ми той. – Това е моят начин; можеш да го при­емеш или да го отхвърлиш. Аз никога няма да направя комп­ромис. Но ти ще бъдеш много по-мек със своите ученици, та­къв е твоят начин. Аз се опитвам да ги пречистя само в огъня на суровостта, обгарящ над обичайната търпимост. Нежният подход на любовта също преобразува. Твърдите и меките ме­тоди са еднакво ефективни, ако се прилагат с мъдрост. Ти ще отидеш в други страни, където резките атаки срещу егото не се приемат. Един учител не може да разпространи послани­ето на Индия на Запад без достатъчен запас търпение и сниз­ходителност. – Не мога да изразя колко много истина открих по-късно в думите на Учителя!

Въпреки че лишената от лицемерие реч на Шри Юктеш­вар му пречеше да има много последователи по време на зем­ния му живот, днес неговият жив дух шества по целия свят чрез искрените ученици на неговата крия-йога и другите тех­ники. Той има повече владения в човешките души, отколкото Александър Македонски е мечтал да има по земята.

1 Самадхи: съвършено единство на индивидуализираната душа и Безпределния Дух (Пуруша).

Веднъж Баща ми дойде да засвидетелства уважението си към Шри Юктешвар. Той очакваше най-вероятно да чуе някак­ви хвалебствени думи за мене. И беше поразен, когато получи дълъг списък на моите недостатъци. Такава беше практиката на Учителя – да излага простите, незначителни пропуски с не­въобразима критичност. Баща ми се втурна да ме търси:

— От забележките на твоя гуру можах да разбера, че напълно си се провалил! – Той не знаеше да се смее ли или да плаче.

Единствената причина за недоволството на Шри Юктеш­вар по това време беше, че се бях опитал, въпреки мекия му намек, да привлека един човек по духовния път.

Изпълнен с негодувание, аз побързах да намеря своя гуру. Той ме прие с наведени очи, сякаш съзнаваше вината си. То­ва беше единственият път, когато видях божествения лъв кротък. Напълно се насладих на уникалния момент.

— Господине, защо така немилостиво сте ме осъдили пред поразения ми Баща? Нима това е справедливо?

— Няма да го правя повече. – Каза Учителят с извиняващ се тон.

Аз моментално бях обезоръжен. С каква готовност този велик човек призна грешката си! Въпреки че никога повече не разстрои спокойствието на Баща ми, Учителят немилости­во продължи да ме критикува когато и където си поискаше.

Новите ученици често се присъединяваха към Шри Юк­тешвар в неговата безпощадна критика към другите. Мъдри като гуруто! Образци на безукорно здравомислие! Но този, който предприема настъпление, трябва да не е беззащитен. Същите придирчиви ученици побягваха стремително, щом Учителят публично пуснеше към тях няколко стрели от своя аналитичен колчан.

— Крехките вътрешни слабости, противящи се на най-лекия досег на порицанието, са като болезнени части на тяло­то, ужасяващи се от най-нежна манипулация. – Такъв беше веселият коментар на Шри Юктешвар за бегълците.

Имаше ученици, търсещи гуру според своята собствена представа. Те често се оплакваха, че не разбират Шри Юк­тешвар.

— Нито пък разбирате Бога! – отвърнах аз веднъж. – Ко­гато ви стане ясен един светец, вие сами ще сте светци. – Сред безбройните тайни, които всяка секунда дишат неизразимия въздух, кой ще се осмели да поиска за един миг да схване не­разгадаемата природа на един учител?

Учениците идваха и обикновено си отиваха. Тези, които жадуваха път на елейна симпатия и уютно приемане, не го намираха в ашрама. Учителят предлагаше приют и водачест­во за векове, но много ученици освен това скъпернически ис­каха и балсам за своето его. Те напускаха, предпочитайки не­изброимите унижения на живота пред смирението. Пламтя­щите лъчи на Учителя, свободно проникващото сияние на не­говата мъдрост бяха твърде силни за тяхната духовна немощ. Те търсеха някой по-незначителен учител, който, обайвайки ги с ласкателства, им позволяваше капризния сън на неве­жеството.

През първите месеци с Учителя изпитвах силен страх от неговите упреци. Но скоро забелязах, че те са запазени за уче­ници, поискали неговата словесна вивисекция. Ако някой уче­ник, обиден, изразеше протест, Шри Юктешвар невинно замълчаваше. Думите му никога не бяха гневни, а изпълнени с безпристрастна мъдрост.

Проницателните наблюдения на Учителя не бяха пред­назначени за неподготвените уши на случайните посетители; той рядко отбелязваше техните недостатъци, макар и очевид­ни. Но по отношение на учениците, търсещи неговия съвет, Шри Юктешвар чувстваше сериозна отговорност. Наистина смел е този гуру, който се наема да трансформира грубата ру­да на просмуканото с егоизъм човечество! Смелостта на све­теца се корени в състраданието му към препъващата се сле­пота на света.

Когато се освободих от скритата обида, забелязах, че на­казанията ми значително намаляха. По много фин начин Учи­телят премина към сравнително милосърдие. С времето аз съборих всички стени на рационализма и подсъзнателната ре­зервираност, зад които обикновено се крие човешката лич­ност1. Награда ми беше неизискващата усилия хармония с моя гуру. Тогава

1 Подсъзнателно ръководения рационализъм на ума е напълно различен от безпогрешното ръководство на истината, което произтича от свръхсъзнанието. Западните мислители, начело с френските учени от Сорбоната, са на път да открият възможността за божествено възприятие у човека.

„През последните двадесет години психолозите, повлияни от Фройд, от­даваха цялото си време в търсене на сферите на несъзнаваното – посоч­ва през 1929 г. равинът Израил X. Левинтал. – Вярно е, че несъзнаваното разкрива много от тайнствата, които могат да обяснят човешките дейс­твия, но не всички наши действия. Психологията в по-ново време, подпо­могната от френската школа, откри нова област в човека, която нарече свръхсъзнание. За разлика от несъзнаваното, което представлява под­водните течения на нашата природа, свръхсъзнанието разкрива най-висшето, което природата ни може да постигне. Човекът е тройна, а не двойна личност: нашето съзнателно и подсъзнателно същества са увен­чани със свръхсъзнанието. Преди много години английският психолог ф. В. X. Майърс предположи, че „в дълбините на нашето същество се крие и купчина боклук, и съкровищница“. За разлика от психологията, съсре­доточаваща всичките си търсения към несъзнаваното в човешката при­рода, тази нова психология на свръхсъзнанието насочва вниманието си към съкровищницата – единствената област, която може да обясни ве­ликите, безкористни, героични дела на човека.“

разбрах, че той е доверчив, деликатен и мълча­ливо обичащ. Но тъй като не понасяше показността, не си позволяваше нито една нежна дума.

Моят собствен темперамент по принцип беше набожен. Отначало ме смущаваше това, че моят гуру, пропит с джняна, но явно сух за бхакти1, се изразяваше само с езика на студе­ната духовна математика. Но когато се настроих към неговата природа, открих не отслабване, а усилване на моя поклоннически подход към Бога. Самоосъзналият се учител е напълно способен да води своите разнородни ученици по естествените пътища на присъщите им склонности.

Отношението ми с Шри Юктешвар, макар и да не се изразяваше с думи, притежаваше цялото им красноречие. Често усещах мълчаливия му подпис под моите мисли, правещ речта излиш­на. Като седях тихо край него, чувствах неговата щедрост, която спокойно се изливаше върху цялото ми същество.

Безпристрастната справедливост на Шри Юктешвар за­бележимо се прояви по време на лятната ваканция през първа­та година в колежа. Аз приветствах възможността да прека­рам безпрепятствено няколко месеца в Серампор с моя гуру.

— Може да ти се повери грижата за ашрама. – Учителят беше доволен от моето ентусиазирано пристигане. – Задъл­женията ти ще бъдат да посрещаш гостите и да наглеждаш работата на другите ученици.

Кумар, млад селянин от Източна Бенгалия, беше приет две седмици по-късно за обучение в ашрама. Забележително интелигентен, той бързо спечели привързаността на Шри Юк­тешвар. По някаква необяснима причина Учителя беше мно­го снизходителен към новия ученик.

— Мукунда, нека Кумар поеме твоите задължения. А ти опол­зотвори времето си с метене и готвене. – Учителят даде тези инструкции един месец след като новото момче беше с нас.

Издигнат до ръководна позиция, Кумар прояви дребнава домашна тирания. В безмълвен бунт останалите ученици про­дължаваха да се обръщат към мене за ежедневните съвети.

— Мукунда е невъзможен! Вие ме направихте надзира­тел, а другите отиват при него и слушат него. – След три сед­мици се оплакваше Кумар на нашия гуру. Без да искам, го чух от една съседна стая.

— Ето защо го изпратих в кухнята, а теб – в приемната. – Смразяващият тон на Шри Юктешвар беше нов за Кумар. – По този начин ще разбереш, че достойният водач има жела­ние да служи, а не да господства. Ти искаше положението на Мукунда, но не можеш да го поддържаш със заслуги. Върни се тогава към предишната си работа като помощник готвач.

След този унищожителен инцидент Учителя възвърна предишното си отношение на необикновена снизходителност към Кумар. Кой може да разгадае тайната на привличането? В Кумар нашият гуру откри извор на очарование, който обаче не бликаше от останалите ученици. Макар че новото момче явно беше любимец на Шри Юктешвар, аз не усещах смут. Личните особености, свойствени даже на учителите, придават богата сложност на рисунъка на живота. Моята природа рядко се ръ­ководеше от подробности. От Шри Юктешвар аз очаквах по-недостижима облага от външната похвала.

Един ден без причина Кумар ми говореше злобно. Бях дъл­боко наскърбен.

— Много си се надул, ще се пръснеш – казах аз и приба­вих едно предупреждение, чиято истинност усетих интуитив­но. – Ако не се поправиш, един ден ще бъдеш помолен да на­пуснеш ашрама.

Със саркастичен смях Кумар повтори моята забележка пред нашия гуру, който тъкмо влизаше в стаята. Очаквайки да бъда нахокан, аз смирено се оттеглих в ъгъла.

1 Джняна – мъдрост, бхакти – преданост: двата основни пътя към Бога.

— Може би Мукунда е прав – с необичайна студенина от­говори Учителят. Излязох си без порицание.

Една година по-късно Кумар се отправи на посещение в родния си дом. Той пренебрегна мълчаливото неодобрение на Шри Юктешвар, който никога не използваше авторитета си, за да възпира придвижванията на учениците си. Когато след няколко месеца момчето се върна в Серампор, беше оче­видна неприятна промяна. Нямаше го вече величествения Ку­мар с ведро, сияещо лице. Пред нас стоеше само един не от­личаващ се с нищо селянин, който напоследък беше придо­бил много лоши навици.

Учителят ме извика и съкрушен обсъди факта, че момче­то вече не е подходящо за монашеския живот на ашрама.

— Мукунда, оставям на тебе да съобщиш на Кумар да на­пусне утре ашрама, аз не мога да го направя! – В очите на Шри Юктешвар имаше сълзи, но той бързо се овладя. – Мом­чето никога нямаше да падне така ниско, ако ме беше послу­шало и не си беше тръгнало, за да се смеси с нежелателни компании. Той отхвърли моето покровителство; явно негов гуру все още трябва да бъде грубият свят.

Напускането на Кумар не ми донесе удовлетворение; аз тъжно се чудех как човек, имащ силата да спечели любовта на своя учител, може изобщо да се поддаде на евтините съб­лазни. Удоволствията от вино и секс са се вкоренили в обикновения човек и не изискват особена финост на възприятието, за да бъдат оценени. Уловките на сетивата могат да се сравнят с вечнозелен олеандър, благоухаещ с пъстри цветове: всяка част на растението е отровна. Страната на изцелението е вътре в нас, сияеща с онова щастие, което сляпо търсят в хиляди пог­решни посоки1.

„Острият интелект е нож с две остриета — отбеляза веднъж Учителя по отношение на блестящия ум на Кумар. – Той може да бъде използван за съзидаване или за разрушаване, за да раз­реже цирея на невежеството или за да обезглави самия човек. Интелектът е правилно ръководен само след като умът е осъз­нал неизбежността на духовния закон.“

Моят гуру свободно общуваше с ученици и от мъжки, и от женски пол, отнасяйки се с тях като със свои деца. Съзнавайки равенството на душите, той не ги разграничаваше и не проявя­ваше пристрастия.

— На сън не знаете дали сте мъж или жена – казваше той. – Точно както мъжът, играещ ролята на жена, не става жена, така и душата, играеща както мъж, така и жена, няма пол. Ду­шата е чистият, неизменен образ на Бога.

Шри Юктешвар никога не избягваше и не заклеймяваше жените като обект на съблазън. Мъжете, казваше той, също са изкушение за жените. Веднъж попитах моя гуру защо един дре­вен мъдрец е нарекъл жените „врата към ада“.

— Навярно когато е бил млад, някое момиче е смутило мно­го спокойствието на неговия ум – хапливо отговори той. – В противен случай щеше да обвинява не жените, а несъвършенс­твото на собствения си самоконтрол.

Ако някой посетител се осмелеше да разкаже неприлична история в ашрама, Учителят запазваше безответно мълчание. „Не си позволявайте да бъдете победени от провокиращия кам­шик на едно красиво лице – казваше той на учениците. – Как могат робите на сетивата да се радват на света? Неговите фи­ни аромати им се изплъзват, докато пълзят в първичната ти­ня. Всички тънки нюанси са загубени за човека на стихийните страсти.“

Учениците, опитващи се да избягат от илюзията на мая за дуалността, получаваха от Шри Юктешвар търпелив и пълен с разбиране съвет:

„Точно както целта на яденето е задоволяване на глада, а не лакомия, така и половият инстинкт е предназначен за раз­пространяване на вида според природните закони, а не за раз­палване на неутолими копнежи – казваше той. – Разрушете грешните желания сега; в противен случай те ще ви послед­ват и след като астралното тяло се отдели от физическата обвивка. Дори когато плътта е слаба, умът трябва да е посто­янно устойчив. Ако изкушението ви нападне с голяма сила, преодолейте го чрез безпристрастен анализ и несломима во­ля. Всяко естествено желание може да се овладее.

Пазете силите си. Бъдете като просторен океан, поглъ­щащ вливащите се реки на сетивата. Дребните страсти са ка­то пробойни в резервоара на вътрешния ви покой, допускащи целебните води да се прахосат в пустинната почва на матери­ализма. Силният активиращ импулс на погрешното желание е най-големият враг за щастието на човека. Вървете по света като лъвове на себеконтрола, не позволявайте на жабите на слабостите да подскачат около вас.“

Поклонникът накрая се освобождава от всички инстинк­тивни принуди. Той преобразува потребността си от човешка привързаност в стремеж само към Бога – любов единствена, защото Той е всеприсъстващ.

Майката на Шри Юктешвар живееше в района Рана Ма­хал в Бенарес, където за пръв път бях посетил моя гуру. Блага и мила, тя все пак беше жена с много категорично мнение. Веднъж бях на техния балкон и наблюдавах беседата на майка­та със сина. По своя спокоен разумен начин Учителят се опит­ваше да я убеди за нещо. Явно нямаше успех, защото тя много енергично поклати глава:

— Не, не, сине, остави! Мъдрите ти думи не са за мене! Аз не съм ти ученичка!

Шри Юктешвар се отдъпна, без да спори повече, като смъмрено дете. Бях трогнат от голямото уважение към май­ка му дори при неразумните й настроения. Тя виждаше в него само своето малко момче, не светец. В този дребен инцидент имаше някакво очарование; той изливаше допълнителна свет­лина върху необикновената природа на моя гуру, вътрешно сми­рена и външно непреклонна.

Монашеските правила не позволяват на свами да запази светските си ангажименти след официалното им прекъсване. Той не може да изпълнява церемониалните семейни обреди, които са задължение за главата на семейство. Все пак Шанкара, древният основател на Ордена Свами, е пренебрегнал пред­писанията. Когато обичната му майка умряла, той кремирал тялото й с небесен огън, който бликнал от вдигнатите му ръце.

Шри Юктешвар също не се съобрази с ограниченията, ма­кар и по по-малко впечатляващ начин. Когато майка му си отиде, той организира кремирането й край свещените води на Ганг в Бенарес и нахрани много брахмани в съответствие с древния обичай.

Забраните на шастрите са предназначени да помогнат на свамите да преодолеят ограниченото самоотъждествяване. Шанкара и Шри Юктешвар напълно бяха слели съществата си с Трансперсоналния Дух, те не се нуждаеха от спасението на пра­вилата. Също така понякога учителите могат съзнателно да игнорират канона, за да потвърдят, че принципите му са над формата и независими от нея. Така Иисус къса житни класове в деня за почивка и отговаря на неизбежните критики: „Събо­тата е направена за човека, а не човек за съботата.“2

Освен Свещените писания рядко някоя друга книга бива­ше почетена от вниманието на Шри Юктешвар. Въпреки това той беше неизменно запознат с най-новите научни открития и другите постижения на знанието. Блестящ събеседник, той се радваше да обменя мнения по безброй въпроси със своите гос­ти. Непринуденото остроумие и безгрижният смях на моя гуру оживяваха всяка беседа. Често сериозен, той никога не биваше мрачен. „За да търси Господ, човек не трябва да обезобразява лицето си, казваше той. Помнете, че да намерите Бога, означа­ва да погребете всичките си скърби.“

Мнозина от философите, професорите, правистите и уче­ните, идвайки за първи път в ашрама, очакваха да се срещнат с един ортодоксален привърженик на религията. Високомер­ната усмивка или избликът на внезапна толерантност издава­ха, че новодошлите не очакват нищо повече от няколко благо­честиви баналности. Но неохотното им тръгване явно потвър­ждаваше, че Шри Юктешвар е показал точно проникновение именно в тяхната специфична област.

Моят гуру обикновено беше мил и приветлив с гостите; посрещаше ги с чаровна сърдечност. И все пак закоравелите егоисти получаваха понякога отрезвяващ шок. Те се сблъск­ваха или с хладно равнодушие, или с непреодолима съпроти­ва от страна на Учителя: лед и стомана!

Веднъж един известен химик кръстоса шпага с Шри Юктешвар. Посетителят не допускаше съществуването на Бо­га, доколкото науката не е изобретила способи за Неговото откриване.

1 „В будно състояние човек полага неизразими усилия, за да изпита сетивно удоволствие; когато цялата група сетивни органи е изтощена, той забравя дори наличното удоволствие и заспива, за да се наслади на покой в душата, своята собствена природа – пише Шанкара, велик веданист. – По този начин свръхсетивното блаженство е крайно лесно постижимо и то е много по-висше от сетивните наслади, които винаги завършват с отвращение”.

— Значи по някаква необяснима причина не ви се е удало да изолирате Висшата Сила в своите епруветки! – Погледът на Учителя беше суров. – Препоръчвам ви един нечуван експери­мент. Непрестанно изследвайте своите мисли двадесет и чети­ри часа. После няма да се чудите повече от липсата на Бога.

Един прославен пандит получи подобен шамар. С показно усърдие ученият разтърси стените на ашрама със своята еруди­ция в областта на Свещените писания. Потекоха звънки откъси от Махабхарата, Упанишадите1, бхашите2 на Шанкара.

— Чакам да ви чуя. – Тонът на Шри Юктешвар беше въп­росителен, сякаш цареше пълно мълчание. Пандитът беше озадачен.

— Цитати имаше предостатъчно. – Думите на Учителя ме накараха да се разтърся от смях, както бях приклекнал в ъгъла, на почтително разстояние от посетителя. – Но какъв оригинален коментар можете да предложите вие от гледна точка на уникалността на собствения си живот? Кой свещен текст сте попили и направили свой собствен? По какъв начин тези вечни истини са обновили вашата природа? Удовлетворява ли ви да бъдете куха фуния, механично повтаряща думите на други хора?

— Предавам се! – Огорчението на пандита беше комич­но. – Аз нямам вътрешно озарение.

Вероятно за пръв път той разбираше, че умелото поста­вяне на запетайки не компенсира духовната пустота.

„Тези безжизнени педанти са прекалено високопарни – отбеляза моят гуру, след като, смирен, ученият си беше оти­шъл. – Те смятат, че философията е мило интелектуално уп­ражнение. Възвишените им мисли са оградени грижливо как­то от грубостта на външните действия, така и от мъчителна­та вътрешна дисциплина!“

При други поводи Учителят подчертаваше безполезност­та само на книжното знание.

„Не смесвайте разбирането с някакъв голям речник – каз­ваше той. – Свещените писания са полезни за стимулиране на желание за вътрешна реализация, ако бавно се усвоява по ед­на строфа за определено време. Непрекъснатото интелекту­ално изследване води до суетност и лъжливо удовлетворение от неусвоено знание.“

Шри Юктешвар разказваше за едно свое собствено пре­живяване, свързано с обучението му в Свещените писания. Място на действието бил горски ашрам в Източна Бенгалия, където той наблюдавал методиката на един известен учител – Дабру Балав. Неговият метод, едновременно прост и сло­жен, бил разпространен в древна Индия.

Дабру Балав бил събрал учениците около себе си на уса­мотено място в гората. Пред тях била разтворена свещената Бхагавадгита. Втренчено, те гледали един пасаж половин час, после затворили очи. Минал още половин час. Учителят на­правил кратък коментар. Неподвижни, те медитирали още един час. Накрая учителят проговорил:

— Разбрахте ли?

— Да, господине – осмелил се да заяви един от групата.

— Не, не напълно. Търсете духовната жизненост, дала на тези думи силата да обновяват Индия век след век. – Последвал още един час мълчание. Учителят отпратил учениците и се обърнал към Шри Юктешвар:

— Познавате ли Бхагавадгита?

— Не, господине, не истински, въпреки че умът и очите ми са преминавали през страниците й много пъти.

— Хиляди са ми отговаряли по различен начин! – Велики­ят мъдрец се усмихнал благославящо на Учителя. – Ако човек се занимава с външните прояви на богатството, заложено в Писанията, ще му остане ли време за мълчаливо вътрешно гмуркане в търсене на безценните бисери?

Шри Юктешвар ръководеше обучението на собствените си ученици по същия интензивен метод за насочване към едно единствено нещо. „Мъдростта не се усвоява с очите, а с атоми­те – казваше той. – Когато вашата убеденост в истината е не само в мозъка, а в цялото ви същество, можете скромно да га­рантирате нейния смисъл.“ – Той не насърчаваше по никакъв начин склонността на учениците да тълкуват книжното знание като необходима стъпка за духовната реализация.

„Ришите са вложили в едно изречение такава дълбочина, че учените коментатори се занимават с тях в течение на много поколения – отбелязваше той. – Безкрайните литературни спо­рове са за ленивите умове. Коя мисъл е по-освобождаваща от „Бог е“ или дори само „Бог“?“

Но човек не се връща лесно към простотата. Той рядко би казал просто „Бог“, вместо заучени помпозни изречения. Егото му е удовлетворено, че може да прояви такава ерудиция.

Хората, съзнаващи гордо високото си положение в света, можеха в присъствието на Учителя да прибавят към останали­те си притежания и скромността. Веднъж за беседа в краймор­ския ашрам в Пури дойде един местен съдия. Мъжът, който се славеше като безмилостен, разполагаше с властта да ни изго­ни от ашрама. Предупредих моя гуру за възможностите за дес­потизъм. Но той седеше с безкомпромисен вид и не стана да посрещне посетителя. Леко нервен, аз бях клекнал край врата­та. Мъжът трябваше да се задоволи с един дървен сандък; мо­ят гуру не ме помоли да донеса стол. Явното очакване на съди­ята, че важната му особа ще бъде церемониално призната, не се осъществи.

Последва метафизичен дебат. Гостът се луташе сред пог­решните тълкувания на Писанията. Неизменно затъваше и яростта му растеше.

— Знаете ли, че бях пръв на изпита за магистър на изкуст­вата? – Благоразумието го беше напуснало, но все още можеше да вика.

— Господин съдия, вие забравяте, че тук не ви е съдебна­та зала, – спокойно отговори Учителят. – От наивните ви за­бележки мога да разбера, че кариерата ви в университета не е била особено забележителна. Във всеки случай университет­ската степен не е свързана с осъзнаване на Ведите. Светците не излизат на партиди всеки семестър като чиновниците.

След слисано мълчание, посетителят от сърце се разсмя:

— Това е първият ми сблъсък с небесен съдия – каза той. По-късно той отправи официална молба, формулирана с юри­дически термини, които явно бяха част от неговото същест­во, да бъде приет като „кандидат“-ученик.

Моят гуру лично се занимаваше с подробностите, свърза­ни с управлението на неговото имущество. Безскрупулни лич­ности се опитваха по различни поводи да придобият неговите наследствени земи. С решителност и даже стигайки до съд, Шри Юктешвар надиграваше всеки противник. Той се подла­гаше на тези болезнени преживявания, защото желаеше ни­кога да не е просещ гуру или бреме за учениците си.

Финансовата му независимост беше причината, поради която на моя обезпокоително прям Учител беше неведомо изкуството на дипломацията. За разлика от онези учители, които трябва да ласкаят тези, които ги издържат, моят гуру беше неподвластен на влиянието, явно или скрито, на чужди­те богатства. Никога не го чух да моли или дори да намеква за пари за каквато и да е цел. Обучението, което даваше в ашра­ма, беше безплатно и свободно за всички ученици.

Един ден в ашрама в Серампор дойде нагъл съдебен пред­ставител, за да връчи на Шри Юктешвар призовка. Аз и още един ученик на име Канаи също бяхме там. Чиновникът се дър­жеше нападателно към Учителя.

— Ще бъде най-добре да напуснете заслона на това жили­ще и да подишате сладкия въздух на съдебната зала – хилеше се надменно той. Не можах да се сдържа.

— Още една нагла дума и ще се намерите на пода! – при­ближих се аз застрашително.

— Мерзавец! – извика едновременно с мене Канаи. – Как се осмеляваш да богохулстваш в този свят ашрам?

Но Учителят се застъпи за този, който го беше обидил:

— Не се вълнувайте напразно. Този човек само изпълнява законния си дълг.

Човекът, объркан от толкова разнороден прием, почтител­но се извини и си тръгна.

Удивително беше да се види как учител с такава пламенна воля е толкова спокоен вътрешно. Той съответстваше на ведическото определение за божий човек: „По-нежен от цвете, кога­то става въпрос за доброта; по-силен от мълния, когато на риск са поставени принципите.“

1 Упанишадите или Веданта (буквално – „краят на Ведите”) се появяват в някои части на Ведите като резюме на най-същественото. Упанишадите образуват доктриналната основа на индуистката религия. Шопенхауер им дава следната висока оценка: „Как цялостно дишат Упанишадите от све­щения дух на Ведите! Как всеки, който се е запознал с тази несравнима книга, е развълнуван от този дух до самите дълбини на душата си! От всяко изречение възникват дълбоки, оригинални и възвишени мисли, а цялото е проникнато от висок и свят, и задълбочен дух… Достъпът до Ве­дите посредством Упанишадите е в моите очи най-великата привилегия на този век пред всички изминали векове.“

2 Коментари. Шанкара неподражаемо разяснява Упанишадите.

На света винаги има хора, които, по думите на Браунинг, „не понасят светлина, защото самите те са тъмни“. Един от тези, които идваха отвън, от време на време мъмреше Шри Юктешвар за въображаема несправедливост. Моят невъзмутим гуру учтиво го изслушваше, анализирайки дали в обвинението няма частица истина. Тези сцени винаги ще ми припомнят ед­но от безподобните сравнения на Учителя: „Някои хора се опит­ват да станат високи, като отсичат главите на другите!“

Неизменното самообладание на светеца е по-изразително от всяка проповед. „ Дълготърпелив е по-добър от храбър, и кой­то владее себе си, по-добър е от завоевател на градове.“1

Често мислех, че моят величествен учител напълно би мо­гъл да бъде император или покоряващ света воин, ако умът му беше насочен към слава или светски постижения. Вместо това той беше избрал да щурмува онези вътрешни цитадели от страст и егоизъм, чието падане ознаменува най-голямото възвисяване на човека.

Глава 13

Неспящият светец

— Моля, позволете ми да отида в Хималаите. Надявам се в ненарушимо усамотение да постигна непрекъснат контакт с Бога.

Аз наистина се обърнах един ден към своя Учител с тези неблагодарни думи. Обзет от една от непредсказуемите илю­зии, които от време на време връхлитат поклонниците, аз усе­щах растяща нетърпимост към задълженията в ашрама и за­нятията в колежа. Слабо смекчаващо вината обстоятелство беше, че отправих предложението си само шест месеца след като бях с Шри Юктешвар. Все още не бях осъзнал напълно колосалния му ръст.

— Много планинци живеят в Хималаите и все пак не при­тежават възприятие за Бога – бавно и просто отговори моят гуру. – По-добре е да търсиш мъдрост от себеосъзнал се чо­век, отколкото от инертна планина.

Пренебрегвайки явния намек на Учителя, че той, а не ня­коя планина е моят гуру, аз повторих молбата си. Шри Юк­тешвар не ме удостои с отговор. Приех мълчанието му за съг­ласие, несигурно тълкувание, което лесно приемаме за свое удобство.

Същата вечер в дома си в Калкута се заех с приготвяне на пътуването. Като завързвах нещата си в одеяло, аз си при­помних един подобен вързоп, тайно изхвърлен от прозорците на мансардата ми няколко години преди това. Чудех се дали и това бягство към Хималаите ще се окаже неудачно. Отнача­ло настроението ми беше приповдигнато, но през нощта сил­но започна да ме мъчи съвестта, че съм напуснал своя гуру.

На следната сутрин аз издирих пандита Бехари, моя про­фесор по санскрит в Шотландския църковен колеж.

— Господине, разказвали сте ми за приятелството си с един велик ученик на Лахири Махасая. Моля ви, дайте ми адреса му.

— Имаш предвид Рам Гопал Музумдар. Наричам го „неспящия светец“. Той винаги е буден в едно екстатично състо­яние. Домът му е в Ранбаджпур, недалеч от Таракешвар.

Поблагодарих на пандита и незабавно се отправих с вла­ка за Таракешвар. Надявах се да успокоя лошите си предчувс­твия, като изкопча от „неспящия светец“ разрешение да се занимавам със самотни медитации в Хималаите. Бях чувал, че приятелят на Бехари е получил просветление след дълги години практикуване на крия-йога в уединени пещери.

В Таракешвар аз се приближих към известната светиня. Индуистите се отнасят към нея със същото благоговение, ко­ето католиците изпитват към светилището Лурд във Фран­ция. Безброй чудеса на изцеление са се случили в Таракеш­вар, включително и едно с член от моето семейство.

„Седях там в храма една седмица – разказа ми веднъж най-възрастната ми леля. – Спазвайки пълен пост, аз се мо­лех твоят чичо Сарада да бъде излекуван от хроническа бо­лест. На седмия ден в ръцете ми се материализираха някакви билки! Направих отвара от тях и я дадох на чичо ти. Болестта му веднага изчезна и повече не се появи.“

Влязох в таракешварското светилище. На олтара нямаше нищо друго освен един кръгъл камък. Неговата периферия, безкрайна и безначална, го прави много подходящ изразител на

1 Притчи 16:32

Безпределното. Космическите абстракции не са чужди и на най-скромния индийски селянин; дори хората от Запада чес­то го обвиняват, че живее с абстракции.

Собственото ми настроение в момента беше толкова не­примиримо, че не усещах никакво желание да се поклоня пред каменния символ. Бог, размишлявах аз, трябва да се търси само вътре в душата.

Напуснах храма, без да превия колене, и бързо се отпра­вих към отдалеченото село Ранбаджпур. Молбата ми за упът­ване към един минувач го накара да потъне в дълго размиш­ление.

— Като стигнете кръстопътя, завийте надясно и вървете все в тази посока – с пророчески глас изрече най-накрая той.

Следвайки напътствието, аз се отправих по бреговете на един канал. Падна мрак; покрайнините на джунглата ожи­вяха с проблясващи светулки и близък вой на чакали. Лун­ната светлина беше твърде бледа, за да ми придаде някаква увереност. Напредвах, препъвайки се, около два часа.

Да живеят звънците на кравите! След като няколко пъ­ти извиках, най-накрая при мен дойде един селянин.

— Търся Рам Гопал Бабу.

— В селото ни не живее такъв човек. – Гласът на мъжа беше враждебен. – Да не си някой фалшив детектив.

Надявайки се да успокоя подозренията на неговия тре­вожен от политика ум, аз затрогващо му обясних затрудне­нието си. Той ме заведе в къщата си и ми предложи гостоп­риемството си.

— Ранбаджпур е далеч оттук – отбеляза той. – На кръс­топътя е трябвало да завиете наляво, не надясно.

Предишният ми осведомител, мислех аз тъжно, явно е ис­тинска заплаха за пътниците. След като вкусно си хапнах неолющен ориз, дхал от леща и къри от картофи със сурови банани, аз се оттеглих в една малка колиба недалеч от двора. В далечината селяните пееха под шумния съпровод на мриданги1 и цимбали. Тази нощ сънят ми беше повърхностен. Аз дълбоко се молех да бъда насочен към усамотения йогин Рам Гопал.

Щом първите лъчи на зората проникнаха през пролуки­те на тъмната ми стая, аз се отправих към Ранбаджпур. Пре­косявайки неравните оризови полета, аз упорито напредвах през стърнищата от бодливи растения и купчините суха гли­на. Случайно срещаните селяни неизменно ме уведомяваха, че целта ми е „само на една кроша“ (две мили). След четири часа слънцето победоносно се бе придвижило от хоризонта до зенита, а аз започнах да усещам, че винаги ще бъда на една кроша от Ранбаджпур.

В средата на следобеда светът ми все още се състоеше единствено от безкрайните оризови полета. Почти припадах от жегата, изливаща се от безпощадното небе. Когато към мен с отмерена крачка се приближи един мъж, едва се осме­лих да задам обичайния си въпрос, за да не би да предизви­кам монотонното: „Точно една кроша.“

Непознатият спря до мен. Нисък и слаб, той не впечат­ляваше с нищо, като се изключат необикновените му прони­цателни тъмни очи.

— Смятах да напусна Ранбаджпур, но намерението ти беше добро, затова те почаках. – Той поклати пръст пред изуменото ми лице. – Не си ли достатъчно умен да разбе­реш, че не би могъл да ми се изтърсиш без покана? Профе­сор Бехари нямаше право да ти дава адреса ми.

Разбирайки, че в присъствието на този учител да се предста­вя би било просто пилеене на думи, аз стоях мълчаливо, леко оби­ден от този прием. Следващата му реплика беше неочаквана.

— Кажи ми, къде е Бог според тебе?

— Е, Той е вътре в мен и навсякъде. – Несъмнено аз из­глеждах точно толкова объркан, колкото се чувствах.

— Всепроникващ, а? – засмя се светецът. – Тогава защо, млади господине, вчера пропусна да се поклониш пред Безпре­делното в каменния символ на храма в Таракешвар2? Гордост­та ти беше наказана чрез неправилното упътване от пешеходе­ца, който не се тревожеше особено от тънките различия между ляво и дясно. Днес също имаше доста неприятни мигове пора­ди нея!

Аз се съгласих от цялото си сърце, поразен от всевиждащото око, скрито в незабележителното тяло пред мене. Целебна сила се излъчваше от йогина; аз моментално се почувствах ос­вежен сред знойните полета.

— Поклонниците са склонни да мислят, че техният път към Бога е единственият – каза той. – Йога, чрез която божествено­то се открива вътре в нас, е несъмнено най-висшият път: така ни учеше Лахири Махасая. Но като осъзнаем Господ вътре в себе си, скоро започваме да Го възприемаме и навън. Светили­щата в Таракешвар и навсякъде другаде справедливо се тачат като мощни центрове на духовна сила.

Строгостта на светеца изчезна; погледът му стана съчувст­ващ и мек. Той ме потупа по рамото.

— Млади йогине, виждам, че си избягал от учителя си. Той има всичко, от което се нуждаеш; трябва да се върнеш при не­го. Планините не могат да бъдат твой гуру. – Рам Гопал повта­ряше същата мисъл, която бе изразил и Шри Юктешвар при последната ни среща.

— Учителите не се подчиняват на космическа принуда, ог­раничаваща местата, в които могат да пребивават. – Събесед­никът ми ме гледаше насмешливо. – Хималаите в Индия и Ти­бет нямат монопол върху светците. Това, което човек не се ста­рае да намери вътре в себе си, няма да му се открие, като пре­мества тялото си насам-натам. Щом посветеният на Бога е го­тов да отиде дори накрай света за духовно просветление, него­вият гуру се появява наблизо.

Мълчаливо се съгласих, припомняйки си своята молитва в ашрама в Бенарес, след която срещнах Шри Юктешвар на мно­голюдната уличка.

— Разполагаш ли с малка стаичка, където можеш да затво­риш вратата и да бъдеш сам?

— Да. – Помислих, че този светец скача от общото към частното със зашеметяваща бързина.

— Това е твоята пещера. – Йогинът ме дари с просветляващ поглед, който никога няма да забравя. – Това е твоята свещена планина. Ето там ще намериш Божието царство.

Простите му думи за един миг пропъдиха преследващата ме цял живот мания да отида в Хималаите. Сред горещите ори­зови полета аз се пробудих от мечтите за вечните снегове.

— Млади господине, божествената ти жажда е похвална. Изпитвам силна любов към тебе. – Рам Гопал взе ръката ми и ме поведе към едно старинно селце. Кирпичените къщи бяха покрити с кокосови листа и украсени с грубо изработени пор­тали.

Светецът ме сложи да седна на сенчеста бамбукова пло­щадка в своя малък дом. След като ми даде подсладен лимо­нов сок и парче твърд небетшекер, той влезе във вътрешния двор и зае поза лотос. След около четири часа аз отворих меди­тиращите си очи и видях, че залятата от лунна светлина фигу­ра на йогина е все още неподвижна. Докато сурово напомнях на стомаха си, че човек не живее само от хляба, Рам Гопал се приближи към мене.

— Виждам, че си прегладнял; яденето скоро ще бъде готово. В глинената печка сред двора беше запален огън. Не след дълго бяха сервирани ориз и дхал върху бананови листа. Сто­панинът ми любезно отказа помощта ми при готвенето. „Гос­тенинът е Бог“, тази индийска пословица от незапомнени времена е вдъхвала благоговейно уважение. В по-късните си пъ­тувания по света бях очарован да видя, че подобно уважение към посетителите се проявява в селските райони на множество страни. Градските обитатели разбират, че острието на гос­топриемството им се притъпява от свръхизобилието от не­познати лица.

Тържищата от хора ми се струваха смътни и далечни, до­като седях с кръстосани крака край йогина в усамотението на малкото селце сред джунглата. Стаята, заляна от мека светли­на, изглеждаше тайнствена. Рам Гопал ми подреди на пода ня­колко скъсани одеяла за постеля, а сам седна на една сламена рогозка. Завладян от неговия духовен магнетизъм, аз се осме­лих да помоля:

— Господине, защо не ми дадете самадхи?

— Скъпи мой, бих се радвал да ти предам божествения кон­такт, но не аз трябва да го направя. – Светецът ме гледаше с полупритворени очи. – Твоят учител скоро ще те дари с това преживяване. Тялото ти все още не е настроено както трябва. Както малката лампичка не може да издържи прекалено елек­трическо напрежение, така и твоите нерви не са готови за кос­мическия ток. Ако ти дам веднага безпределния екстаз, ще из­гориш така, сякаш всяка твоя клетка е в пламъци.

1 Барабани, на които удрят с ръце. Използват се само за молитвена музика.

2 Тук човек си припомня наблюдението на Достоевски: „Човек, който не се прекланя пред нищо, никога не може да понесе бремето на самия себе си”.

Ти искаш да получиш просветление от мене – продължи замислено йогинът, – а аз се чудя – толкова незначителен, ка­къвто съм, и с малкото медитация, която съм направил – дали съм успял да зарадвам Бога и каква стойност ще имам в Него­вите очи в крайна сметка.

— Господине, нима предано не сте търсили Бога дълго време?

— Не съм направил много. Бехари навярно ти е разказал нещо за живота ми. Двадесет години аз обитавах една скрита пещера, медитирайки по осемнадесет часа на ден. След това се преместих в по-недостъпна пещера и останах там двадесет и пет години, влизайки в йогическо единение по двадесет часа на ден. Не се нуждаех от спане, защото винаги бях с Бога. Тяло­то ми си почиваше повече в съвършения покой на свръхсъзна­нието, отколкото би могло в частичното спокойствие на обик­новеното подсъзнателно състояние.

По време на спане мускулите си почиват, но сърцето, белите дробове и кръвоносната система работят непрекъснато. При свръхсъзнанието вътрешните органи остават в състояние на временно преустановена жизненост, зареждана от космичес­ката енергия. По такъв начин аз от години намирам съня за ненужен. Ще дойде време, когато и ти ще можеш да минаваш без сън.

— Боже мой, медитирали сте толкова дълго и все пак не сте сигурен в благосклонността на Господа! – Аз го гледах изу­мен. – Какво остава тогава за нас, бедните смъртни?

— Е, нима не виждаш, скъпо момче, че Бог е Самата Веч­ност? Да предполагаш, че човек може напълно да Го познае след четиридесет и пет години медитация, е доста абсурдно очак­ване. Бабаджи ни уверяваше обаче, че дори и малко медитация спасява човек от ужасния страх от смъртта и състоянието след нея. Недей да прикрепваш духовния си идеал върху малка пла­нина, а го насочи към звездата на безусловното божествено постижение. Ако се трудиш усилено, ще отидеш там.

Увлечен от тази перспектива, аз го помолих за още просветляващи думи. Той ми разказа чудната история за своята първа среща с гуруто на Лахири Махасая, Бабаджи. Към полу­нощ Рам Гопал изпадна в мълчание, а аз легнах върху одеяла­та. Затваряйки очи, видях проблясъци на мълния; обширното пространство вътре в мене беше зала от разтопена светлина. Отворих очи и видях същото ослепително сияние. Стаята беше станала част от безкрайния свод, който бях наблюдавал с вътрешното си зрение.

— Защо не спиш?

— Господине, как мога да спя при наличието на мълнии, святкащи и при отворени, и при затворени очи?

— Благословен си да имаш това преживяване; духовното излъчване не се вижда лесно. – Светецът добави няколко мили думи.

На зазоряване Рам Гопал ми даде небетшекер и каза, че трябва да тръгвам. Усещах такова нежелание да се сбогувам с него, че сълзи потекоха по бузите ми.

— Няма да те оставя да си тръгнеш с празни ръце. – Йогинът говореше нежно. – Ще направя нещо за тебе.

Той се усмихна и ме погледна втренчено. Аз стоях на земя­та като вкоренен, покоят се устреми като мощен поток през шлюзите на очите ми. За един миг бях излекуван от болка в гърба, която ме безпокоеше периодично в продължение на го­дини. Обновен, изкъпан в океан от светла радост, аз повече не плачех. След като докоснах нозете на светеца, аз навлязох в джунглата, проправяйки си път през тропическата й непрохо­димост, докато стигнах Таракешвар.

Там повторно се отправих на поклонение в известното све­тилище и се проснах пред олтара. Кръглият камък се разширя­ваше пред вътрешния ми взор, докато не се превърна в косми­чески сфери: кръг след кръг, пояс след пояс, целият изпълнен с божественост.

Един час по-късно щастливо потеглих за Калкута. Пъте­шествието ми завърши не във величествените планини, а в хималайското присъствие на моя Учител.

Глава 14

Преживяване на космическо съзнание

— Ето ме и мен, гуруджи. – Стеснението ми говореше по-красноречиво от мене.

— Да отидем в кухнята и да намерим нещо за ядене. – Шри Юктешвар се държеше толкова естествено, сякаш се бяхме разделили преди няколко часа, а не преди дни.

— Учителю, навярно съм ви разочаровал, като внезапно оставих всичките си задължения тук; сигурно сте ми сърдит.

— Не, разбира се, че не! Гневът възниква само от неиз­пълнени желания. Аз не очаквам нищо от другите, така че техните действия не могат да противостоят на моите жела­ния. Не бих те използвал за свои собствени цели; щастлив съм само от твоето собствено истинско щастие.

— Господине, за божествената любов се говори неясно, но аз за пръв път виждам конкретен пример за нея в ангел­ския ви облик! В обикновения свят дори един баща не би простил на сина си, ако той изостави семейната работа без предупреждение. А вие не показвате и най-малко раздразне­ние, въпреки че навярно сте били поставен в голямо затруд­нение от многото несвършени работи, които оставих.

Ние се гледахме един друг в очите, където светеха сълзи. Блажена вълна ме погълна; съзнавах, че Господ, под форма­та на моя гуру, е разширил малките пламъци в сърцето ми до необятния обхват на космическата любов.

Една сутрин, няколко дни по-късно, аз се отправих в праз­ната всекидневна. Смятах да медитирам, но похвалното ми намерение не бе споделено от непокорните ми мисли. Те се пръскаха като птици пред ловец.

— Мукунда! – Гласът на Шри Юктешвар звучеше от един отдалечен вътрешен балкон.

Чувствах се също толкова непокорен като мислите си. „Учителят винаги настоява да медитирам – роптаех аз. – Не трябва да ме прекъсва, като знае защо съм дошъл в тази стая.“

Той ме извика отново; аз продължих упорито да мълча. На третия път в тона му имаше упрек.

— Господине, аз медитирам – извиках аз, протестирайки.

— Знам те как медитираш – извика моят гуру. – Умът ти е разхвърлян като листа при буря! Ела тук при мене.

Поставен на място и разобличен, аз унило се отправих към него.

— Бедно момче, планините не можаха да ти дадат каквото искаше. – Учителят говореше ласкаво, успокояващо. Спокойни­ят му поглед беше непроницаем. – Желанието на сърцето ти ще се изпълни.

Шри Юктешвар рядко говореше с недомлъвки; бях озада­чен. Той леко ме удари по гърдите над сърцето.

Тялото ми се закова неподвижно; дъхът ми беше изтеглен от дробовете, сякаш с някакъв огромен магнит. Душата и умът изведнъж загубиха физическите си граници и бликнаха навън като пронизителна течна светлина от всяка моя пора. Плътта ми беше сякаш мъртва и все пак аз интензивно осъзнавах, че никога преди това не съм бил истински жив. Чувството ми за идентичност вече не беше тясно ограничено в тялото, а обхва­щаше околните атоми. Хората по далечните улици сякаш неж­но се движеха по собствената ми отдалечена периферия. Коре­ните на растенията и дърветата се виждаха през матовата проз­рачност на почвата; аз различавах вътрешното движение на техния сок.

Цялата околност лежеше открита пред мене. Обикновено­то ми фронтално виждане се смени с обширен сферичен пог­лед, възприемащ всичко едновременно. С тила си аз виждах хо­рата, разхождащи се далеч по улица „Рай Гхат“, забелязах също и една бяла крава, която спокойно се приближаваше. Когато тя достигна пространството пред отворените врати на ашрама, я наблюдавах с двете си физически очи. Когато отмина зад тух­лената стена, аз все още ясно я виждах.

Всички предмети, намиращи се в обхвата на панорамния ми поглед, трептяха и вибрираха като на бърз филм. Моето тяло, тялото на Учителя, дворът, мебелите и подът, дърветата и слънчевата светлина от време на време силно се разбърк­ваха, докато не се слееха в едно фосфоресциращо море; как­то захарните кристали, пуснати в чаша вода, се разтварят, след като се раздрусат. Обединяващата светлина се сменя­ше с материализация на форми: метаморфоза, разкриваща закона за причина и следствие в творението.

Океан от щастие нахлу по спокойните безкрайни брего­ве на душата ми. Духът на Бога, осъзнавах аз, е неизчерпа­емо Блаженство; тялото Му е неизброими сплитъци светли­на. Разрастващото се величаво сияние в мен започна да обх­ваща градове, континенти, земята, слънчевата и звездните системи, разредените мъглявини и носещите се вселени. Це­лият космос, нежно фосфоресциращ като град, гледан отда­леч през нощта, блещукаше в безбрежността на моето същество. Рязко очертаните контури на земното кълбо леко бледнееха по най-отдалечените краища, където можех да видя меко, никога ненамаляващо сияние. То беше неописуемо фино; планетарните картини бяха образувани от по-гъста светлина.

Божественото разпръскване на лъчи, леещи се от Вечния Извор, припламвайки в галактиките, се видоизменяше в неиз­разимо прекрасни аури. Отново и отново виждах как съзидаващите светлинни снопове се сгъстяват в съзвездия, а след това се разпадат на ивици прозрачен пламък. С ритмично възвръ­щане секстилиони светове преминаваха в прозирен блясък; огъ­нят ставаше небесна твърд.

Осъзнах центъра на висините като точка на интуитивно възприятие в сърцето си. Лъчезарно сияние извираше от моето ядро до всяка част от вселенската структура. Блажената амрита, нектарът на безсмъртието, пулсираше в мене като живач­на течност. Чувах съзидаващия глас на Бога, звучащ като Аум1, вибрацията на Космическия Двигател.

Внезапно дъхът се върна в дробовете ми. С почти непоно­симо разочарование осъзнах, че безкрайната необхватност е за­губена. Отново бях затворен в унизителната клетка на тялото, която не беше лесно приспособима за Духа. Като заблудено дете аз бях избягал от своя дом – макрокосмоса, и се бях заключил в тесния микрокосмос.

Моят гуру стоеше неподвижен пред мене. Аз понечих да падна в светите му нозе в благодарност за преживяването на космическо съзнание, което дълго и страстно бях търсил. Той ме повдигна и заговори спокойно и просто:

— Не трябва да се опияняваш от екстаз. Чака те още мно­го работа в света. Ела да пометем балкона, а после ще се раз­ходим край Ганг.

Отидох да взема метлата. Учителя, знаех аз, ме учи на тайната на балансирания живот. Душата трябва да се простира над космогоничните бездни, докато тялото извършва ежеднев­ните си задължения. Когато по-късно се отправихме на раз­ходка, все още бях обхванат от неизразим възторг. Виждах те­лата ни като две астрални картини, движещи се по улицата покрай реката, чиято същност бе безусловна светлина.

— Именно Духът на Бога активно поддържа всяка форма и всяка сила във вселената и все пак Той е трансцендентен и отдалечен в блажената несътворена пустота отвъд световете на вибрационните явления2 – обясни Учителят. – Светците, които постигат божественост, докато са в земна плът, позна­ват подобно двойнствено съществуване. Съзнателно изпъл­нявайки тук земните си задължения, те в същото време оста­ват потопени във вътрешно блаженство. Господ е създал всич­ки хора от безграничната радост на собственото Си същест­во. Макар че мъчително са притиснати от тялото, Бог очак­ва душите, сътворени по негов образ, в крайна сметка да се въздигнат над всички идентификации на сетивата и отново да се слеят с Него.

Космическото видение остави много постоянни уроци. Ежедневно уталожвайки потока на мислите си, аз можех да се освободя от илюзорното убеждение, че тялото ми е купчина плът и кости, прекосяваща твърдата почва на материята. Дишането и неспокойният ум, разбрах аз, са като бури, надигащи от оке­ана на светлината вълните на материалните форми – земя, не­бе, хора, животни, птици, дървета. Безпределното не може да бъде възприето като Единна Светлина, ако не се успокоят тези бури. Винаги, когато умирявах тези две природни стихии, аз съзерцавах многобройните вълни на творението, слети в едно блестящо море точно както вълните на океана, щом бурите стих­нат, безметежно се разтварят в единство.

Учителят дарява божественото преживяване на космичес­ко съзнание, когато неговият ученик посредством медитация е засилил ума си до степен, когато обширните перспективи няма

1 “В началото беше Словотто, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”. (Йоан 1:1).

2 „Защото Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина” (Йоан 5:22). „Бога никой никога не е видял. Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той го обясни”. (Йоан 1:18). „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши; защото Аз отивам при Отца си”. (Йоан 14:12). „А Утещителят, Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомня всичко, що съм ви говорил.” (Йоан 14:26).

Тези библейски текстове се отнасят до троичната природа на Бога като Отец, Син и Свети Дух (Сат, Тат, Аум в индуиските писания). Бог-Отец е Абсолютът, Непроявеният, съществуващ отвъд вибрационното творение. Бог-Син е Христовото Съзнание (Брахма или Кутастха Чайтаня), съществуващ вътре във вибрационото творение. Христовото Съзнание е „единственият породен” или единственото отражение на Несътвореното Безпределно. Неговата външна проява или „свидетелство” е Аум или Светият Дух, божествената, творческа, невидима сила, която структурира цялото творение чрез вибрация. Аум, блаженият Утешител, се чува при медитация и открива на поклонника върховната Истина.

да го смажат. Преживяването никога не може да бъде дадено просто при интелектуална готовност и умствена възприемчивост на човека. Само достатъчното разширяване чрез йогическа практика и набожна бхакти е в състояние да подготви ума за възприемане на освобождаващия шок на вездесъщието. То ид­ва с естествена неизбежност за преданите поклонници. Тяхно­то ненаситно желание започва да притегля Бога с непреодоли­ма сила. Господ, Космическата форма, се притегля от магне­тичния плам на търсещия в обхвата на неговото съзнание.

По-късно аз написах поемата Самадхи, стараейки се да предам величието на космическото състояние:

Изчезнаха воалите от светлина и мрак,

Стопиха се мъглите на скръбта,

Разсея се зората на нетрайна радост.

разпръсна се мъгливият мираж на чувствата.

Умряха любов – омраза, здраве – болест, смърт – живот:

лъжливи сенки на екрана на двойнствеността.

Вълни от смях, потоци от сарказъм, езера от скръб

се сливат в океана на блаженството

и бурята на мая се смирява

с магическата пръчка на прозрението.

Вселената – забравен сън –

във подсъзнанието се укрива,

готова да нахлуе в току-що

събудената памет за божествено.

Живея без космическата сянка,

но без да е отнета тя от мен,

тъй както съществува океанът

без своите разпенени вълни,

но те без океан не съществуват.

И няма вече сън или будуване,

ни състоянието между тях,

нито сегашно, минало и бъдеще,

а само всеприсъстващ и изпълващ всичко Аз.

Звезди, галактики, мъглявини, земя,

изригвания вулканични, катаклизми,

пещта, в която цялото творение се лее,

и глетчери от всепроникващи лъчи,

изгарящи потоци електрони,

сегашно, минало и предстояще,

на всички хора множеството мисли,

и всеки стрък трева, самият аз, човечеството цяло,

и всяка пръска от вселенска прах,

добро и зло, гняв, алчност, страст, възторг:

погълнах всичко и преобразувах всичко

в безбрежен океан с кръвта

на собственото си единно Същество!

На медитациите сдържаната радост

очите насълзените заслепи,

избухна с вечни пламъци блаженство,

погълна моите сълзи и тяло, всичко мое.

О, Аз съм Ти и Ти си Аз,

Познаването, Знаещият и Познаваното – всички сме Едно!

Спокоен, неизменен трепет,

живеещ вечно и вечно подновяващ се покой!

О, радост, отвъд възможността за изразяване:

блаженство, самадхи]

Не състояние на безсъзнателност, духовен опиум,

от който сам не можеш да се върнеш,

а самадхи,

което разширява моето съзнание

отвъд пределите на смъртния му облик

до най-далечния рубеж на вечността,

където Аз, Космическо Море,

разглеждам малкото си его, плуващо във Мене.

Врабчето, всяка дребна песъчинка

не се помръдват без да съм видял

и цялото пространство, сякаш айсберг,

се носи по духовния Ми океан.

О, Аз, така огромен и направен

от всичките съдържащи се в мен неща!

С дълбока медитация от своя гуру

получих туй небесно самадхи.

Шума на атомите движещи се чувам,

земята тъмна, планините, долините,

о, виж, са разтопена светлина!

Течащите морета се превръщат

в неясни звездни купове мъгли,

Аум разпръсква техните воали

и всички океани се разкриват

като сияен танц на електрони,

с последен звук

космическият барабан отеква

и светлината плътна преминава

в лъчи на всепроникващо блаженство.

Дойдох от радостта, за радостта живея

и в радостта свещена се разтварям.

Разумен океан, изпих до дъно

на цялото творение вълните.

Една след друга падат по реда си

четирите завеси:

твърдо, течно, пара

и светлина.

Самият аз навсякъде навлизам

във собственото си Велико Себе.

Завинаги изчезнаха, нетрайни,

и сенките на смъртната ми памет.

Непомрачено е небето ми духовно –

напред, надолу и високо горе.

О, Вечността и Аз: един-единствен лъч!

Аз – тъничко мехурче смях, сега:

Самият Океан на Радост.

Шри Юктешвар ме научи как да предизвиквам блаже­ното състояние по своя воля и как да го предавам на други­те, ако интуитивните им канали са развити. С месеци аз вли­зах в екстатично единение, разбирайки защо Упанишадите казват, че Бог е раса, „вкус“. Един ден обаче поставих един проблем пред Учителя си:

— Господине, искам да знам кога ще намеря Бога?

— Ти си Го намерил.

— О, не , господине, не мисля така!

Моят гуру се усмихна.

— Уверен съм, че не очакваш да видиш някоя почтена личност, украсяваща трона в някое антисептично ъгълче на космоса! Виждам обаче, че си въобразяваш, че притежани­ето на чудодейна сила представлява познание за Бога. Човек може да притежава цялата вселена и все пак Господ да му се изплъзва! Духовните постижения се измерват не с външна­та сила, а с дълбочината на блаженството при медитация.

Вечно нова Радост – това е Бог. Той е неизчерпаем. Ако се занимаваш с медитация дълги години, той ще те забавля­ва с безкрайна изобретателност. Поклонниците, които като тебе са открили пътя към Бога, няма и да помислят да Го заменят за някакво друго щастие; Неговата привлекател­ност е отвъд всякаква конкуренция.

Колко бързо се отегчаваме от земните удоволствия! Жаждата за материални блага е безкрайна; човек никога не се удовлетворява напълно и преследва една цел след друга. Това „още нещо“, което той търси, е Богът, който единствен може да подсигури трайна радост.

Външните стремежи ни прогонват от вътрешния ни рай. Те ни предлагат лъжливи наслади, които само се представят за душевно щастие. Изгубеният рай се възвръща бързо чрез божествена медитация. Тъй като Бог е неочакван и Вечно Нов, ние никога не се изморяваме от него. Можем ли да се преситим от блаженството, възхитително разнообразно във вечността?

— Сега разбирам, господине, защо светците наричат Бог непостижим. Дори и вечен живот не би ни стигнал, за да Го оценим.

— Това е вярно, но Той също така е скъп и близък. След като умът е пречистен от сетивните препятствия чрез крия-йога, медитацията предоставя двойно доказателство за Бога. Вечно новата радост е доказателство за Неговото съ­ществуване, убедително за всеки наш атом. Освен това при медитация човек получава и мигновеното Му ръководство, точния Му отговор на всяко затруднение.

— Виждам, Гуруджи, че разрешихте проблема ми – бла­годарно се усмихнах аз. – Сега наистина разбирам, че съм намерил Бога, защото винаги, когато радостта от медитаци­ята подсъзнателно се върне в часовете на активна дейност, аз неуловимо съм насочван да поема верния път във всичко, дори и в детайлите.

— Човешкият живот е изпълнен с мъка, докато не на­учим как да се настройваме към Божията Воля, чийто „ве­рен път“ често бива препречван от егоистичния интелект. Бог носи товара на космоса. Единствено Той може да даде безпогрешен съвет.

Глава 15

Кражбата на карфиол

— Учителю, подарък за вас! Посадил съм тези шест големи карфиола със собствените си ръце и съм наблюдавал растежа им с нежната загриженост на майка, кърмеща детето си. – С церемо­ниален жест аз му поднесох кошницата със зеленчуци.

— Благодаря ти! – ласкаво се усмихна Шри Юктешвар. – Моля те, задръж ги в твоята стая, ще ми трябват утре за при­готвянето на специална вечеря.

Току-що бях пристигнал в Пури1, за да прекарам лятната си ваканция с моя гуру в крайморския му ашрам. Построена от Учителя и неговите ученици, приятната неголяма двуетажна постройка гледаше към Бенгалския залив.

На следващата сутрин се събудих рано, освежен от соления морски бриз и прекрасната обстановка. Викаше ме мелодични­ят глас на Шри Юктешвар. Хвърлих поглед на лелеяния си карфиол и внимателно го сложих под кревата.

— Елате да отидем на плажа. – Учителят ни водеше, а ня­колко млади ученици и аз го следвахме в разпръсната група. Нашият гуру ни огледа леко критично.

— Когато вашите западни братя се разхождат, те обикно­вено се гордеят с това, че са в унисон помежду си. Хайде сега, моля ви, марширувайте в две редици, крачка в крачка един с друг. – Шри Юктешвар наблюдаваше как се подчиняваме. – Леви, десни, леви, десни, ще вървим напред – пееше той.

Не можех да не се възхитя от лекотата, с която Учителят успя­ваше да се приравнява към бързия ход на младите си ученици.

— Стой! – Очите на моя гуру потърсиха моите. – Не си ли забравил да затвориш задната врата на ашрама?

— Мисля, че не, господине.

Няколко мига Шри Юктешвар помълча с полуприкрита усмивка на устните.

— Не, забравил си – каза той накрая. – Съзерцанието на божественото не трябва да се превръща в извинение за не­брежността към материалното. Пренебрегнал си задължени­ята си по охраната на ашрама, трябва да бъдеш наказан.

Мислех, че неясно се шегува, но той прибави:

— Шестте ти карфиола скоро ще станат пет. Обърнахме се по нареждане на Учителя и замарширувахме обратно, докато не приближихме ашрама.

— Спри за малко, Мукунда, погледни наляво, към пътя от другата страна на оградата. Сега там ще дойде един човек, който ще бъде оръдието на твоето наказание.

Аз прикрих раздразнението си от тези неразбираеми за­бележки. Скоро на пътя се показа един селянин. Той комич­но танцуваше и размахваше ръце в безсмислени жестове. Поч­ти вцепенен от любопитство, аз не откъсвах очи от веселото зрелище. Когато мъжът стигна до такова място на пътя, ко­гато изчезна от погледа ми, Шри Юктешвар каза:

— Сега той ще се върне.

Селянинът внезапно смени посоката си и се отправи към задната част на ашрама. Преминавайки пясъчното простран­ство, той влезе в сградата през задната врата. Бях я оставил незаключена точно както беше казал моят гуру. Не след дъл­го мъжът се появи, държейки един от скъпоценните ми кар­фиоли. Сега той крачеше благоприлично, обкръжен с достой­нството на собственика.

Разигралият се фарс, в който явно ми беше отредена ро­лята на зашеметена жертва, не ме обърка чак дотолкова, че да не се втурна във възмутено преследване. Бях почти на пъ­тя, когато Учителят ме повика. Той се тресеше от главата до петите от смях.

— Бедният безумец копнееше за карфиол – обясняваше той между взривовете веселие. – Помислих си, че не е лоша идея да получи един от твоите така небрежно пазени зеленчуци!

Втурнах се в стаята си, където видях, че крадецът, явно с някаква зеленчукова мания, беше оставил недокоснати злат­ните ми пръстени, часовника и парите, които лежаха непо­крити върху одеялото. Вместо това той се беше пъхнал под кревата, където напълно скрит за случайни погледи, един от моите карфиоли бе събудил всеотдайната му страст.

Същата вечер помолих Шри Юктешвар да ми обясни случ­ката, която несъмнено имаше редица неясни черти.

Моят гуру бавно поклати глава:

— Ще я разбереш някой ден. Науката скоро ще открие част от тези скрити закони.

Когато няколко години по-късно чудесата на радиото за­шеметиха света, аз си припомних предсказанието на Учите­ля. Вековните понятия за време и пространство бяха опро­вергани. Не остана нито една колиба, толкова тясна, че да не може да вмести Лондон или Калкута! И най-притъпеният ин­телект се разшири пред неопровержимото доказателство за един аспект от човешката вездесъщност.

„Интригата“ на комедията с карфиола най-добре може да бъде разбрана по аналогия с радиото. Шри Юктешвар беше съвършено човешко радио. Мислите не са нищо друго освен много фини вибрации, движещи се в етера. Точно както чувс­твителният радиоприемник улавя желаното музикално про­изведение сред хилядите други програми, идващи от всички посоки, така и моят гуру беше успял да улови мисълта на он­зи слабоумен човек, мечтаещ за карфиол, сред безбройните мисли на излъчващите човешки воли по света2.

1 Пури, отстоящ на около 310 мили от Калкута, е известен поклоннически център за последователите на Кришна. Неговият култ се чества там с два големи ежегодни празника Снанаятра и Ратхаятра.

2 Откритието на радиомикроскопа през 1939 г. разкри нов свят от досега незивестни лъчи. „Самият човек, както и всички видове предполагаемо инертна материя постоянно излъчват лъчите, които „се виждат” с този инструмент”, съобщава Associated Press. „ Онези, които вярват в телепатия, второ зрение и ясновидство, получават по този начин първото научно доказателство за невидимите лъчи, които наистина се разпространяват от едно лице до друго. Радиоапаратът всъщност е честотен радиоспектроскоп. Той извършва същото за студената, ненажежена материя, което прави спректроскопът, когато разкрива атомите, от които се състоят звездите… Учените отдавна подозират съществуването на такива лъчи, излизащи от човека и всички живи същества. Откритията показват, че всеки атом и всяка молекула в природата са постоянна радиостанция… Така дори и след смъртта субстанцията, която е била човек, продължава да изпраща своите фини лъчи. Дължината на вълната на тези лъчи варира от такива, които са по-къси от всичко, използвано сега в радиопредаванията, до най-дългия вид радиовълни. Многообразието от тези вълни е почти невъобразимо. Те са милиони. Една единствена голяма молекула може да излъчи по едно и също време един милион вълни с различна дължина. По-дългите вълни от този вид се разпространяват с лекотата и скоростта на радиовълните… Има една поразителна разлика между новите радиолъчи и познатите лъчи, напр. светлината. Това епродължителното време, възлизащо на хилядолетия, през което тези вълни ще продължат да се излъчват от необезпокоена материя”.

Чрез своята силна воля Учителя беше също и човешки радиопредавател и успешно насочи селянина да промени пътя си, да влезе в определена стая и да вземе определен зеленчук.

Интуицията1 е ръководство на душата, естествено про­явяващо се в тези мигове, когато умът на човек е спокоен. Почти всеки е имал необяснимо точно „предчувствие“ или успешно е предавал мислите си на друг.

Човешкият ум, освободен от смущенията на безспокой­ството, може чрез антената на интуицията да осъществи всич­ки функции на сложен радиоапарат – да предава и приема мис­ли, да изключва нежеланите мисли. Както мощността на ради­ото зависи от количеството електрически ток, който може да използва, така и човешкото радио се енергизира в съответст­вие със силата на волята, която всеки индивид притежава.

Всички мисли вечно вибрират в космоса. Чрез дълбока кон­центрация учителят е в състояние да улови мислите на всеки ум, жив или мъртъв. Мислите са вкоренени във вселената, а не в индивида; една истина не може да бъде създадена, а само възприета. Погрешните мисли на човека произтичат от несъ­вършенство в способността му за различаване. Целта на на­уката йога е да успокои ума, така че без изкривяване да може да отразява божественото изображение във вселената.

Радиото и телевизията пренасят моментално звуци и изоб­ражения на отдалечени хора до домовете на милиони: първи­те слаби указания на науката, че човек е всепроникващ дух. Не тяло, приковано към определена точка на пространство­то, а огромна душа, която егото напразно се старае да ограни­чи с най-варварски методи.

„Все още могат да се появят много странни, много чудни и на пръв поглед много неправдоподобни явления, които щом веднъж се установят, ще ни учудват не повече, отколкото се­га се учудваме на всичко, на което ни учи науката през по­следния век – заявява Чарлз Робърт Рише, нобелов лауреат в областта на физиологията. – Предполага се, че явленията, ко­ито сега приемаме без изненада, не предизвикват нашето учудване, защото вече сме ги разбрали. Но случаят не е такъв. Ако те не ни изненадват, това е не защото сме ги разбрали, а защото са ни познати; тъй като ако трябваше да ни учудва всич­ко, което не разбираме, щяхме да се изненадваме на всичко – на падането на камък, хвърлен във въздуха, на жълъда, който се превръща в дъб, на живака, който се разширява, като се наг­рее, на желязото, привличано от магнита, на фосфора, запал­ващ се при триене… Днешната наука е много деликатна; рево­люциите и еволюциите, които тя ще преживее за сто хиляди години, далече ще надхвърлят и най-смелите ни предполо­жения. Истините – онези удивителни, изумителни, невиждани истини, – които ще открият нашите потомци, дори и сега са край нас, вадейки ни очите, така да се каже, но ние все пак не ги виждаме. Дори не е достатъчно да се каже, че не ги вижда­ме, ние не искаме да ги видим, защото щом се появи неочак­ван или непознат факт, ние веднага се опитваме да го вместим в баналните рамки на придобитото знание и негодуваме, ако някой се осмели да експериментира по-нататък.“

Няколко дни след като по такъв невероятен начин ми бе­ше откраднат карфиолът, се случи нещо забавно. Не можех­ме да намерим една газена лампа. След като наскоро бях ста­нал свидетел на всесведущото прозрение на моя гуру, аз мис­лех, че той ще ни демонстрира, че за него е детска игра да определи местонахождението й.

Учителя долови моите очаквания. С преувеличена сери­озност той разпита всички обитатели на ашрама. Един млад ученик призна, че е използвал лампата, за да отиде до кладе­неца в задния двор.

Шри Юктешвар произнесе тържествено:

— Търсете лампата край кладенеца.

Втурнах се там. Лампа нямаше! Оклюмал, аз се върнах при моя гуру. Сега той от сърце се смееше, без да изпитва угризение от моето разочарование.

— Много жалко, че не можах да ти посоча изчезналата лампа, аз не съм гадател! – И със проблясващи очи добави: – Дори не съм и задоволителен Шерлок Холмс!

Осъзнах, че Учителя никога не би проявил силата си по незначителен повод или за да отговори на предизвикателство.

Изнизаха се седмици на радост. Шри Юктешвар планира­ше религиозно шествие. Той ме помоли да водя учениците през града и плажа на Пури. Празничният ден започна като един от най-горещите през лятото.

— Гуруджи, как мога да поведа босите ученици по наже­жения пясък? – попитах аз отчаяно.

— Ще ти издам една тайна – отговори ми Учителят. – Бог ще ни прати чадър от облаци и ще се движите съвсем удобно.

Аз щастлив организирах шествието. Нашата група тръг­на от ашрама със знамето на Сатсанга2. Проектирано от Шри Юктешвар, то носеше символа на единственото3 око, все-виждащия взор на интуицията.

Не бяхме успели да излезем от ашрама, когато тази част от небето, която беше над главите ни, като по вълшебство се покри с облаци. Под съпровода на изумени възгласи от всич­ки страни заваля лек дъждец, който охлади градските улици и горещия морски бряг. През двата часа на парада освежаващи­те капки не спираха. Веднага щом нашата група се върна в ашрама, облаците и дъждът изчезнаха безследно.

— Виждаш как ни съчувства Бог – отговори ми Учите­лят, след като изразих благодарността си. – Господ се отзова­ва на всички и работи за всички. Точно както изпрати дъжд по моя молба, така ще изпълни и всяко искрено желание на преданите поклонници. Рядко хората осъзнават колко често Бог се вслушва в молбите им. Той не е пристрастен към не­колцина, а оказва внимание на всеки, който доверчиво се об­ръща към Него. Децата Му трябва винаги да имат безрезерв­на вяра в любящата доброта на своя Вездесъщ Отец4.

Шри Юктешвар устройваше четири празници в годината – при пролетното и есенното равноденствие и при лятното и зимното слънцестоене, когато учениците му се събираха от близо и далеч. Лятното слънцестоене се празнуваше в Серампор. Когато за първи път участвах в него, аз получих една трайна благословия.

Празненството започна сутринта с босоного шествие по улиците. С гласовете на стотици ученици ехтяха сладки рели­гиозни песни, няколко музиканти свиреха на флейти и кхол картал (барабани и цимбали). Ентусиазираните жители на града обсипваха пътя ни с цветя, радостни, че могат да се от­къснат от прозаичните си задачи, призовани от звучните въз­хвали на благословеното Божие име. Дългият поход завърши в двора на ашрама. Там ние наобиколихме нашия гуру, дока­то ученици от горните балкони ни засипваха с невени.

Множество гости се качиха на горния етаж, за да получат пудинг от чанна и портокали. Аз се отправих към една група ученици, които днес бяха готвачи. Храната за такива големи събирания трябваше да се приготвя на открито в огромни ка­зани. Импровизираните тухлени печки димяха и очите ни се насълзяваха, но ние весело се смеехме, докато работехме. Ре­лигиозните празници в Индия никога не се разглеждат като нещо обременително, всеки участва в тях, давайки пари, ориз, зеленчуци или собствените си услуги.

Учителят скоро се появи сред нас, наглеждайки подроб­ностите в приготовлението на тържеството. Зает всеки мо­мент, той не изоставаше и от най-енергичния млад ученик.

На втория етаж беше в ход санкиртан (групово пеене) в съп­ровод на хармониум и индийски барабани. Шри Юктешвар слу­шаше преценяващо, музикалният му слух беше съвършен.

1 Човек се чуди дали да използва думата „интуиция”. Хитлер, наред с по-мащабните си поражения, почти напълно я изопачи. Смисълът на латинския корен на думата е „вътрешна защита”. Санскритската дума агама означава интуитивно знание, родено от пряко възприятие на душата. Поради това определени древни трактати на ришите са се наричали агами.

2 Сат буквално значи „битие”, оттук „същност, реалност”. Санга означава „община”. Шри Юктешвар нарече организацията на своите ашрами Сатсанга – „приятелство с истината”.

3 „Затова, ако твоето око бъде чисто, И цялото твое тяло ще бъде светло” (Матей 6:22). При дълбока медитация, единственото или духовното око става видимо в централната част на челото. Това всевиждащо око се споменава по различен начин в Свещените писания като третото око, звездата на Изтока, вътрешното око, гълъб, спуснал се от небето, окото на Шива, окото на интуицията и т.н.

4 „Който е насадил ухото, няма ли да чуе? и Който е стъкмил окото, няма ли да види?… Който учи човека на знание, нима няма да изобличи?” (Псалом 93:9-10).

— Не са в тон! – Учителят остави готвачите и се присъ­едини към музикантите. Мелодията отново се разнесе, този път изпълнена правилно.

В Индия музиката, наред с рисуването и театъра, се смята за божествено изкуство. Брахма, Вишну и Шива – Вечната Троица – са били първите музиканти. В писанията се казва, че Божественият Танцьор Шива е създал безкрайните видове ритми в Своя космически танц на сътворяване, съхраняване и разрушаване на вселената, докато Брахма е отбивал такта със звучните цимбали, а Вишну е удрял свещения барабан мриданга. Кришна, инкарнация на Вишну, винаги се изобразява в индийското изкуство с флейта, на която свири омайващи песни, които призовават човешките души, бродещи в илюзията на мая, към техния истински дом. Сарасвати, богиня на мъдрост­та, символически се изобразява свина, майката на всички струн­ни инструменти. Индийската Самаведа съдържа най-ранните в света научни съчинения по музика.

Крайъгълен камък на индуистката музика са рагите, или фиксираните мелодични гами. Шестте основни раги се раз­клоняват на 126 производни рагини (съпруги) и путри (сино­ве). Всяка рага има минимум пет ноти: водеща нота (вади, или крал), вторична нота (самавади, или министър-председа­тел), спомагателни ноти (анувади, прислужници) и дисонансна нота (вивади, враг).

На всяка от шестте основни раги естествено съответства определен час от деня, сезон от годината и управляващо бо­жество, което дарява определена способност. Така например: (1) Хиндол рага може да се чуе само на зазоряване през про­летта, за да предизвика чувство на вселенска любов; (2) Ли­пака рага се свири вечер през лятото, за да събуди състрада­ние; (3) Мегха рага е мелодия за средата на деня в сезона на дъждовете, призоваваща към смелост; (4) Бхаирава рага се свири сутрин през август, септември и октомври, и цели умиротворение; (5) Шри рага е запазена за есенния здрач, за да постигне чиста любов; (6) Малкоунса рага се слуша в полу­нощ през зимата за развитие на доблестта.

Древните риши са открили тези закони за звукова връзка между природата и човека. Тъй като природата е обективация на Аум, Първичния Звук или Вибрационното Слово, чо­век може да придобие контрол над всички природни прояви, използвайки определени мантри, или песнопения1. Историческите документи разказват за забележителните сили, ко­ито притежавал Миян Тан Сен, придворен музикант на Акбар Велики, живял през шестнадесети век. Когато императо­рът му наредил да пее нощна рага, докато слънцето било ви­соко в небето, Тан Сен запял мантра, която в същия миг по­топила в мрак целия дворец и околностите му.

Индийската музика разделя октавите на 22 срути, или чет­върт тонове. Тези микротонови интервали позволяват фини музикални нюанси, непостижими за западната хроматична га­ма от 12 полутона. Всяка от седемте основни ноти на октавата се свързва в индуистката митология с определен цвят и естествения звук, издаван от определена птица или животно: до – със зеленото и пауна; ре – с червеното и чучулигата; ми – със златното и козата; фа – с жълтеникавобялото и чаплата; сол – с черното и славея; ла – с жълтото и коня; си – с комби­нацията на всички цветове и със слона.

В западната музика се използват само три гами – мажорна, хармонична минорна и мелодична минорна, а индийската музика различава 72 тхати, или гами. Музикантът има твор­чески простор за безкрайни импровизации около определена традиционна мелодия, или рага; той се съсредоточава върху чувството или определеното настроение на структурната те­ма и след това я украсява според границите на собствената си оригиналност. Индийският музикант не чете написани ноти; при всяко свирене той облича с нови дрехи голия скелет на рага, като често се придържа към една единствена мелодична последователност, подчертавайки чрез повторение всички нейни фини микротонални и ритмични вариации. От запад­ните композитори Бах е този, който е разбирал прелестта и силата на повтарящия се звук, леко изменен чрез стотици сложни комбинации.

Древната санскритска литература описва 120 тали, или измервания на времето. Казва се, че основателят на индуист­ката музикална традиция Бхарата е различил 32 вида тала в пеенето на чучулигата. Произходът на тала или ритъма се корени в човешките движения – двойния ритъм на ходене и тройния ритъм на дишане по време на сън, когато вдишване­то е два пъти по-дълго от издишването. Индия винаги е приз­навала човешкия глас за най-съвършения звуков инструмент. Затова индуистката музика широко се придържа към гласов обхват от три октави. По същата причина се набляга на мело­дията (връзка от последователни ноти), а не толкова на хармо­нията (връзка от едновременни ноти).

Най-дълбоката цел на ранните риши музиканти е била да слеят певеца с Космическата Песен, която може да бъде чута при събуждане на окултните гръбначни центрове на човека. Индийската музика е субективно, духовно и индивидуалистично изкуство, стремящо се не към симфонично великолепие, а към лична хармония с Върховната Душа. Санскритската дума за музикант е бхагаватхар, „този, който пее възхвали за Бога“. Санкиртаните, или музикалните събирания са една ефектив­на форма на йога или духовна дисциплина, изискваща дълбока концентрация, интензивно вникване в семето – мисъл и звук. Тъй като самият човек е израз на Творческото Слово, звукът има най-силно и незабавно въздействие върху него, давайки му възможност да си припомни своя божествен произход.

Санкиртанът, който се разнасяше от гостната на Шри Юк­тешвар на втория етаж в деня на празненството, вдъхновява­ше готвачите около димящите тенджери. Моите събратя и аз радостно пеехме рефрените, пляскайки в такт с ръце.

По залез вече бяхме сервирали на стотиците посетители кхичури (ориз и леща), къри от зеленчуци и оризов пудинг. Пос­тлахме в двора памучни одеяла и не след дълго цялото множес­тво беше насядало под звездното небе, вслушвайки се безмълв­но в мъдростта, която се лееше от устата на Шри Юктешвар. В речта си той подчертаваше ценността на крия-йога и на живо­та, изпълнен със себеуважение, спокойствие, определеност, прос­та храна и редовни упражнения.

След това група много млади ученици изпя няколко свеще­ни химна; събирането завърши със санкиртан. От десет часа до полунощ обитателите на ашрама миеха тави и тенджери и почистваха двора. Моят гуру ме извика при себе си.

— Доволен съм от усърдната ти работа днес и през изми­налата седмица на подготовка. Искам да дойдеш с мене. Тази нощ можеш да спиш в леглото ми.

Това беше привилегия, която никога не мислех, че ще ми се падне. Останахме известно време в състояние на интензивен божествен покой. Не бяха изминали и десет минути, откакто бяхме легнали, и Учителят стана и почна да се облича.

— Какво става, господине? – Усетих, че неочакваната ра­дост да спя до своя гуру започва да става леко нереална.

— Мисля, че няколко ученици, които са пропуснали подхо­дящия влак, скоро ще бъдат тук. Нека приготвим нещо за ядене.

— Гуруджи, никой няма да дойде в един часа през нощта!

— Остани в леглото, ти работи много усилено. Но аз ще наготвя.

При решителния тон на Шри Юктешвар аз скочих и го пос­ледвах в малката, ежедневно използвана кухня, свързана с вът­решния балкон на втория етаж. Оризът адхалът скоро завряха.

Моят гуру нежно се усмихна:

— Тази нощ ти победи умората и страха от тежката рабо­та; те никога вече няма да те безпокоят в бъдеще.

Когато той произнесе тези думи на вечна благословия, от двора се чуха стъпки. Аз изтичах долу и пуснах група ученици.

— Скъпи братко, така не ни се искаше да безпокоим Учи­теля в този час! – обърна се с извинение един от тях към мене. – Сгрешили сме разписанието на влаковете, но усещахме, че не можем да се върнем в къщи, без да сме зърнали своя гуру.

— Той ви очаква и дори сега ви приготвя храна.

Разнесе се радушният възглас на Шри Юктешвар. Аз пове­дох изумените посетители в кухнята. Учителят се обърна към мене, в очите му играеха пламъчета.

— Сега, като съпостави нещата, без съмнение се убеди, че гостите ни наистина са изпуснали влака си!

1 Във фолклора на всички народи се говори за магически заклинания за власт над природата. Добре известно е, че индианците са разработили звукови ритуали за предизвикване на дъжд и вятър. Тан Сен, велик индуски музикант, е можел да загася огън със силата на песента си. През 1926 г. Чарлз Келог, природоизследовател от Калифорния, демонстрира пред група пожарникари от Ню Йорк влиянието на звуковата вибрация върху огъня. „Прекарвайки бързо през алуминиев камертон един лък, подобен на голям лък за цигулка, той предизвика пронизителен шум, наподобяващ силни радиосмущения. Моментално жълтите, високи два фута огнени езици на газа, бушуващи в една празна стъклена тръба, спаднаха до височина шест инча и се превърнаха в пропукващо синьо пламъче. Още един опит с лъка, още една пронизителна вибрация – и то изгасна”.

След половин час аз го последвах в спалнята му, напълно осъзнавайки, че ми предстои да спя до един богоподобен гуру.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s