Български ядливи диви растения

1.Коприва – в България е разпространена т.нар. Обикновена коприва. Среща се почти навсякъде, включително в нивите.Листата й имат власинки с парлив сок, които причиняват пареща болка. Положителните й качества са толкова много, че трябва цял научен труд да се напише… Консумира се всякак – сварена, пържена, печена… Наскоро разбрах, че цъфналата коприва по-не е вкусна, затова се бере до към средата на пролетта.Корените й пък се ползват за подсилване на имунната система, а отварата от нея има диуретично действие (за разхлабване и пречистване), също лекува и косопад Ползва се и като билка за лекуване на различни болести.

2.ЛЕВУРДА (мечи лук, див чесън, див лук – Allium ursinum L.) – Описание
Многогодишно луковично растение с продълговата, около 1 см дебела, еди­нична луковица, покрита с разнищваща се на успоредни влакна ципеста обвивка. Стъблото е 15—40 см високо, тристенно, обхванато в основата от листните влагалища. Листата са 2, елипсовидно ланцетни, на върха заострени, към основата стеснени в 5—20 см дълга дръжка. Съцветието е полукълбест сенник. Цветовете са бели, с 6 линейно ланцетни околоцветни листчета. Тичинките са 6. Плодът е тристенна тригнездна кутийка, с по 1 семе във всяко гнездо. Цъфти април—юни.

Използвани части
Използват се стръковете (Herba Allii ursini) и луковиците (Bulbus Allii ursini).

Съставки
Цялото растение съдържа етерично масло, в състава на което влизат винилсулфид, дивинилсулфид, алиин пипеколинова киселина, следи от меркаптан и др. Освен това се съдържа значително количество Витамин C (особено в листата) и високоактивни фитонциди със силни бактерицидни и фунгицидни свойства, превъзхождащи тези на чесъна и хряна.

Къде се среща
Расте из сенчестите широколистни гори докъм 1200 м над­морска височина из цялата страна.

Действие и приложение

Разширяване на кръвоносните съдове. Снижава артериалното налягане, намалява нивото на холестерола в кръвта и отлагането му в стените на кръвоносните съдове, усилва сърдечните съкращения и забавя сърдечния ритъм. Притежава силно фитоцидно действие – убива причинителите на различни инфекциозни заболявания (стрептококи, стафилококи, причинители на грипа, на дизентерията и др.)

В североизточна България се нарича леорда. Луковично растение с много приятен вкус наподобаващ зелен чесън, ядат се младите крехки листа, които израстват през пролетта (м. април). Расте в диво състояние в широколистните гори. Подходяща е за приготвяне на всички видове пролетни и великденски салати. Най-разпространените варианти са:

Левурда с олио, оцет и сол, като може да се добавят краставица, репичка и сварени яйца.
Левурда с изцедено кисело мляко и олио или зехтин и по желание сварени яйца

3.КИСЕЛЕЦ-Киселецът (на латински: Rumex acetosa) е вид многогодишно тревисто растение от семейство Лападови, растящо в изобилие по поляните в по-голямата част от Европа и отглеждано като листен зеленчук.

Киселецът е стройно растение, високо около 60 см, със сочни стъбла и листa. Има кръгово разположени класове от червеникаво-зелени цветове, които цъфтят през юни и юли. Листата са продълговати, като по-ниските са дълги 7-15 см, донакъде стреловидни в основата, с много дълги дръжки. Горните листа са без дръжки и често са тъмночервени.

С увеличаването на размера на цветовете, те придобиват червеникав цвят. Тичинките и пестиците са на различни растения. Семената, когато узреят, са кафяви и лъскави. Многогодишните корени навлизат дълбоко в земята.

Листата са кисели и служат за храна на ларвите на няколко вида пеперуди.

Киселецът е отглеждан културно в продължение на векове, въпреки че с времето популярността му е намаляла. Годните за ядене листа имат вкус, много близък до този на кивито или на кисели ягоди. Поради слабокиселия си вкус, се твърди, че гаси жаждата и се смята за полезен за повишаване на апетита. Листата могат да се добавят в салати за подсилване на вкуса. Често се пюрират в супи и сосове и са основна съставка в супа от киселец. Растението съдържа оксалова киселина, която допринася за характерния му вкус. Поради това растението е противопоказно за хора с ревматоидни оплаквания, камъни в бъбреците или пикочния мехур и др. подобни. Киселецът е също разслабително средство.

4.БОРОВЕ С ЯДЛИВИ СЕМЕНА-В Европа също се срещат два вида борове с ядивни семена. Единият от тях е швейцарския бор – (Pinus cembra).Систематически швейцарският бор стои много близо до сибирския кедров бор. Някои ботаници дори ги разглеждат като един и същи вид. На височина достига до 25 м и до 1,70
в диаметър. Игличките му са дълги 5 – 8 см, триръбести и са събрани по 5 в снопчета. Шишарките му са малко по-малки от тези на сибирския кедър. Швейцарският бор изисква умерено влажни, леки глинести почви и висока атмосферна влажност. Той е силно студоустойчив вид. По отношение на светлината – издържа леки засенчвания в млада възраст, но с увеличаване на възрастта му, се повишава и нуждата от светлина. Естествено е разпространен в Алпите и Карпатите на височина от 1300 до 2500 м н.в., където образува смесени насаждения заедно с
европейската лиственица (Larix europaea) и обикновеният смърч (Picea abies), а по-ниско и с бука.
Расте бавно и образува много ценна лека, жилава и трайна дървесина с голямо съдържание на смоли. У нас би могъл да се аклиматизира като допълнителен горски вид в месторастенията на бялата и черната мура в планините Рила и Пирин, а така също и в горната част на буковия пояс в Стара планина.

Другият европейски вид бор с ядивни семена е италианският бор (Pinus pinea).Наричат го още скален бор, или най-често пиния. Достига до 10 м височина, по-рядко до 15 – 20 м. По-старите дървета образуват разперена чадъреста корона. В млада възраст расте бързо. Иглите са дълги 10 – 15 см и са събрани по 2 в снопчета. Шишарките са едри , дълги 11 – 13 см и широки 7 – 10 см. Узряват за 3 години. Семената са едри, до 2 см дълги, с твърда обвивка и с едва забележимо крилце, което понякога липсва. Съществува вариетет fragilis с мека и трошлива семенна обвивка. Семената се наричат пиньоли и се използват за храна. От тях се приготвят множество италиански национални ястия, едно от които е “песто”. Това е вид сос, приготвен от пресен босилек, чесън, борови ядки, зехтин и сирене пармезан. С този сос могат да се заливат всички италиански варени тестени изделия (наричани паста). Пиньолите се използват още като добавка към шоколади и за направа на
баклава.
Пинията произхожда от Средиземноморската област, където расте до 1000 м н.в. , с два центъра – единият в Пиренейския полуостров, а другият в Мала Азия. Култивира се по цялото Средиземноморие, а извън ареала си издържа на открито през зимата само в най западните части на Европа – Великобритания и Западна Франция. Пинията е светлолюбив и сухоустойчив вид. Издържа краткотрайни студове до – 18 гр.С. Към почвата е невзискателен. Расте върху сухи
варовити почви и крайморски пясъци. Не понася преовлажнени почви. У нас се отглежда в резиденция Евксиноград. Там плодоноси редовно и дава кълняеми семена, но в по-студени зими частично измръзва. Може да намери по-широко внедряване в по-топлите части на Южна България.

Североамериканският континент е изключително богат на ценни иглолистни видове. Между тях са и над 20 вида борове, чиито семена са били използвани от индианците едва ли не като основна храна или като допълнение към нея. Тук ще се спрем на някои по-важни от тях, които евентуално биха могли да се интродуцират в България.

Борове (Pinus spp)-Описание: Дървета, по-рядко храсти с вечнозелени листа (игли). Листата са разположени на снопчета върху скъсени клонки в различен брой (по 1, 2, 3, 5 до 7 игли в снопче). Мъжките шишарки са разположени гроздовидно в основата на младите клонки. Състоят се от спирално наредени люсповидни тичинки с по две прашникови торбички. Женските шишарки са разположени по върховете на клонките. Зрелите шишарки се състоят от керемидообразно наредени дървенисти или кожести люспи, които на върха си са обикновено разширени и надебелени, като образуват щитче (апофиза) с различна форма. Семената могат да са крилати, но има и видове с безкрили семена.

Бял бор (Pinus sylvestris) – Отличителни белезиБял бор (Pinus sylvestris) – Външен видБял бор (Pinus sylvestris) – Кора

В България естествено разпространени са 5 вида: бял бор (Pinus sylvestris), черен бор (Pinus nigra), бяла мура (Pinus peuce), черна мура (Pinus heldreichii) и клек (Pinus mugo).

Ядливи и полезни части: Боровите дървета са един от най-важните източници на дива храна. Бялата вътрешна кора, изсушена и стрита във вид на брашно, е използвана от векове по цял свят като храна в екстремни ситуации. Това брашно е много хранително, но има един доста силен аромат на бор, когато бъде изпечено, така че добавката на каквито и да било други ароматни подправки е добра идея.
Младите борови иглички могат да бъдат накиснати в гореща вода, за да получите полулярният боров чай, богат на витамините С и А. Никога не варете игличките, защото така се намалява съдържанието на витамин С.

Всички видове борови шишарки продуцират семена, които могат да бъдат консумирани както сурови, така и изпечени или стрити на брашно. Рядко обаче те са достатъчно големи, за да бъдат лесно събрани в големи количества.

5.Скоруша (по-рядко Оскруша; на латински: Sorbus domestica) е дървесен вид Sorbus.

-Скорушите са листопадни дървета достигащи във височина 15–20 м (рядко до 30 м) с диаметър на стъблото до 1 м. Короната е широкояйцевидна до закръглена. Възмжно е екземпляри разположени на неудобни незащитени места да достигнат едва до формата на храст с височина 2–3 м. Кората е кафява и гладка при младите дървета, която при по-старите видове става напукана и люспеста. Зимата пъпките и зелени с лепкаво смолисто покритие. Листата са 15–25 см дълги, текоперести с по 13-21 отделни листенца, всяко дълго 3–6 см и 1 см широки, с прав остър връх и назъбени ръбове на по-външните страни или надве трети от листенцето. Цветовете са 13–18 мм в диаметър, с по пет бели венчелистчета и 20 кремаво бели тичинки. Цъфтежат е през април-май. Плодът е ябълков дълъг 2–3 см, зелено-кафеникав, често на от страната огрявана от слънчева светлина изкрящо червени.

Естествена разпостранение на територия на Западна, Централна и Южна Европа, Северозападна Африка (Атласките планини) и Югозападна Азия (Мала Азия; източните подножия на Кавказ). У нас се среща в равнините и планините до около 1000 м надморска височина.

Неугнилите плодове са твърди, с отлична транспортабилност. Плодовото месо е лимоненожълто със силно изразен тръпчив вкус. В това състояние те са непригодни за ядене. Консумират се с удоволствие, когато започне процесът на т. нар. Благородно гниене. При него целулозата частично се разгражда, едни вещества се трансформират в други, трапчивостта намалява до пълно изчезване, плодовото месо омеква, става бежово-кафяво на цвят, нежно и с много приятен вкус. За повече от 15 години не съм срещала човек, на когото скорушите да не харесват. Определят се като деликатес. Узряването им протича неедновременно – при условията на Троян от средата на август до средата на октомври. За промишлени цели твърде удълженият период на узряване е недостатък, но за личните стопанства е предимство. Благодарение на него в продължение на повече от два месеца може редовно да се разполага с плодове за консумация в свежо състояние и за преработка. Най-добре е да се берат в пълна зрялост. Тогава и угниването им протича по-пълноценно и качествено. Узрелите, но неугнили плодове, поставени в подходяща фруктиера, имат ефектен вид и могат да бъдат столучлива украса за трапезарията на всеки дом. Тъй като угниването протича постепенно, семейството може ежедневно да отделя угнилите плодове и да ги консумира в най-подходяща фаза. Те могат да се използват като десерт или следобедна закуска, защото всъщност са естествени плодови кремове в необичайна форма. Процесът на угниване при стайни условия в зависимост от вреетона беритба и температурата на въздуха продължава от 2-3 до 7-8 дни. Късно узрели плодове (октомври), поставени в хладилник при температура 3-4°С, угниват при твърде забавени темпове. Към 19-20 декември те стават в отлично за консумация състояние. Това означава, че в хладилник скорушите могат да се съхраняват около 2 месеца и по Коледа за празничната трапеза семейството може да разполага с деликатесни плодове като символ за дълголетие и здраве.
Угнилите скоруши се отличават с високо съдържание на сухо вещество – от 28,2 до 32,9%. Особено богати са на въглехидрати (11,1-18,2%), като в процеса на угниване захарността се увеличава средно със 7,3%. Много ценно е високото съдържание на фруктоза – 60,5% от общото количество. На второ място е глюкозата с 31,3% участие и накрая захарозата само с 1,2%. Те са подходяща храна за диабетици, още повече че съдържат и сортибол – от 9,6 до 19,4 мг тна 1 кг плод.
Съдържанието на органични киселини е ниско (0,4%), а на витамин С се движи от 9,1 до 16,4 мг%. Целулозата и пектинът като баластна храна са особено полезна съставка в храната на съвременния човек. Способността им да подпомагат освобождаването на организма от токсични вещества е високо ценена. Скорушите са богати на целулоза (2,92%) и на пектин (1,7%). Колкото по-неугнили са плодовете, толкова тяхното съдържание е по-високо.
Минералният им състав е богат и разнообразен. Особен интерес представлява преобладаващото съдържание на калий (458,6 мг%), на калций (93,9мг%), магнезий (30,9мг%), фосфор (13,5 мг%), желязо (8,9 мг%). Плодовете съдържат и 17 вида аминокиселини, като незаменимите съставляват 41-42%.

6.ЛЕСКА-Обикновената леска е полезно растение. Тя има жилава и лесно обработваща се дървесина, която се използува за изработка на обръчи и въглени за рисуване. Лешниковите ядки са богати на мазнини (около 52 %) и на протеин (около 18%)

Кората на леската съдържа танини, смолисти киселини, витамините В-1, В-2 и С. Използва се при възпаления на пикочните пътища. Има съдовиващо и капиляроукрепващо действие.

7.ЧЕРНА БОРОВИНКА-Описание:
Полухраст, висок 10-40 см, със силно разклонени тънки ръбести стъбла. Листата са с къси дръжки, последователни, светлозелени, яйцевидни, назъбени. Цветовете са разположени единично. Плодът е многосеменна, сферична, синкавочерна ягода, с приятно кисело-сладък и леко стипчив вкус. Цъфти от май до юли.

Разпространение:
Среща се по високите планини над 1000 м надморска височина, из иглолистните и широколистни гори и пасища заедно с червената и синята боровинка.

Употребяема част:
За лечебна цел се събират листата (през юли-август) и плодовете (през юли-септември)
Лечебно действие:
Затягащо, антисептично, противовъзпалително.

Приложения:
• затягащо средство при диарии у децата
• при гастрити, ентерити и колити у възрастни
• пресни плодове – перисталтика на червата и подобряване на храносмилането
• плодове – при кокоша слепота
• запарка от листата – при хемороиди
• при болезнени пристъпи, бъбречни камъни, подагра, ревматизъм

От сухите плодове се приготвя настойка: 100 гр се накисват с 200 г хладка вода в продължение на 8 часа (дневна доза).

Запарка се приготвя от 5 гр. нарязани сухи плодове или 1 супера лъжица листа и 200 г кипяща вода. Оставя се да кисне 2 часа. От запарката се приема по 100 г. 3 пъти на ден преди хранене (при възпаление на стомашно-чревния тракт и при диабет)

При диабет вместо вода може да се пие отвара от 3 супени ръжици сухи плодове в 1 л вода. Ври 15 минути.

Плодовете се използват като витаминозна дрога.
Използва се при: гастрити, затягащо средство при диарии у децата, ентерити и колити у възрастни, перисталтика на червата и подобряване на храносмилането, при кокоша слепота и други.

Начин на употреба – листа: 2 супени лъжици от билката се заливат с 500гр. вряла вода и киснат 2 часа.

От сухите плодове се приготвя настойка: 100 гр. се накисват с 200 г хладка вода в продължение на 8 часа (дневна доза).

Черната боровинка не променя действието на предписваните лекарства. Може да се приема от бременни и кърмачки.

8.ДИВ РОЖКОВ-Разпространен е на Балканския полуостров и в Средна Азия. У нас се среща по Черноморското крайбрежие, в Североизточна България и в източната част на Стара планина от 0 до 500 метра надморска височина. Близо до Велики Преслав се намира и резерватът Патлейна с единственото естествено находище на див рожков у нас. Той е сред редките растения в страната и като такъв фигурира в Червената книга.
Заради ярките си ефектни цветове дивият рожков е широко използван като парково дърво. Предпочита светли и слънчеви местообитания, сравнително топлолюбив и сухоустойчив е. Не е претенциозен по отношение на почвата. Добре се развива и върху каменисти и варовити терени. При продължителни студове под -20° част от клонките измръзват. Младите растения не понасят пресаждане и често загиват.
У нас като декоративно растение се отглежда още канадският церцис – С. canadensis, който произхожда от Северна Америка. Той е по-студоустойчив от европейския церцис, цъфти по същото време, но цветовете му са с по-ниски декоративни качества.

От Уикипедия:
Рожков (Ceratonia siliqua) е вечнозелено растение от семейство Бобови, характерно за средиземноморския регион. Отглежда се заради ядливите си шушулки, които били важен източник на захар в миналото преди захарното цвекло и захарната тръстика да получат своето разпространение.

Изсушените неотворени шушулки могат да се ползват и за музикален перкусионен инструмент подобен на маракасите, като звукът се произвежда от бобчетата във вътрешността им при разтърсване.

Рожковият плод е също така богат на иноситол, който влияе позитивно на хора с инсулинова резистентност и поликистозни яйчници.

източник:evroweb

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s