Из “Свобода от известното” на Джиду Кришнамурти I. Любов

Стремежът към пълна сигурност неизбежно поражда печал и страх. Тази жажда създава неувереност. Откривали ли сте някога пълна сигурност в някакви, каквито и да било, ваши отношения? Случвало ли се е това? Болшинството от нас жадуват за сигурност в любовта, стремят се да любят и да бъдат любими, но има ли любов там, където всеки от нас търси своята собствена сигурност? Не ни обичат, защото не знаем как да обичаме.

Какво е това любов? Думата с толкова изтъркана, така изкривена, че не ми се иска да я използвам. Всички говорят за любовта – всяко списание, всеки вестник, всеки мисионер непрекъснато говори за любовта. Обичам страната си, обичам краля си, обичам някаква си книга, обичам планината, обичам удоволствието, обичам жена си, обичам Бога. Любовта идея ли е? Ако това е така, тя може да се култивира, да се отглежда, навсякъде да се рекламира, да се деформира по всякакви начини. Когато казвате, че обичате Бога, какво означава това? Това означава, че вие обичате проекцията на вашето собствено въображение или проекцията на вас самите, облечена в известните форми на респектабилността, в съответствие с това, което считате за благородно и свещено; по такъв начин да казвате: „Аз обичам Бога“ – това е пълен абсурд. Когато се по­кланяте на Бога, се покланяте на самите себе си, но това не е любов.

Доколкото не сме в състояние да разрешим това явление от човешкия живот, наречено “любов”, ние изпадаме в абстрактност. Любовта може да бъде окончателно разрешение на всич­ки човешки трудности, проблеми и грижи, но как да си изяс­ним какво е това любов, просто давайки определение? Църквата я определя по един начин, обществото по друг, а съществу­ват и всякакви видове отклонения и извращения: обожанието на някого, физическите отношения с някого, отношения емо­ционални, отношения приятелски – не разбираме ли под това любов? Това е станало норма, шаблон, станало е толкова ужа­сяващо лично, чувствено, ограничено, че религиите са заявили: „Любовта е нещо много по-голямо“. В това, което се нарича човешка любов, те виждат наслаждение, съперничество, рев­ност, желание да притежаваш, да ограничаваш, да контроли­раш, да се намесваш в мисленето на другия, и съзнавайки сложността на всичко това, те казват, че трябва да съществува друга любов – божествена, възвишена, нетленна.

Навсякъде по света, тъй наречените святи хора, са твърде­ли, че да гледаш жените, е нещо абсолютно глупаво, те казват, че няма да можете да се приближите към Бога, ако сте снизхо­дителни към секса. Затова те го отхвърлят, макар сами да из­питват силно изкушение, но отричайки секса, те лишават себе си от зрение и вкус, защото отхвърлят цялата земна красота. Те изтощават своите сърца и умове, изтощават своите тела; те гонят красотата, защото красотата е свързана с жените. Може ли любовта да бъде разделена на свята и свет­ска, на човешка и божествена, или съществува само една лю­бов? Има ли разлика между любовта към един и любовта към много? Ако аз казвам: „Обичам те“, изключва ли това любовта към другите? Тази любов лична ли е или безлична? Любовта лична ли е или безлична, морална ли е или аморална, семейна ли е или несемейна? Ако вие обичате цялото човечество, мо­жете ли да обичате отделния човек? Любовта чувство ли е? Или емоция? Любовта наслаждение ли е или желание? Всички тези въпроси показват, че вие имате идея за любовта или за това каква тя трябва или не трябва да бъде, определен шаблон или код, формиран от културата, в която живеем.

Следователно, за да се вглъбим във въпроса за любовта в началото трябва да се освободим от вековните наслоения, да отхвърлим всички идеали и идеологии от представата за това каква трябва или не трябва да бъде. Да разделяме каквото и да било на това, което трябва да бъде и на това, което е – това е пътят на най-голямото заблуждение, когато имаме работа с живота.

Как да си изясня какво представлява този пламък, който наричаме любов? Не как да го изразя пред другия, но да си изясня какво означава той сам по себе си. Отначало ще отхвърля всичко, което са казали църквата, обществото, моите родители, приятелите, хората, книгите, защото аз сам искам да изясня за себе си, какво представлява той. Това е огромен проблем, който обхваща цялото човечество; съществуват хиляди начини за определянето на любовта. Самият аз се намирам в плен на този или някой друг шаблон в зависимост от това какво ми харесва или ме радва в даден момент – така, че не следва ли, за да разбера този проблем, преди всичко да се освободя от моите лични склонности и предубеждения? Аз съм объркан, теглят ме в различни страни моите собствени желания и за това си казвам: „Като начало се ориентирай в своето собствено безпокойство и може би ти ще откриеш какво е любовта, изяснявайки това, което тя не е.“ Правителството казва: „Върви да убиваш, заради любовта към родината“ – нима това е любов? Религията казва: „Откажи се от секса, заради любовта си към Бога“ – но нима това е любов? Любовта желание ли е? Не казвайте „не“ – за болшинството от нас любовта – това е желание, свързано с наслаждение от чувствен порядък, в основата на което е сексуалната привързаност и удовлетворение. Аз не съм противник на секса, но вижте какво включва той в себе си. Сексът ви дава за миг пълна самозабрава, а след това вие отново се връщате към вашето безпокойство и затова изпитвате необходимост от повторение, искате отново и отново да върнете това състояние, в което няма терзание, няма проблем, няма „его“. Казвате, че обичате жена си. Тази любов включва сексуалното наслаждение, на вас също ви е при­ятно, че в дома ви има някой, който се грижи за децата ви и ви готви храна. Вие зависите от нея, тя ви е отдала своята топ­лина, своите чувства, тя ви поддържа, създава ви определено усещане за надеждност, за благополучие. Но ето, че тя се от­връща от вас, вие сте й омръзнали или тя е отишла при друг и цялото ваше емоционално равновесие е нарушено и това нарушение, което ви е неприятно, се нарича ревност. Тук присъстват болката, тревогата, ненавистта и яростта; вие казвате: „Докато ти ми принадлежиш, аз те обичам, но само да се отвърнеш от мен и ще започна да те ненавиждам. Докато мога да бъда уверен, че ти ще удовлетворяваш потребностите ми – сексуални и други, аз ще те обичам, но престанеш ли да удовлетворяваш моите желания, ще престана да те обичам.“ И така между вас възниква вражда, вие се развеждате и когато не сте заедно, няма и любов. Но ако можете да живеете с ваша­та жена, без мисълта да създава всички тези противоречиви състояния, без тези нескончаеми раздори, тогава е възможно -възможно е да разберете какво е любовта. Тогава ще бъдете напълно свободни – тя също. В същото време, ако сте зависи­ми от нея във всичките си удоволствия, тогава й ставате роб. Затова, когато обичаш, трябва да си свободен не само от другия, но също и от себе си.

Когато принадлежиш на другия, когато другият психологически те поддържа, това неизбежно носи тревога, страх, ревност, чувство за вина, а докато съществува страх, не съществува любов. Умът, който е угнетен от страданието, никога няма да разбере какво е любовта. Сантименталността и емоционалността нямат нищо общо с любовта. И така, любовта няма нищо общо с наслаждението и желанието.

Любовта не е продукт на мисълта, която произтича от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не е продукт на мисълта, която произлиза от миналото. Мисълта не е способна да култивира любов. Любовта не трябва да се свързва, не трябва да се ограничава посредством ревността, защото ревността произтича от миналото. А любовта е винаги активно настояще. Тя не е “ще обикна” или “обикнах”. Ако сте познали любовта, никого няма да следвате. Любовта не се подчинява. Когато обичате, няма такива категории като “уважение” и “неуважение”.

Знаете ли какво означава да обичате някого, да обичате без ненавист, без ревност, без раздразнение, без желание да се намесвате в това, което другият прави или мисли, без осъждане, без сравнение, знаете ли какво означава това? Когато има любов, можем ли да сравняваме, ако обичате някого с цялото си сърце, с целия си ум, с цялото си тяло, с цялото си същество, ще сравнявате ли? Когато напълно отдадете себе си на тази любов, нищо друго не съществува.

Включва ли любовта в себе си отговорност и дълг, нуждае ли се въобще от тези думи? Когато човек нарушава дълга, има ли тогава любов? В дълга няма любов. Структурата на дълга, в плен на която се намира човек, го погубва. Докато сте принудени да правите нещо, защото така повелява вашият дълг, вие не обичате това, което правите. Когато има любов, няма нито дълг, нито отговорност.

За съжаление, повечето от родителите считат, че носят отговорност за своите деца и чувството за отговорност ги кара да говорят на децата какво трябва или какво не трябва да правят, какви трябва или не трябва да бъдат. Родителите искат децата им да имат солидно положение в обществото. Това, което те наричат отговорност, се явява част от респектабилността, на която се кланят. А на мен ми се струва, че там, където има респектабилност, липсва ред. Те се стремят само към това да станат истински буржоа. Готвейки своите деца да влязат в днешното общество, да се приспособят към него, самите те съдействат да не се прекратят в обществото войната, конфликтът и жестокостта. Ще наречете ли това грижа и любов? В действителност, да се грижите, това е да се грижите така, както бихте се грижили за дръвче или за растение, като ги поливате, като ги изучавате от как­во се нуждаят, каква почва за тях е най-добрата, като се от­насяте към тях с нежност и доброта, но когато се стараете да приспособите своите деца към обществото, вие ги подготвяте за това да бъдат убити. Ако обичахте своите деца, ня­маше да има войни.

Когато загубите някого, когото сте обичали, за кого са ва­шите сълзи – за вас самите или за този, който е умрял? За себе си ли плачете или за другия? Плакали ли сте някога за друг? Плакали ли сте за сина си, когото са убили на война? Ако сте плакали, то от жалост към себе си ли сте плакали или за това, че е бил убит човек? Ако вие плачете от жалост към себе си, вашите сълзи нямат никакво значение, защото сте загрижени само за себе си. Ако плачете за брат си, който с умрял, плачете за него. Много е лесно да плачеш за себе си, поради това, че той е умрял. Видимо плачете, защото е засегнато сърцето ви, но това не е причината. Вълнението ви произтича от себесъжалението, а себесъжалението ви прави жестоки, затваря ви, прави би тъпи и глупави.

Ако плачете за себе си, плачете, защото сте самотни, изо­ставени, изгубили усещането за власт, жалите за съдбата си, за обкръжаващите условия, ако сълзите са за вас – това любов ли е? Ако разберете това, което означава да се докоснете до всичко това непосредствено, както бихте се докоснали до дърво, стълб или ръка, тогава ще разберете, че тази скръб е създадена от вас, създадена от мисълта, че скръбта е производна на времето. Аз имах брат, който беше с три години по-малък от мен, той умря, сега съм сам, страдам, няма го този, укогото бих могъл да намеря утешение и приятелско съчувствие и това предизвиква сълзи в очите ми.

Можете да откриете това в самите себе си, ако наблюдавате, вие можете да видите това напълно, изцяло, с един поглед, без време и анализ. Можете мигновено да видите цялата структура и природа на ограниченото и повърхностно нещо, наречено „аз“. Моите сълзи, моето семейство, моята вяра, моята нация, моята религия – всичко уродливо, което е вътре във вас, когато видите всичко това със сърцето си, а не с умаси, тогава ще откриете ключа, с който да сложите край на скръбта.

Скръбта и любовта не могат да съжителстват заедно. Християнският свят е идеализирал страданието, сложил го с на кръста и му се кланя, изразявайки чрез това идеята, че никога не можете да се спасите от страданията, освен чрез една определена врата. Такава е цялата структура на обществото, основано на експлоатацията на религиозните чувства.

По такъв начин, когато питате какво представлява лю­бовта, е твърде възможно да се боите да получите отговор. Той може да предизвика пълен преврат у вас, той може да разруши семейството ви, може да откриете, че не обичате своята жена, мъж или деца. Обичате ли ги? На вас може би ще ви се наложи да разрушите на трески дома, който сте построили и може да се случи така, че никога повече да не влезете в храм.

Но ако въпреки това искате да си изясните това, ще разберете, че страхът – това не е любов, зависимостта – не е любов, ревността – не е любов, притежанието, господството не е любов, отговорността, дългът – не е любов, себесъжалението – не е любов, отчаянието от това, че не ви обичат – не е любов. Любовта не е противоположна на ненавистта, тъй както скромността не е противоположна на тщеславието. И така, ако можете да отстраните всичко това, без да прибягвате до усилия, но измивайки го, както дъждът измива от листата многодневния прах, тогава може би случайно ще се срещнете с това необикновено цвете, което винаги е търсил човек.

Ако не сте открили любовта, при това не малките капки, а в цялото й изобилие, ако не сте изпълнени с нея, то светът е заплашен от гибел. С ума си знаете, че единението на човечеството е жизнено важно и че любовта е единственият път към това, но кой да ви научи да обичате? Може ли някакъв ав­торитет, някакъв метод, някаква система да ви кажат как да обичате? Ако някой ви каже, то това няма да е любов. Можете ли да кажете: „Аз ще практикувам любов. Ще седя дни на ред и ще мисля за любовта. Ще практикувам доброта и кротост и ще си наложа да бъда внимателен към другите.“ Какво има­те предвид, когато казвате, че ще дисциплинирате себе си, че ще тренирате волята си, за да обичате? Когато прилагате дисциплина и воля, за да обичате, любовта изчезва през прозореца. Практикувайки някакъв метод или система, за да обича­те, вие може да станете необикновено умен, много добър, да достигнете до състояние на ненасилие, но всичко това няма нищо общо с любовта.

В този, превърнат в пустиня свят, няма любов, защото първостепенна роля в него играят удоволствието и желанието. Обаче без любов, вашият ежедневен живот е без значение и не може да има любов, ако няма красота. Красотата не с нещо, което можете да наблюдавате. Тя не е прекрасно дърво, пре­красна картина, прекрасно здание или прекрасна жена. Красо­тата съществува само тогава, когато сърцето и умът ви познават любовта. Без любов и чувство за красота не съществува добродетел и вие отлично знаете, че каквото и да сте предприемали, подобрявайки обществото, обезпечавайки храна за бедните, създавате само още по-голямо зло. тъй като без любов сърцето и умът са деформирани и повърхностни. Но кога­то има любов и красота, всичко, каквото и да правите, е пра­вилно, във всичко, каквото и да правите, съществува порядък. Ако знаете как да обичате, то можете да правите всичко, което поискате, защото любовта ще разреши всички проблеми. И така, достигнахме до главния пункт: може ли умът да възприеме любовта без дисциплина, без мислене, без принуда, без каквато и да е книга, без какъвто и да е учител или ръководител – да я възприеме така, както възприема прекрасния слънчев залез?

Струва ми се. че за това е необходимо едно нещо – страст, страст без мотив, страст, която не е резултат от някакво обстоятелство или привързаност, която не е страстно же­лание. Човек, който не познава страстта, никога няма да познае любовта, тъй като любовта може да дойде само, когато съществува абсолютна самозабрава. Умът, който търси, не е страстен ум, а единственият начин да се открие любовта, това е да се достигне до нея без търсене, да се достигне до нея непреднамерено, а не в резултат на някакво усилие или опит. Тази любов, която ще откриете, не е временна. Тя едновременно е вечна и безлична, тя едновременно е насочена към един и към всички. Тя е като цвят, чийто аромат може да вдъхнете, но можете и да не забележите, минавайки покрай него. Този цвят съществува за всеки, включително и за този, който ще си на­прави труда да вдъхне дълбоко от неговия аромат и възторже­но да го усети. За цвета няма значение намира ли се човек близо до градината или е много далеко. Цветът е изпълнен с аро­мат и затова го излива върху всички.

Любовта е нещо ново, свежо, живо. За нея няма вчерашен и утрешен ден, тя е над суетните мисли. Само чистият ум познава любовта. И този чист ум може да живее в света, който е нечист. Да се открие това е удивително нещо, което човек в безчислените си усилия се е стремил да придобие чрез жертви, чрез поклонение, чрез отношение, чрез секс, чрез всички форми на удоволствие и страдание, това е възможно само, когато мисълта е разбрала самата себе си и естествено е достигнала до края. Тогава любовта няма противоположност, тогава в нея няма конфликт.

Можете да запитате: „Ако открия такава любов, какво ще стане с жена ми, с децата ми, със семейството ми? Нали им е необходима сигурност?“ Ако задавате такъв въпрос, значи никога не сте излизали зад пределите на мисловното поле, на полето на съзнание. Ако макар и веднъж вие се окажете зад пре­делите на тази сфера, вече никога няма да задавате такъв въпрос, защото ще знаете какво е любовта, в която няма мисъл и която, следователно, не се измерва с времето. Прочитайки това, вие можеда се почувствате хипнотизирани и очаровани и в действителност да се окажете зад пределите на мисълта и времето, а следователно и зад пределите на страданието – което означава, да осъзнаете, че съществува друго измерение, наречено любов.

Но вие не знаете как да достигнете до този необичаен източник. Какво да правите? Ако не знаете какво да правите, не правите нищо, не е ли така? Абсолютно нищо. Тогава вътрешно вие съвършено утихвате. Разбирате ли какво означава това? Това означава, че не търсите, не желаете, не се стремите, че няма никакъв център. Тогава съществува любовта.

II. Да виждаш и да слушаш. Изкуство. Красота. Аскетизъм. Представа. Проблеми. Пространство.

Ние изследвахме природата на любовта и достигнахме, както ми се струва, пункта, когато от нас се изисква изключително дълбоко да вникнем и да осъзнаем проблема. Изяснихме, че за болшинството от хората любовта – това е поддръжка, сигурност, положение и гаранция за чувствено удоволствие до края на живота. Тогава идва някой като мене и изказва съмнение: „Това в действителност любов ли е?“ и ви задава въпроси, и ви предлага да се вгледате в себе си. Но вие се стараете да не се вглеждате, защото това причинява още по-голямо безпокойство. Вие по-скоро предпочитате да водите дискусии за душата, за политическото или икономическото положение, но тогава, натиквайки ви в ъгъла, той ви принуждава да се вгледате. Вие ясно виждате, че това, което винаги сте считали за любов – не е любов, а взаимно удовлетворение, взаимна експлоатация.

Когато казвам, че любовта не съществува нито в бъдещето, нито в миналото, че любовта съществува, когато няма център, то това е реалност за мен, но не и за вас. Може да цитирате това или да го формулирате по различен начин, но това е без всякаква стойност. Вие трябва да го разберете за самите себе си, но за това е необходимо да притежавате свободата да гледате без всякакво осъждане, без всякакво оправдание, без всякакво съгласие или несъгласие.

Но да гледаш – това е от най-трудните неща в живота, също както и да слушаш. Да гледаш и да слушаш – това е едно и също. Ако очите ви са слепи, заради вашите несгоди, вие не можете да видите красотата на слънчевия залез. Повечето от вас са загубили връзката с природата. Цивилизацията предизвиква тенденция на все по-голямо и по-голямо разрастване на градовете. Ние ставаме все повече и повече градски хора, живеещи в пренаселени жилищни сгради и имащи много малко пространство, даже и за да видим небето вечер и сут­рин и затова губим връзката си с природата, с по-голямата част от нейната красота. Аз не зная дали сте забелязали колко малко от нас виждат слънчевия изгрев или залез, лунната светли­на или нейното отражение във водата. Загубвайки връзката си с природата, ние, естествено, се стараем да развиваме ин­телектуалните си способности. Четем огромен брой книги, посещаваме огромен брой музеи и концерти, гледаме телевизи­онни предавания и разполагаме с много други развлечения. Безкрайно цитираме идеите на други хора, много мислим и гово­рим за изкуство. Защо се получава така, че толкова зависим от изкуството? Не се ли явява то форма на бягство, на стимул? Ако пребивавате в непосредствен контакт с природата, ако следите полета на птиците, разгръщането на крилете им, виждате красотата от всяко движение на облаците, сянката на хълма или красотата на нечие лице, как смятате – ще поис­кате ли да отидете в някой музей, за да гледате някоя картина? Може би, именно за това, че не знаете как да гледате на всичко, което ви обкръжава, вие прибягвате към някакъв вид наркотик, който би ви стимулирал да виждате по-добре. Съществува разказ за един религиозен учител, който всяка сутрин бесед­вал със своите ученици. Една сутрин, когато той излязъл и се приготвил да започва, долетяла малка птичка, кацнала и започнала да пее. Тя пеела с цялото си сърце. След това отлитнала: Тогава учителят казал: „За днес занятието приключи.“

Струва ми се, че една от най-големите ни трудности е да виждаме ясно, не само външните неща, но и вътрешния живот. Когато казваме, че виждаме дърво, цвете или човек, дей­ствително ли тях виждаме? Или просто виждаме образа, създаден от думите? Тоест, когато гледате дърво или вечерен облак, изпълнен със светлина, и се възхищавате, то действително ли ги виждате не само с очи и ум, но цялостно, с цялото ваше същество? Изследвали ли сте някога какво означава да гледаш някакъв реален предмет, например дърво, без каквито и да е асоциации, без знанията, които сте натрупали за него, без каквито и да е предвзети мнения и съждения, без каквито и да е думи, създаващи екран между вас и дървото, пречещи ви да го видите такова, каквото е то в действителност. Опитайте се да направите това и ще Видите какво ще се случи. Когато наблюдавате дървото с цялото ваше същество, с цялата ваша енергия… При такава енергия ще откриете, че въобще няма наблюдател, има само внимание. Само когато не сме внимателни, съществуват наблюдаващ и наблюдавано. Когато гледате нещо с пълно внимание, няма място за идеи, формулировки и спомени. Много е важно да се разбере това, тъй като ние се опитваме да вникнем в нещо, изискващо твърде щателно изследване. Само умът, който гледа дървото, звездата, течащата река в пълна самозабрава, знае какво е красота. И когато действително виждаме, пребиваваме в състояние на любов. Обикновено възприемаме красотата чрез сравнение или чрез предмет, създаден от човешка ръка, т.е. ние приписваме красота на някакъв предмет. Аз виждам нещо, което считам за прекрасно творение и оценявам тази красота, изхождайки от моите познания в архитектурата и сравнявайки я с други здания, които съм виждал. Но сега си задавам въпрос – съществува ли красота без обект? Когато има наблюдаващ, център, преживяващ, мислещ – тогава няма красота, защото в дадения случай красотата е нещо външно, което наблюдаващият гледа и което той оценява. Когато няма наблюдаващ, а това изисква дълбока медитация, изследване, тогава съществува красота без обект. Красотата съществува при пълно отсъствие на наблюдаващ и наблюдаемо, а такава самозабрава е възможна само когато съществува пълен аскетизъм – не аскетизмът на свещеника с неговата жестокост, санкции и послушания, не аске­тизмът в дрехите, в идеите, в храната и в поведението, но аскетизмът на абсолютната простота, която е пълно смире­ние. Тогава няма достижения, няма стълба, по която да се катериш, а има само първа крачка и това е вечно първа крачка. Да предположим, че се разхождате с някого и вашият разговор е приключил. Наоколо природа и не се чува нито кучешки лай, нито шум от преминаващи автомобили, нито даже полета на птиците. Вие напълно сте затихнали и природата около вас също е съвършено безмълвна. В това състояние, когато наблюдаващият не превежда това, което вижда, в смисъл, в това безмълвие съществува особена красота. Няма нито природа, нито наблюдаващ. Съществува умът, в състояние на съвършена пълнота; той е уединен, но не изолиран, потопен в тишина и тази тишина е красота. Когато обичате, има ли наблюдаващ? Наблюдаващият съществува само когато любовта е желание и наслаждение. Когато желанието и наслаждението не се асоциират с любовта, тогава любовта открива своята действителна сила. Любовта, както и красотата, всеки ден е нещо съвършено ново. И както вече казах, тя няма нито минало, нито бъдеще.

Само когато гледаме без каквито и да е предвзети идеи и представи, сме способни да бъдем в непосредствен контакт с всяко жизнено явление. Всички наши отношения фактически се явяват въображаеми. Те са основани на съображения, създа­дени от мисълта. Ако аз имам представа за вас, а вие за мен, ние естествено, няма да се видим такива, каквито сме в действителност. Това, което виждаме, е представата, която сме създали един за друг, която ни пречи да бъдем в контакт и затова нашите отношения се развиват неправилно.

Когато казвам, че ви познавам, това означава, че съм ви познавал вчера, а сега фактически не ви познавам. Всичко, което зная – това е моята представа за вас. Тази представа с създадена от това, което сте ми казали като похвала или оскърбление, което сте ми дали. Тя е резултат от всичките ми спомени за вас, а вашата представа за мен е съставена по същия начин и взаимодействието на тези представи препятства нашето истинско общуване един с друг.

Двама, които дълго са живели заедно, имат представа един за друг, която препятства тяхното истинско общуване. Ако разбираме отношенията си, то можем да действаме съвместно, но не трябва да си взаимодействаме през призмата на символи или идеологически понятия. Само когато разберем истин­ските отношения между нас, съществува възможност за любов, но между две представи любов не може да съществува. Затова важно е да се разбере, не интелектуално, но фактически, във вашия ежедневен живот как сте си създали представа за вашата жена, за вашия мъж, за вашето дете, за вашия съсед, за вашата страна, за вашите лидери, политически деятели, за вашите богове. Вие нямате нищо, освен представи.

Тези представи създават пространство между вас и това, което наблюдавате и в това пространство съществува конфликт. Затова сега ще се опитаме да изясним възможно ли е да бъдем свободни от това, създадено от нас пространство, не само вън от нас, но и в нас самите, пространство, което раз­деля хората във всички отношения.

Така, че именно вниманието, с което се отнасяте към про­блема, е енергията, разрешаваща този проблем. Когато отдавате цялото си внимание – имам пред вид вниманието на цялото ваше същество – то наблюдаващ няма въобще, има само състояние на внимание, което се явява тотална енергия и тази енергия е най-висша форма на разум. Разбира се, такова състо­яние на ума трябва да бъде безмълвието и това безмълвие, тази тишина идват, когато има пълно внимание. Това не е тишината, постигната посредством дисциплина. Такова абсолютно безмълвие, в което няма нито наблюдаващ, нито обект на наблюдение, се явява най-висшата форма на религиозния ум, но това, което се случва в това състояние, не може да бъде изра­зено с думи, защото думите не са факта, който обозначават. За да можете да си изясните това, ви е нужно сами да го преживеете.

Всеки проблем е свързан с друг проблем, така че ако може­те да разрешите един проблем напълно, без значение какъв, вие ще видите, че сте в състояние леко да се справите с останалите и да ги разрешите. Ние говорим, разбира се, за психоло­гическите проблеми. Вече установихме, че проблемът съществува само във времето.

Така е, когато не подхождаме към проблема цялостно, сле­дователно ние трябва да осъзнаем структурата и природа­та на проблема и да го видим в цялата му пълнота, но трябва също така да го посрещнем, когато той възниква и да го разре­шим незабавно така, че да не успее да пусне корени в ума. Ако човек позволи на проблема да съществува в продължение на месеци, дни или даже няколко минути – това деформира ума. И така, възможно ли е да се пристъпи към проблема без забавя­не, без каквото и да е изопачаване и незабавно, напълно да се освободим от него, без да позволяваме на паметта да оставя следа в ума? Тези спомени са представите, които ние навсякъде носим със себе си и те са това, което влиза в съприкосновение с това удивително нещо, наречено живот. Оттук възниква противоречието, а следователно и конфликтът. Животът е нещо абсолютно реално, това не е абстракция и когато го сре­щате с вашите представи, възникват проблеми.

Може ли да се пристъпи към всеки проблем без пространствено-времеви интервал, без промеждутък между самия човек и това, от което се страхува? Това е възможно само ко­гато наблюдаващият не създава представи, не представлява натрупване на спомени, идеи, не се явява къс абстракция. Ко­гато гледате звездите, вие сте, който гледа звездите в небето. Небето е пълно с излъчващи светлина звезди, въздухът е прохладен и вие сте наблюдаващият, преживяващият, мислещият; вие с вашето чувстващо сърце; вие сте центърът, създаващ пространството. Вие никога няма да разберете про­странството между вас и звездите, между вас и вашата жена, мъж, приятел, защото никога не сте ги поглеждали без представи и това е причината, поради която не знаете какво е това красота и какво е това любов. Вие говорите за тях, вие пи­шете за тях, но никога не сте ги познавали, с изключение може би на редките мигове на пълна самозабрава. Докато съществува център, създаващ около себе си пространство, не съществу­ва нито любов, нито красота. Когато няма нито център, нито периферия, тогава съществува любовта, и когато обичате, вие самите сте красота.

Когато гледате лицето пред вас, гледате от някакъв център, а центърът създава пространство между човек и друг човек, ето защо животът ни е така пуст и беден. Не можете да култивирате любов или красота, както не можете да измислите истината, но ако през цялото време осъзнавате какво пра­вите, можете да култивирате осъзнаване и от това осъзнаване ще започнете да виждате причината на удоволствието, желанието и скръбта на човека, самотността и тъгата, а след това ще започнете да осъзнавате и това, което се нарича „пространство“.

Докато съществува пространство между вас и обекта, който наблюдавате, любов няма и няма да има. Без любов, както и да се стараете да преобразите света, да създадете нов соци­ален порядък, колкото и много да говорите за подобрение, ще създавате само страдание. И така, всичко е във ваши ръце. Не съществува лидер, учител, няма никой, който би могъл да ви каже какво трябва да се направи. Вие сте сам в този див, жесток свят.

ІІІ. Наблюдаващият и наблюдаваното.

Моля ви, нека да продължим нашето изследване. То може да се окаже достатъчно сложно и объркано, но въпреки това нека да продължим. И така, когато създавам представа за вас или за нещо друго, мога да наблюдавам тази представа. Така, че съществува представа и този, който наблюдава представата. Например, аз виждам човек, облечен в червена дреха, и мигновената ми реакция показва дали това ми харесва или не. Харесвам или не харесвам – това е резултат от културата ми, от възпитанието, от асоциациите ми, от наклонностите ми, от моите придобити и унаследени свойства. От този център аз наблюдавам и си съставям мнение. Наблюдаващият по такъв начин е отделен от това, което наблюдава. Наблюдаващият съзнава, че у него има не само една представа, а значително повече. Той създава хиляди представи, но явява ли се наблюдаващият с нещо различен от тези представи? Може би и той самият е само една представа? През цялото време той добавя или отхвърля нещо; той е нещо живо, през цялото време претегля, сравнява, оценява, разсъждава, модифицира, изменя под влияние на външен или вътрешен натиск; живее в сфера на съзнание, която се състои от неговите собствени знания, от различни влияния и безчислени съображения. В същото време, когато гледате наблюдаващия, който сте вие самият, вижда­те, че той се състои от спомени, преживявания, събития, вли­яния, традиции, множество различни страдания и всичко, което е минал. По такъв начин наблюдаващият е и минало, и настояще. Той е наполовина жив и наполовина мъртъв. И той гледа през цялата тази смърт на живота, и в това състояние умът, намиращ се в сферата на времето, вие (наблюдаващият) гледате на страха, на ревността, на войната, на своето семейство, на нещо уродливо, обособено, наречено “семейство”, и се опитвате да разрешите проблема, произтичащ от това, което наблюдавате. Той се явява нов. А вие винаги превеждате новото в термините на старото и затова винаги се намирате в състояние на постоянен конфликт.

Една представа, каквато се явява наблюдаващият, наблюдава множество други представи около себе си и в самата себе си. Наблюдаващият казва: “Тази представа ми харесва. Аз ще я съхраня. А тази представа не ми е приятна – искам да се избавя от нея.” Но самият той се състои от различни представи, възникващи като реакция на другите представи. И така достигнахме до този момент, когато можем да кажем, че наблюдаващият е също представа, само че е отделил самия себе си и наблюдава. Този наблюдаващ, който е възникнал от различни други представи, счита себе си за нещо постоянно, неизменно и между него и създадените от него представи съществува дистанция, времеви интервал. Това поражда конфликт между него и представите, които той възприема като причина за своите беди. Затова казва: “Трябва да се избавя от конфликта.” Но самото желание за избавяне от конфликта създава нова представа. Осъзнаването на всичко това е истинска медитация и показва, че съществува централна представа, съставена от всички други представи, и тази централна представа, наблюдаващият, се явява център, този, който преживява, оценява, осъжда, който иска да подчини, да овладее останалите представи или напълно да ги унищожи. Тези останали представи са резултат от съжденията, мненията и умозаключенията на този, който наблюдава, а самият наблюдаващ е резултат от всички други представи. По такъв начин наблюдаващият е наблюдаваното.

И така, осъзнаването е открило различните състояния на нашия ум, дало е възможност да се видят различните представи и противоречията между тях, разкрило е възникващия поради това конфликт и отчаянието във връзка с това нещо да се направи, а също е позволило да се видят разнообразните опити на ума да се спаси от конфликта чрез бягство. Всичко това е било открито благодарение на внимателно осъзнава­не. След това е дошло разбирането, че наблюдаващият е на­блюдаваното. Не някаква висша същност, не висше „Аз“ (вис­шата същност, висшето „Аз“ е просто измислица, по-сетнешна представа), а самото осъзнаване е открило, че наблюдаващи­ят е наблюдаваното.

Вие си задавате въпроса, коя е тази същност, която иска да получи отговор и коя е тази същност, която задава въпроса? Ако тази същност е част от съзнанието, част от мисленето, тогава тя не е способна да изследва, да изяснява. Разбирането може да се случи само в състояние на осъзнаване, но ако в това състояние на осъзнаване все още присъства същност, която казва: „Аз трябва да бъда осъзнаващ, аз трябва да практикувам осъзнаване“, тогава това отново е представа. Осъзнаването на това, че наблюдаващият е наблюдаемо, не е процес на отъждествяване с обекта на наблюдение. Да отъждествяваш себе си с нещо е доста лесно. Повечето от нас се отъждествяват с нещо: със своето семейство, със своя мъж или жена, със своята нация; и това води до много страдания и до много войни. Сега ние разглеждаме нещо съвършено друго и трябва да го раз­берем не на словесно ниво, но в самото сърце, в самата основа на нашето същество. В древен Китай преди да започне да рисува картина, например дърво, художникът седял пред него много дни, месеци, години, нямало значение колко дълго, докато той самият не станел дърво. Той не се отъждествявал с дървото, но бил дървото. Това означава, че няма пространство между него и дърво­то, няма пространство между наблюдаващия и наблюдавано­то, не съществува този, който преживява красотата от дви­жението на сенките, гъстотата на листата, спецификата на окраската; той бил напълно дърво и само в това състояние можел да рисува. Всяко утвърждение от страна на наблюдаващия, ако той не е осъзнал това, че е наблюдаваното, създава само нов ред представи и той отново се оказва в техния капан. Но какво се случва, когато наблюдаващият осъзнава, че е наблюдаваното? Не бързайте, движете се много бавно, тъй като това, към което сега пристъпваме, е много сложно. Какво се случва? Наблюдаващият не действа въобще. Наблюдаващият винаги говори: “Трябва да направя нещо с тези представи, трябва да ги преодолея или да им придам друга форма“. Той винаги е активен по отношение на това, което наблюдава, действа и реагира със страст или по-спокойно, и неговите действия, произтичащи от това какво му харесва или не му харесва, се наричат позитивно действие от типа: „Това ми харесва, затова трябва да го притежавам, а това не ми харесва, затова трябва да се избавя от него“, но когато наблюдаващият разбере, че предметът, по отношение на който той действа, е самият той, тогава между него и предмета няма конфликт. Той е това, той не се явява нещо отделно от това. Докато е бил отделен, той е правил или се е опитвал да прави нещо с това, но когато е разбрал, че той е предметът на наблюдение, тогава вече не съществуват никакви „не ми харесва“ или „харесва ми“ и конфликтът се прекратява.

Така че какво да се прави? Ако това нещо е самият той, самите вие как можете да действате? Вие не можете да въстанете против него, да избягате от него или даже просто да го игнорирате; той съществува – затова всяко действие, което предизвиква реакция от типа „харесвам — не харесвам“, се прекратява.

Тогава се убеждавате, че осъзнаването е станало удивително. То не е свързано с каквато и да е централна установка или с каквато и да е представа, и от тази сила на осъзнаването възниква друго качество на вниманието, защото умът, който е това осъзнаване, става необичайно сензитивен и достига висока степен на мъдрост.

Превод: Борислав Русанов източник: http://www.spiralata.net

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s